Умирай само в краен случай

— О, Питър, вие спасихте живота ми — произнася с мелодичния си глас мис Грей, когато се настанява до мене в таксито.

— Искрено казано, това бе доста дълга операция, която аз само започнах, а други довършиха — забелязвам скромно.

Подир което естествено се налага да изложа по-подробно обстоятелствата около гибелта на стария Дрейк.

— Не долавяте ли, че в тая квартира има нещо злокобно? — запитва Линда, когато най-сетне се озоваваме в хола с белите кожи.

— Злокобното не е в квартирата, а в спомена ви.

— Имам чувството, че всеки момент Марк може отново да се появи.

— Това ще бъде един действително интересен за науката феномен — промърморвам. — Не знам досега някой, заминал за оня свят, да се е връщал обратно.

— Нима и Марк?…

— За щастие — да.

Тя се отпуска с облекчение в креслото и доколкото мога да съдя по лицето й, видът на квартирата вече не й се струва тъй зловещ.

— Само едно не мога да си обясня, Питър. Как тоя тип успя да се вмъкне, когато ключът бе в ключалката?

— Не ме карайте да ви посвещавам в технически секрети, които едва ли някога ще ви потрябват — отвръщам с леко отегчение.

Но понеже виждам, че въпросът продължава да я измъчва, подхвърлям:

— Надявам се, все пак не смятате, че аз съм го въвел…

— Съвсем не, обаче…

— Съществуват доста прости приспособления, чрез които ключът се захапва отвън и се превърта отвън. Ясно ли ви е?

— Разбирам.

— И Марк никога нямаше да хлътне с пистолета си, ако бяхме поставили резето отвътре.

— Да, но щеше да ме причака на стълбата — съобразява не без основание мис Грей. — И да ме ликвидира във ваше отсъствие… или преди да успеете да се намесите…

— Възможно е. Обаче всичко това е минало. Колкото по-бързо го забравите, толкова по-добре.

И за да отклоня мислите й в друга насока, забелязвам:

— Погрижете се по-скоро за утрешния ден, въпреки че поетичният рефрен на оная ваша песен презира всяко „утре“. Какво бихте казали например за възможността да се върнете отново в „Ева“?

— Защо не? Вие знаете, Питър, че не разполагам с богат избор.

И ние отиваме в кухнята, за да потърсим нещо за вечеря.

Появяването ми на Дрейк-стрийт следващата заран е равносилно на истински триумф, макар и съвсем безшумен. Не знам как и защо, обаче всички тук са си внушили, че именно аз съм ликвидирал Дрейк и това ме обгръща в ореола не само на победител, а и на освободител, доколкото цялото местно население е изпитвало към покойния шеф най-вече страх и скрита неприязън. Когато влизам в кафенето на ъгъла да изпия едно кафе и да проверя дали хубавицата от афиша е все още на мястото си, посетителите ме поздравяват с радушни усмивки. Когато се отбивам при моя приятел мистър Оливър, той дълго и развълнувано разтърсва десницата ми, сякаш съм се върнал от бойното поле, увенчан с лаври. А когато продължавам по улицата към Главната квартира, дребните комарджии и контрабандисти с уважение ми свалят шапки, въпреки дъжда, който бавно, но упорито ръми.

Самата Главна квартира не се е изменила много от оня ден, с тая подробност, че по стълбата не дежури нито Боб, нито Ал и че в кабинета бутилките върху подвижния бар са до една празни. Иначе всичко си е на мястото, включително и спуснатите завеси, понеже мебелите принадлежат на собственика и мистър Дрейк не е бил нищо повече от един обременителен наемател.

Едва съм се настанил зад бюрото, колкото за да проверя как изглежда светът от гледната точка на стария Дрейк, когато на вратата се почуква и в стаята влиза Стентън. Би могло да се каже „вечният Стентън“, защото тоя поне не то заплашва насилствена смърт.

— Дойдох да ви се представя, мистър Питър, и да ви уведомя, че съм на вашите услуги — съобщава с предразполагаща усмивка търговският директор на гангстерското предприятие.

— Радвам се да ви видя жив и здрав, Стентън. Особено след като нашият скъп шеф тъй преждевременно ни напусна…

— О, нека не преувеличаваме, мистър — възразява меко специалистът по финансовите операции. — Смъртта на шефа едва ли е била удар за някого… освен за самия него… Вие знаете, че той беше от тая, суровата, школа.

— А каква друга школа би могла да съществува в област като нашата, Стентън?

— Вие знаете, че хората още от старо време са препоръчвали железните ръце да се обличат в кадифени ръкавици — отвръща директорът. — А старият Дрейк почти винаги пропускаше да си слага ръкавиците. И изобщо предпочиташе похватите на грубото насилие.

— Трябва ли да разбирам, че вие лично сте против насилието? — запитвам със сянка на недоумение.

— И да, и не — произнася уклончиво Стентън. — В тоя свят, естествено, насилието е неизбежно. Обаче всичко зависи от формата. Нали ви казах: железните ръце са хубаво нещо, но и ръкавиците не са без значение.

Той млъква и ме поглежда с леко възпалените си очи на албинос, за да провери реакцията ми. Сетне, успокоен от израза ми на търпеливо внимание, добавя:

— Аз имам един принцип, мистър Питър: парите са велика сила. Най-великата. Следователно и напълно достатъчна, за да упражнявате властта си. А в такъв случай защо е нужно да прибягваме до юмруци или пистолети, да поддържаме паразити като Ал или Марк и да рискуваме неприятности с полицията? Когато един човек знае, че в твоята власт е да му платиш или да го оставиш гладен, той е готов да те уважава и без помощта на Ал и Марк.

— Драго ми е да установя, че възгледите ви по въпроса са доста сходни с моите — казвам.

Декларацията ми видимо ощастливява Стентън, който вероятно през цялото време се стреми именно към това — да изрази такива възгледи, които да съответствуват на моите.

— А това, че полицията се е ровила из книжата на Дрейк, няма ли да причини известни затруднения на предприятието? — решавам да сменя темата.

— Финансовите книжа за щастие не се намираха тук, мистър — уведомява ме директорът. — Те бяха в касата на „Ева“.

— А нима касата на „Ева“ не бе подложена на проверка?

— По силата на кой закон? — запитва Стентън. — Собственик на „Ева“, макар и само формално, съм аз, а не Дрейк.

— Е, значи вече сте собственик и по същество.

— Чул ви господ, мистър.

— И понеже стана дума за „Ева“, бих запитал: не смятате ли, че отсъствието на мис Грей нарушава донейде художественото ниво на програмата?

— Но, разбира се — отзовава се с готовност Стентън. — И ако щете вярвайте, обаче аз тъкмо се готвех да запитам, дали мис Грей не би благоволила да се върне наново при нас?

— Смятам, че ще благоволи — кимам. — Тя е отстъпчиво същество.

— Изключително възпитана дама.

— Така че, Стентън, гледайте си работата — обобщавам.

— Да, естествено. Но от известно място ми беше намекнато, че шефът в момента сте вие.

— Да, само че положението ми е донейде като това на английската кралица: царувам, обаче не управлявам. Така че гледайте си спокойно работата.

Тая последна декларация вече напълно ощастливява финансовия специалист и като ми отправя сервилен поклон, той напуска кабинета.

Искрено казано, тоя кабинет ме подтиска. Дръпвам пердетата, за да влезе малко светлина, ала интериорът не става от това по-приветлив. Мъждивото сияние на дъждовния ден едва ли е по-силно от сиянието на кристалните полилеи. И после всичко в тоя кабинет ми напомня за стария Дрейк, както всичко в оная квартира напомня на Линда за Марк. И върви се утешавай с мисълта, че причината не е в кабинета, а в спомените.

Едва дочаквам прочее да стане дванайсет, за да се запътя към заведението на италианеца, където поглъщам един отличен стек с макарони по милански, поднесен ми в знак на особено внимание лично от съдържателя. След което се отправям за къса следобедна размисъл към родната „Аризона“.

— О, мистър Питър! — възклицава радушно добрата Дорис.

И добавя с грейнало лице:

— Какви трагични събития, а?

— Да, наистина — промърморвам. — Но за щастие, вас лично те не ви засягат. Напротив, вие с всеки ден ставате по-цъфтяща и по-примамлива. Казвал съм го и неведнаж: здрав дух в здраво тяло, това сте вие, скъпа Дорис!