Предателят

Хеликоптерите кацнаха на пистата и един след друг изключиха двигателите си. От двата странични слязоха охранители, достойни за руския президент: едри мъже, в отлична физическа форма, тежковъоръжени и безмилостни. След като очертаха периметъра около третия хеликоптер, един от охранителите пристъпи напред и отвори вратата на кабината. Дълго време никой не се появи. После се мярна лъскава руса коса, обрамчваща младо лице с характерното славянско съвършенство. Хората от контролната кула и членовете на московската делегация веднага го познаха. Жената се бе появявала на кориците на безброй списания и билбордове, обикновено с много по-оскъдно облекло от това, което носеше сега. Предишното й име бе Екатерина Мазурова. Макар и с перфектна прическа и грим, тя очевидно бе много нервна. Веднага щом стъпи на асфалта с елегантните си ботуши, тя наруга здравата един от бодигардовете, но за съжаление, думите й не можаха да се чуят. Някой от московската делегация отбеляза, че трябва да простят безпокойството на Екатерина. Скоро щеше да стане майка на две деца, а тя самата бе малко по-голяма от дете.

Втората личност, която се показа от хеликоптера, беше издокаран мъж с тъмно палто и с лице, носещо белезите на предци от вътрешността на Русия. Той бе притиснал до ухото си мобилен телефон и изглеждаше вглъбен в много важен разговор. Никой в контролната кула или от членовете на московската делегация не го позна, което изобщо не бе изненадващо. За разлика от очарователната Екатерина, снимката на този човек никога не се появяваше във вестниците и малцина извън изолирания свят на силовиките и олигарсите знаеха името му. Той се казваше Олег Руденко — бивш полковник от КГБ, който сега бе началник на личната охранителна служба на Иван Харков. Но Руденко признаваше, че званието има само почетен характер. Иван контролираше всичко, Олег само следеше нещата да вървят по график. Това обясняваше плътно притиснатия телефон до ухото му и мрачното изражение на лицето му.

Интервалът между появата на Руденко и третия човек трая осемдесет и четири дълги секунди, както бе засечено от персонала на контролната кула. Той имаше изключително масивно на вид телосложение, немного висок ръст, ъгловати скули, широко като на професионален боксьор чело и остра стоманеносива коса. Един от служителите за кратко го взе за бодигард — често срещана грешка, която му доставяше удоволствие. Обаче всяка склонност към подобна мисъл веднага бе прогонена от великолепната кройка на английското му палто, както и от начина, по който падаха крачолите на панталоните му върху ръчно изработените му английски обувки. Както и от начина, по който собствените му телохранители сякаш изпитваха страх от самото му присъствие. Както и от огромния златен часовник на лявата му китка. Вижте го! — прошепна някой от московската делегация. — Вижте Иван Борисович Харков! Полемиките, заповедите за арест, обвиненията на Запад: всеки от делегацията с радост би приел всичко това само за да живее един ден като Иван Борисович. Само за да се повози на неговите хеликоптери и лимузини. Само за да се озове веднъж в леглото с Екатерина. Но защо е това намръщено изражение, Иван Борисович? Днес предстои радостно събитие. Днес децата ви се връщат у дома от Америка.

Той тръгна по пистата с Екатерина от едната страна, Руденко от другата, заобиколен отвсякъде от телохранителите си. Ръководителят на делегацията, заместник-министър на външните работи еди-кой си от отдел еди-кой си, го посрещна на половината път. Разговорът им бе кратък и както изглеждаше, неприятен. След това всеки от тях се оттегли в съответния си ъгъл. Когато го попитаха какво е казал Иван, заместник-министърът отказа да съобщи. То не можеше да бъде повторено в културна компания.

Вижте го! Вижте Иван Харков! Луксозният му хеликоптер, красивата му жена, планината от пари, които притежаваше. И зад всичко това той все още бе гангстер от КГБ. Кагебистки гангстер в луксозен английски костюм.

Също като Олег Руденко, Ейдриън Картър в момента държеше до ухото си телефон — обезопасен апарат за наземна връзка, свързан директно с Общия оперативен център в Лангли. И Шамрон притискаше телефон до ухото си, макар че неговият бе свързан с отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“. Той се взираше в часовника, като в същото време се бореше с парализиращата жажда за никотин. Пушенето бе строго забранено в централата. Очевидно това се отнасяше и за говоренето, тъй като Картър не бе произнесъл и дума в продължение на няколко минути.

— Е, Ейдриън? Той там ли е или не?

Картър енергично кимна.

— Наблюдателят току-що го потвърди. „Птиците“ на Иван са на земята.

— След колко време ще пристигне там самолетът?

— След седем минути.

Шамрон погледна към часовника, показващ московското време: 8:53.

— Не се ли движат много бързо?

— Добре сме с времето, Ари.

— Просто се увери, че ще включат онези предаватели за активни смущения в 9,05 часа, Ейдриън. Нито минута по-рано или по-късно.

— Не се притеснявай, Ари. Няма да има обаждания за Иван. Няма да има обаждания за никого.

Шамрон погледна часовника: 8:54.

Тишина, бързина и време…

Единственото, от което се нуждаеха сега, бе мъничко късмет.

Ако Узи Навот знаеше за мислите на Шамрон, със сигурност щеше да цитира максимата на Службата, че късметът винаги се заслужава, а не се получава даром. Щеше да го направи, защото в този момент лежеше по очи на снега на сто метра зад дачата, прегърнал оръжие, което носеше неговото име. На петдесет метра вдясно от него, в точно същото положение, беше Яков. А на петдесет метра вляво се намираше Одед. Право пред всеки от тях имаше по един руснак. Бяха изминали пет часа, откакто Навот и останалите се бяха промъкнали до позицията през брезовата гора. През това време бяха извършени две смени на пазачите. За „гостуващия“ екип естествено нямаше никаква смяна. Макар и добре оборудван за такава операция, Узи трепереше от студ. Предполагаше, че Яков и Одед също страдаха, въпреки че няколко часа не бе говорил с никого от тях. Радиомълчание бе сутрешната заповед.

Навот се изкушаваше да изпита самосъжаление, но умът му не би позволил това. Щом студът започнеше да ръфа костите му, той си мислеше за лагерите, гетата и ужасните зими, които народът му бе преживял по време на холокоста. Също като Габриел, Узи дължеше живота си на някого, който бе събрал куража и волята да преживее тези зими — дядо му по бащина линия, който бе прекарал пет години, работейки в нацистките трудови лагери. Пет години, живеейки с оскъдни дажби. Пет години, спейки на студа. Точно заради дядо си Навот бе постъпил в Службата. И пак заради него сега лежеше в снега, на сто метра зад дачата, заобиколена от брези. Руснаците, които стояха пред него, скоро щяха да умрат. Макар че Узи не беше експерт като Габриел и Михаил, той бе отбил военната си служба в армията и бе преминал продължително обучение по стрелба в Академията. Същото се отнасяше за Яков и Одед. За тях да уцелят от петдесет метра бе нищо — даже със замръзнали ръце и с оръжия с шумозаглушители. И не ставаше дума за по-удобната зона на тялото. Само изстрели в главата. Никакви позивни на умиращи по радиостанцията.

Навот обърна лявата си китка с няколко градуса и погледна дигиталния си часовник: 8:59. Още шест минути борба със студа. Той сви пръсти и зачака да чуе гласа на Габриел в миниатюрната слушалка.

Участниците във втората и финална сесия на спешната среща на върха на Г-8 се събраха в девет часа в богато украсената зала „Свети Георги“ на Големия кремълски дворец. Както винаги, американският президент пристигна точно навреме и се настани на мястото си на масата за закуска. Сякаш по случайност британският министър-председател бе настанен от дясната му страна. Руският президент седеше срещу него, между германския канцлер и италианския премиер — двамата му най-близки съюзници в Западна Европа. Вниманието му обаче бе видимо съсредоточено върху англо-американската страна на масата. И наистина, той гледаше втренчено двамата англоговорещи лидери с онзи негов характерен поглед, който приемаше винаги, когато се опитваше да изглежда твърд и решителен пред руския народ.