Тайната на Торинската плащаница

Майната им. Утре дори няма да отиде. Да остане тук е много по-важно от всичките им политически манипулации. Тя се оглежда за нещо, което да я разсее от монотонното пиукане на машините.

Няма нищо.

Вече е прочела всичко, което може да се чете. Дори надписите на стените – за часовете на визитациите; за това, колко е важно да си миеш ръцете; за опасността от инфекции и за всички правила против използването на мобилни телефони. Когато прочита последното, се сеща да се обади на момичетата.

Самото набиране на номера на Джейд я кара да се усмихне. Сега поне си говорят. Разривът между тях започва да изчезва, връзката им заздравява.

Внезапно силно и учестено пиукане я стряска. Отначало си мисли, че е телефонът, и почти го изпуска от изненада. После осъзнава какво е. Аларма от единия монитор. Вратата се отваря и нахълтва една сестра. С бързи крачки, както ходят полицаите и медиците, когато искат да прикрият уплахата си.

Това е краят. Знае, че е така. Чувства го.

– Какво става? – Мици се приближава до леглото на Ник. – Какъв е този шум?

– Дръпнете се, моля.

Тя усеща нечия ръка върху рамото си. Един лекар с бяла престилка внимателно я избутва настрани. Слага стетоскоп на ушите си и се навежда над тялото на Ник.

Той умира. Точно в тази минута. Полицейският инстинкт я кара да погледне часовника си – едно от първите неща, които научи в полицията, е колко важно е да регистрираш времето, когато се случват нещата. Момента, в който всичко се променя. Скъпоценната секунда, в която животът се превръща в смърт. В стаята влизат още хора с бели престилки. Мици се оттегля до стената, встрани от епицентъра на действието, като изхвърлена от центробежна сила.

През хаоса от тела и гората от ръце над леглото тя вижда как тялото на Ник се разтърсва.

Предсмъртни спазми.

Краката му рязко потреперват. Правят му електрошок. Последен опит да съживят умореното му сърце.

Тя се чувства объркана така, както гледа отстрани. Отчаяна като съпруга или сестра. Не като полицай, не като колега. Лекарите и сестрите говорят на неразбираемия си език. Мици стои като на тръни. Чака да се дръпнат и да ѝ съобщят новината.

Лошата новина.

Прибират електродите на електрошоковия апарат и се вглеждат мониторите. Нещо задвижва краката на Мици и тя отново влиза в ролята на полицай. Приближава се до леглото и намира пролука. Ако Ник умира, няма да е без докосване от приятелска ръка, от човек, който го обича.

Един лекар гледа монитора. Тялото на Ник отново се размърдва. Мици хваща ръката му. Стиска я. Опитва се да бъде силна.

Той се закашля.

– Стабилен – извиква една сестра. – Пулс – нормален.

Той пак кашля. Отваря очи.

Тя се втренчва в него. Преди да умре, човек често си поема последна глътка въздух. Тялото, напомпано с всякакви медикаменти и разтвори, разтърсено от електрически ток, достатъчен за захранването на Вегас, може да помръдне, но това не означава нищо.

– Ми-ци...

Бавно промълвената дума я раздира отвътре.

Медиците започват да местят тръбички и да нагласят системите. Сестрата, която влезе първа, оправя електрода на пръста му и отново проверява пулса му.

Мици стои втренчена в Ник. Ако погледне настрани, ако дори само мигне, той ще умре. Сигурна е.

Ник не успява дори да се усмихне. Гласът му е тихо, болезнено хриптене:

– Къ-де съм?

Тя вдига ръката му и пак я целува.

– Къде мислиш, че си? В проклетата корабостроителница?