Денят не си личи по заранта

— Вие освен че сте без образование, но и много приказвате — забелязва Уйлям. — Какво всъщност искате?

— Уж сте професор, а трудно загрявате — произнася снизходително Добс. — Искам точните ви отговори на пет-шест въпроса.

— Тогава задавайте ги тия въпроси, вместо да дрънкате глупости.

— Тъкмо това исках да чуя — кима с достойнство безличният тип, като оставя без внимание обидната част на репликата. — Седни тук, Били, и не забравяй да сочиш с пистолета към оня, австро-белгиеца. С професора аз ще се разправям.

Настава къса пауза, явно необходима на Добс, за да подреди въпросите в главата си. Може би той не е съвсем готов за разпита. Може би не е очаквал, че Уйлям тъй бързо ще отстъпи. Може би още се съмнява в неговата готовност, защото по някое време подхвърля:

— Само да сме наясно; ще освободя вас, не оня австро-белгиец.

Сеймур не възразява и търпеливо очаква въпросите. Може би наистина е решил да ме похарчи. Но и да е решил друго, нещата в момента не зависят от решението му.

Фургонът равномерно се полюшва, без прекалено залитане. Шофьорът очевидно кара точно според рецептата на Мод: следва редицата и не се изкушава да изпреварва. Изобщо удобно пътуване, ако не говорим за душния въздух, напоен с оная сложна, неопределима, но винаги неприятна миризма, която витае в складовите помещения, дето се трупат най-различни вехтории.

— Искам да ми кажете първо, каква е връзката ви с този, дето седи до вас — обявява Добс, решил очевидно да почне с нещо по-лесно.

— Тук нейде работи ли магнитофон? — пожелава да се осведоми Сеймур.

— Това не е ваша работа.

— Понеже държа отговорите ми да бъдат документирани, за в случай, че после ви скимне да ги преиначавате — обяснява Уйлям.

— Ще бъдат документирани, не се безпокойте.

— Отговарям: Хер Шулце ми е познат отпреди няколко часа.

— Шулце или Каре?

— Аз го познавам като Шулце.

— И как така ненадейно се запознахте?

— Представи ми го една моя позната. Помоли да го взема с колата си до Страсбург, понеже неговата се била повредила.

— Защото вие отивате до Страсбург…

— Именно.

— И коя беше тази ваша позната? Име, адрес и пр.?

— Мис Модести Милтън.

По скептично навъсеното лице на Добс най-сетне се появява сянка на интерес. Значи, Сеймур закопа и Мод, казвам си.

— А! Мис Милтън, така ли?

Уйлям кима.

— А какви бяха отношенията между мис Милтън и мистър Каре?

— Това не мога да знам.

— Ясно — потвърждава Добс. — Очевидно вие не знаете нищо. Диплома на висшист, титла на професор, а не знае нищо.

Той поглежда към Сеймур и състрадателно поклаща глава.

— Така няма да стигнем доникъде, мистър. Допускам, че се стеснявате. Допускам, че се боите да не издадете нещо, което не ни е известно. Затуй ще си позволя да ви помогна, макар това да противоречи на служебния правилник. Ще ви кажа в общи линии какво вече ни е известно. За вас ще остане най-лесното: да потвърдите фактите. Така става ли?

— Ваша работа — свива рамене Уйлям. — Вие почнахте разговора, не аз.

— И така, цялата тъй наречена сделка между вашия Каре и Райън е била предварително монтирана. Монтирана от вас, мистър, с близкото сътрудничество на същия този Каре и на Томас. Томас е добре познат, където трябва. Досието му е достатъчно красноречиво. Колкото до вашия Каре, имаме всички основания да смятаме, че се касае за комунистически агент и това много скоро ще бъде установено.

Той прави къса пауза, за да провери по обичая си какъв е ефектът.

— Така стигаме до ядката на вашата машинация, мистър: вие сте организирали тая сделка с единствената цел да злепоставите Райън, като му пратите някакъв комунистически агент, който ще продаде оръжието на някакъв комунистически режим, което пък естествено няма да остане в тайна, и ето невинният Райън хлътва…

— Не допусках, че Райън има приятели — промърморва сякаш на себе си Уйлям.

— Обаче сте забравили, че има баща — отвръща Добс.

И сетил се, възклицава:

— Значи, признавате, че познавате Райън!

— Как не! Заедно следвахме в университета.

— И вие с вашите университети! — избъбря презрително безличният тип.

— А кой уби Томас? — запитва Сеймур.

— Вие, естествено. За да премахнете един не много надежден съучастник. Изобщо вие пипахте доста решително за един висшист. Обаче на края се издадохте. Издадохте се с покушението на Мур.

— Не съм чувал такъв.

— Оставете това. Щом сте работили с Томас, не може да не знаете, че Мур бе дясната ръка на Томас. Само че след като Томас умря, Мур вече нямаше на кого да бъде дясна ръка, затуй, щом го притиснахме, и си изпя урока. Тогава разбрахме, че в играта има още един играч. Но да не се отвличаме. Чухте фактите. Потвърдете ги и ще ви оставим на следната бензостанция.

— Не вярвах, че сте натрупали толкова факти — признава Уйлям.

— Вие, цивилните, ако не бяхте така наперени, можехте да научите доста неща от нас, военните — ухилва се Добс.

— Наистина не вярвах… — мърмори Сеймур.

И додето седи тъй на скамейката, отпуснат и загледан надолу, тялото му изведнаж за част от секундата се изпъва и опряно върху нозете, полита в ненадеен скок върху Добс. Ръката с револвера бива тласната встрани. От заглушителя се разнася немощен изстрел, сякаш отпушваш бутилка.

Били с обичайния рефлекс на телохранител насочва пистолета към Сеймур, удобен момент, за да го сграбча за ръката и тъй стремително да я извия, че пистолетът се търкулва на пода.

— Дръжте го така само секунда, Майкъл — обажда се Уйлям.

Не знам какво е направил с Добс, но онзи се е проснал в безсъзнание върху пода на фургона. Какво е направил ли? Вероятно същото, което прави и с Били: една малка пластична ампулка, завършваща с твърдо острие, забита и изстиска на за нула време във вената. Готово.

— Приберете си портфейла. Трябва да открием магнитофона, ако има такъв — казва Сеймур и се отправя към сандъците в другия край.

Магнитофоните се оказват три, програмирани за последователно действие. Добс вероятно е предвиждал, че разпитът няма да бъде ни къс, ни лек. Може би е предвиждал и известни реакции от наша страна, но какво като е предвиждал. Двама души и два пистолета срещу някакъв беззащитен професор, това поражда самочувствие на пълна сигурност. А когато си прекалено сигурен…

— Магнитофоните са свързани с кабината на шофьора — установява американецът, додето прибира ролките.

— Може би и нещо друго е свързано с кабината на шофьора.

— Какво значение, щом не е влязло в действие — отвръща Сеймур. — Хайде, гответе се за приземяване!

Камионът се движи с умерена скорост. Умерена, ако си вътре в него, а не ако скачаш. Но време за губене няма. Ще трябва да се рискува някой навехнат или счупен крак, макар че тъкмо сега моментът е най-неподходящ за такива неща.

Сеймур отваря вратата и точно тогава камионът като по чудо забавя ход и съвсем спира. Значи вратата е свързана с кабината.

— Бързо! Скачайте! — извиква Уйлям и изчезва в тъмното.

Следвам го, но едва съм се озовал на асфалта и виждам, че шофьорът на свой ред излиза и се затичва насам. Прескачам желязната релса, ограждаща шосето, като се питам къде ли е потънал Сеймур. Един бегъл поглед назад ме убеждава, че шофьорът ме е зарязал и е решил да види какво става във фургона. Добро намерение, осуетено от американеца, който изскача от другата страна на камиона и с един удар в тила събаря противника. Бих помислил, че джобовете на Уйлям са пълни с пиринчени топки, ако не бях присъствувал лично на обискирането му.

— Изглежда, че сме точно до Базел-бад — казва Сеймур, като идва при мене. — Дели ни само тая гора. И най-добре е да я пресечем пеша. Шофьорът скоро ще се свести.

— Не можахте ли да му приложите една ампула?

— Свършиха се. И по-добре — без ампула. Ако камионът се задържи дълго тук, полицията по движението непременно ще довтаса. Нека се свестява и заминава.