Тайната на Торинската плащаница

Сам Крайстър

ТАЙНАТА НА ТОРИНСКАТА ПЛАЩАНИЦА

На Дона и Бил за безценните ви дарове –

време и разбиране

Тухла по тухла поклонниците разграждат многовековното светилище. Те знаят, че освобождават безмилостна и убийствена сила – сила, която може да спаси всичко свещено за тях, или да го унищожи завинаги.

ПЪРВА ЧАСТ

1.

СРЯДА ВЕЧЕР

БЕВЪРЛИ ХИЛС, ЛОС АНДЖЕЛИС

Много са причините той да убива. Много са причините да се кани да убие отново точно в този момент.

То е необходимост. Неутолима жажда. Копнеж, глождещ импулс. Като секса. Когато не го прави, мисли за това. Фантазира. Планира. Упражнява се. Убиването за него е необходимост, неизбежна като дишането. Но е по-приятно. Запомнящо се. Това убийство ще бъде лесно. Съвършено. Най-доброто досега. Неубитите винаги са. Така ги нарича той. Не „живите“. Не „следващата жертва“.

Неубитите.

Спокоен квартал. Жена, живееща сама. И дори не подозираше, докато работеше в спретнатото задно дворче, че той е проникнал в живота и дома ѝ. Лежи и чака от няколко часа, незабележим като куче в любимо скривалище; наострил уши, следи шумовете из къщата; лукавият му ум си представя всяко нейно движение.

Тихо подрънкване – тя разчиства след самотната си вечеря.

Леко туп – затваря миялната машина.

Трак, дзън, бръм – затваря микровълновата и тя се включва, вентилаторът поработва няколко секунди. Може би е извадила претопления полуфабрикат, преди да е изтекло времето, защото е умирала от глад след работния ден.

Туп, туп. Пълни чашата си с лед от камерата на високия хладилник до кухненската врата. Чаша вода, която ще изпие в леглото.

Щрак, щрак, щрак. Гаси лампите. Затваря вратите.

Цап, цап. Цап, цап. Стъпки. Приближава се. Качва се по стълбите. Стъпва тежко. Уморена е. Смазана след трудния ден. Копнее да си легне в голямото меко легло и да заспи. Да спи дълго.

Тихо щракване. Нощната лампа сгрява голямата спалня с мека светлина. Изскърцване на брава. Шуртене на вода. Това е добре. Взема си душ. Приятен и горещ. Топла баня, за да е чиста, когато си легне.

Свежа за смъртта.

Той чака. Брои секундите и минутите. Седемстотин и двайсет секунди. Дванайсет дълги минути. Бръмчене на сешоар. Не трябва да си ляга с мокра коса. Не е полезно. Още едно щрак. Чува се говор – от скромния плоскоекранен телевизор, закрепен на стената. Дискретен, не грозен. Някой мъж би избрал по-голям. Този подхожда на женския вкус. Музика. Филм. Новини. Сменя каналите. Търси нещо, с което да се разсее от тежкото ежедневие. „Вечерно шоу“. „Конан“. „Д-р Хаус“. Щрак. Лекото пращене на плазмения екран.

Тишина.

Едно последно щрак. Лампата.

Мрак.

Той лежи. Под леглото. Наслаждава се на заглъхващото ехо от последните шумове – като парченце нафора, топящо се върху езика. Остава само тишина. Гробовна тишина. Той чува шепота на дъха ѝ, тихи въздишки като утринен бриз. Сънят я подготвя нежно за Бог и за него. Той се измъква от скривалището си. Бавно. Грациозно. Като смъртоносен хищник от леговището си. Излиза на открито. Приближава се към плячката. Настръхнал от възбуда.

Хваща с една ръка гърлото ѝ, с другата притиска устата ѝ. Тя отваря ужасено очи. Той ѝ се усмихва и прошепва:

– Dominus tecum ( Бог с теб)

2.

ЧЕТВЪРТЪК СУТРИН

МАНХАТЪН БИЙЧ, ЛОС АНДЖЕЛИС

Ноември е, но сред дюните температурата все още е над трийсет градуса. Това не е необичайно за Калифорния. Златна есен като компенсация за скапаното лято. Трийсетгодишният детектив от отдел „Убийства“ Ник Каракандес закрива сивосините си очи с ръка срещу слънцето и се вглежда в искрящите диамантени вълни на Тихия океан. С избелелите си дънки и черно кожено яке, едрият полицай се откроява върху пясъчната височина.

Напряга зрението си и вижда повече от всеки друг. Със сигурност повече от оваляния в пясък труп, около който се суетят съдебният лекар и криминалистите. Много повече от къпещите се, които надничат от водата.

Ник вижда бъдещето.

Един месец напред, за да сме точни. Вижда как яхтата му се отдалечава навътре в океана с издути платна, с една-две корди, влачещи се отзад във водата – вижда време, когато неща като този злощастен труп ще бъдат далечен спомен.

– Ник! Я се довлечи насам!

На света има само една жена, която си позволява да му говори така. Ник сваля ръката си и поглежда с присвити очи своята колежка и началник – лейтенант (трети ранг) Мици Фалън.

– Идвам! Имай милост.

Трийсет и деветгодишната майка на две деца е на двайсет метра пред него, вече нагазила в калифорнийските пясъци.

– Хей, дангалак – провиква се, – ще покажеш ли, че си най-бързият разследващ полицай, както съм те учила, или съм се объркала и си просто един обикновен ленивец?

Той се усмихва:

– Аз съм най-бързият разследващ полицай, госпожо началник! Какво е ленивец?

– Тропически бозайник с къс врат и дебел задник. Много е бавен и прекарва повечето време в спане.

– Завиждам му.

Мици го държи за топките още от първия му ден в отдела, вече пет години. Той тръгва послушно с нея към веещата се от вятъра найлонова лента на десетина метра от водата. Много скоро местопрестъплението ще изчезне, погълнато от негово величество прилива, този стар съучастник в много убийства.

Ник и Мици показват значките си на униформените полицаи, охраняващи района, обуват калцуни и отиват при съдебния патолог Ейми Чан – потомствена лекарка с китайски произход и мозък, по-голям от държавния дефицит.

– Здрасти, докторе – поздравява я безгрижно Мици. – Някакъв шанс дамата да е починала от естествена смърт? Довечера съм на мач.

Патоложката не ги удостоява с поглед. Добре познава Мици и Ник. Прекалено добре.

– Няма такъв шанс. Освен ако не приемем за нормално да влезеш да се къпеш облечена, след като току-що са ти извадили два зъба, изтръгнали са едното ти око и са ти прерязали гърлото.

– Леле, тоя зъболекар ще да е бил много некадърен – измърморва Ник, като се надвесва над трупа.

– Обама ще има да отговаря за много поразии – приближава се и Мици. – Не трябваше да се бърка в здравното осигуряване.

– Все пак очисти Бин Ладен. Можем да го смятаме като смекчаващо вината обстоятелство.

Ейми ги поглежда и поклаща глава с престорено неодобрение:

– Шегаджии! Нямате ли грам уважение към това, което се случва тук?

Ник я поглежда в очите. Между тях прехвърча искра. Мъничка, но все пак я има.

– Тонове уважение – отговаря той. – Просто много добре го прикриваме. Черният хумор е единственият начин да предпазим крехката си психика.

Ейми го поглежда игриво, като се опитва да изглежда строга:

– Бих го нарекла по-скоро мръсно подсъзнание.

Лейтенант Фалън минава покрай един криминалист, пресяващ пясъка, търсейки нещо, което може да е изпаднало от трупа. Заобикаля тялото, като го оглежда от различни ъгли, сякаш е произведение на съвременното изкуство, чийто смисъл все още не може да разгадае.

– Някакви лични документи?

– Не – отговаря Ейми. – Нали не очакваше, че ще имате такъв късмет?

– Трябваше да попитам. – Мици продължава да обикаля, вече по-бавно. Навежда се да разгледа крайниците на жертвата. – Имаш ли представа колко време е била във водата?

Ейми отново я поглежда: