Денят не си личи по заранта

— Два месеца и половина — поправям я. — И ако някой се е наприказвал, това съм аз, а не вие. Вие само мълчите от страх да не нарушите инструкциите на Сеймур.

— Шефът не ми е давал инструкции да мълча.

— Тогава, говорете!

— Какво ви вълнува, Албер? Какво ви прави така неспокоен още от заранта?

— Мисля, че имам право да знам как приключи цялата тази история.

— Не допусках, че тия неща чак толкова ви вълнуват.

— Не чак толкова, но отчасти.

Мод не отговаря, втренчила поглед в камиона пред нас — една алуминиева грамада със зелената фирма на Саламандър. Тя отдавна би могла да го задмине, ала предпазливо изчаква, за да не би някоя идваща отзад кола да я дублира в критичния момент. Най-сетне маневрата по задминаването е осъществена. Отдъхвам си заради Мод и запалвам цигара.

— Ако се тревожите за приятелките си, мога да ви уверя, че те са добре.

— Мисля, че тия приятелки вие ми ги натрапихте.

— Само служебно, Албер. Интимностите са чисто ваш почин.

Тя отново млъква, тъй като пред нас се е изпречил нов камион. Камионът обаче кара доста бързо и дамата след зрял размисъл решава да не го задминава.

— Да, вашите приятелки са живи и здрави. Струва ми се дори, че са на път да се сдобрят, понеже вече няма какво да делят.

— Защо — не? Мур, а също и Добс…

— Такива като Мур и Добс те могат да ги имат с дузини. Става дума за жених, Албер. Вечният мираж на глупачката.

— Знам, знам. Становището ви по въпроса ми е добре известно. Не ме занимавайте с женски истории.

— Женските истории са винаги част от мъжките, приятелю. Томас, преди да направи онзиденшното си фатално посещение в „Самсон“, е оставил у Дейзи писмо до нашата амбасада и копие от фактурата. След като научава за гибелта на бъдещия си съпруг, Дейзи предава документите на Мур, а той ги отнася, където трябва. Накъсо казано, Райън е задържан за следствие.

— Това още нищо не значи.

— Не вярвам Райън да споделя вашето мнение. Уликите срещу него са тежки и се потвърждават по различни линии.

— Имате предвид, че докладът на Сеймур отново е изваден от архивата.

— Не знам нищо за такъв доклад.

— Забравих: вие никога нищо не знаете.

— Неблагодарник.

— Мисля, че Райън все пак ще се измъкне някак си. Америка е страната на неограничените възможности. Искам да кажа, за такива като Райън-баща.

— В Америка, както всякъде другаде, силните хора се радват на силни неприятели. Не вярвам противниците на Райъновци да пропуснат една толкова благоприятна възможност за разчистване на някои стари сметки.

— Ще бъда доволен, ако се окаже, че сте права. Все пак приятно е да знаеш, че толкова благородни усилия не са отишли напразно. Имам предвид усилията на Сеймур. А също — и вашите.

— Какви усилия, Албер? Аз просто изпълнявам нареждания.

— Вие просто умирате за една одобрителна усмивка на шефа. За жалост той е твърде скъп на усмивки, вашият шеф. И на всичко отгоре, ужасно подозрителен: „Мога ли да знам как ги приготвяте тези сандвичи, мила моя?“

— Той не казва никога „мила моя“.

— Да, вярно: той дори и това не казва. Ужасно стиснат човек.

Мод не намира за нужно да отговори. Защо да си губи времето в познати отговори на познати закачки. Тя е права: през последните два месеца достатъчно сме се наприказвали с нея.

— Няма ли да го задминете най-сетне този камион?

— Какъв смисъл, Албер? След него ще ни се изпречи друг. Не сте ли забелязали, че най-разумното е да се движиш в редицата с умерена скорост.

— Ето, затова Сеймур никога няма да ви се усмихне. Защото държите да се движите в редицата. И то — с умерена скорост.

Пристигаме в Щутгарт или по-точно пред Щутгарт по обяд. Мод отбива от шосето към някаква височина и спира пред малък хотел, сгушен сред дърветата.

— Няма смисъл да се афишираме прекалено из града — обяснява тя. — Тук е чисто, и кухнята е добра.

— Защо са тия обяснения? — питам подозрително. — Ще зимуваме ли тук?

— Нищо не знам — отвръща дамата и влиза, за да извърши регистрацията.

Тя все така нищо не знае и по време на обеда, а също и следобеда, когато влизам в стаята й с намерение да изтръгна някоя подробност за предстоящето. Не успявам да се добера до нищо, ако не броим това снажно тяло. Един сеанс на заморена и потна любов, съвсем извън програмата и по никое време или, по-точно казано, по най-лошото, доколкото може да се вярва на термометъра.

— Вие сте човек на прищевките… на най-невероятните прищевки — мърмори жената, като се отправя към банята. — Вие никога не знаете…

Не знам, скъпа… Също като вас… отвръщам наум, без да си давам труд да чуя по-нататъшната част на фразата. Горещият следобед, шумоленето на топлия ветрец в посърналата листовина, затулваща прозореца, тягостта и умората — всичко това предразполага към дрямка в овлажнените от телата ни чаршафи.

— Мисля, че е време да ставате — чувам смътно мелодичния глас.

Тя повтаря още два пъти фразата, додето се реша да отворя очи.

— Защо да е време?

— Ами спите вече два часа.

— И какво от туй?

— Може да имаме гости — пояснява жената, която никога нищо не знае.

Гостите пристигат едва привечер, и то — в единствено число. Сеймур, естествено. Той дори не благоволява да слезе от стоманеносивия мерцедес, също като тоя на Мод, а изчаква ние да идем при него.

— Качвайте се, драги.

— Вещите ми са горе…

— Нека си седят горе. Мод ще ги прибере.

Сядам отпред без повече възражения и поглеждам към дамата, а тя леко ми кима, като се усмихва с тая своя неуловима полуусмивка, сякаш ми казва сбогом и на добър път.

Мерцедесът рязко потегля и стремително набира скорост, но това не ме впечатлява особено, тъй като шофьорският стил на американеца ми е отдавна познат. Когато излизаме на аутобана, Сеймур вдига скоростта до двеста, което също не може да ме впечатли, след като съм го виждал да лети така не по аутобан, а из тесните улици на Копенхаген.

— Ако всичко върви добре, тази нощ ще минете границата — решава да ме осведоми най-сетне Уйлям.

— Както бясно задминавате, може и да не я мина.

— Виждам, че сте изцяло под влияние на Мод — забелязва той. — Не бойте се, аз карам с пресметнат риск.

— Излиза, че завесата е спусната — решавам да променя темата.

— Предполагам, че Мод ви е осведомила.

— От Мод мъчно може да се изтръгне нещо друго освен откъслечни фрази.

Сеймур не отговаря, тъй като в момента се готви да задмине летящото пред нас порше. Непосилна задача за един мерцедес, обаче не и за тоя. Изпреварваме поршето, като едва не изхвръкваме от пистата.

— Тази ваша кола май не е като онази на Мод — казвам.

— Естествено. Шефът трябва да се отличава от подчинените си. А администрацията трябва да демонстрира възможностите си.

Той намалява едва-едва, колкото да забучи в устните си цигарата и да поеме от таблото електрическата запалка. Сетне отново натиска педала и добавя:

— Големи възможности, Майкъл. Специални мотори, най-съвършена техника за радиовръзка, микрофони, магнитофони, миниатюрни оръжия… Само едно не можем да разберем — че най-страшното оръжие си остава мисълта.

— Мисълта?

— Не тази на тъпака, естествено.

— А, да: вие сте привърженик на психичното оръжие. Това отдавна съм го разбрал.

— Откъде сте го разбрали? — пита Сеймур, като свива вдясно, за да даде път на поршето, напиращо отново за първото място.

— Ами нали непрестанно го прилагате върху мене, вашето психично оръжие, нали всичките ви импровизирани проповеди са една канонада, насочена срещу едната ми психика. Нали…

— Вие говорите за отдавна минали времена, драги, вече ви казах, че имам точна представа за фанатизма ви. Да атакуваш фанатизма, това е празно губене навреме.

Американецът отново е увеличил скоростта и сега се движи тъй плътно зад поршето, че ако то само за миг забави, неминуемо ще връхлетим отгоре му.

— Защо го тормозите? — питам. — Или го задминете, ли го оставете на мира.