Умирай само в краен случай

Малко по-късно ние вече летим с метрото към Челси, понеже в тоя град с претоварено движение с метрото винаги се пътува по-бързо и понеже, когато искаш да изчезнеш безследно, наемането на такси не е желателно.

Оказва се, че приятелката на Линда още не е на смъртно легло, а страда от невинна простуда, тъй че дамата сама ни отваря, а после следват неизбежните радостни възклицания, които ще се въздържа да възпроизвеждам, тъй като преди още да са приключили, вече съм поел пътя назад.

Спускам се отново в подземията на метрото, вмирисани на застоял тютюнев дим и влага, улучвам една свободна телефонна кабина и набирам номера:

— Мистър Мортън?… Тук е Питър…

— А, да, Питър… — чувам в слушалката басовия глас, който не изразява нито изненада, нито удоволствие.

— Бих искал да ви видя за малко. И ако може — веднага.

— Толкова ли е бързо?

— Бързо е, мистър Мортън.

— Е, тогава пристигайте!

Което и правя, макар и не светкавично, понеже логиката на подземния маршрут изисква да поема една линия, а сетне да се прехвърля на втора. Така или иначе, точно в часа, когато рентиерите и домоседите се отпускат на дивана за лека следобедна дрямка, аз позвънявам на вратата на американеца и няколко секунди по-късно се изправям лице срещу лице с горилата в раирана жилетка. Домашното животно, очевидно информирано за посещението ми, ме въвежда без излишни въпроси в коридора, а оттам и в познатия вече кабинет.

— Съжалявам, че ви наруших почивката, но събитията от известно време насам започнаха прекалено да се ускоряват, за което съм длъжен да ви информирам.

— Добре, добре — кима спокойно, да не кажа сънливо Мортън, който, както съм и очаквал, се намира не зад бюрото си, а на дивана. — Оставете тоя официален тон, сядайте и разправяйте.

Започвам отзад напред, сиреч от опита за покушение в квартирата на Линда и от проблема за бъдещето на Марк.

— Това е, ако се не лъжа, същият човек, който ликвидира Ларкин? — подхвърля домакинът.

— Същият.

— В такъв случай можете да бъдете спокоен, че ще се погрижим веднага за него. Напишете само на едно листче точния адрес.

Изпълнявам нареждането. Домакинът поема листчето и открехнал вратата, го подава на лакея, като му прошепва нещо.

— Смятайте този въпрос за уреден и минавайте нататък — промърморва Мортън, като взема една пура от кутията върху масичката, преди да се настани отново на дивана.

Връщам се прочее малко по-назад и по-точно към събитията от предната вечер:

— Снощи Дрейк ми нареди да напиша картичките, което и сторих.

— Съдържанието?

— „Фрина“, 23 октомври, Варна.

— А размерът на партидата?

— Петнайсет килограма хероин.

Мортън подсвирва леко в знак на почти приятна изненада:

— Значи старият глупак най-сетне се е преборил с нерешителността си!…

— Той смята, че трябва напълно да се използува каналът, преди да се е намесило ЦРУ.

— Е, да, вечната история: хората се сещат, че трябва да бързат чак когато стане много късно.

— След тая пратка Дрейк проектира едно продължително изчакване, преди отново да използува канала.

— Това са вече проекти за задгробния живот — маха небрежно с ръка Мортън. — Кажете по-добре кога приблизително може да се очаква според вас партидата във Виена.

— Приблизително подир две седмици. А може би и малко по-късно. Това зависи от маршрута на шлепа.

Имам чувството, че с няколкото си оскъдни фрази съм му доставил цялата необходима информация, за да може да ме ликвидира тутакси, без да загуби нищо от това. За пристигането на стоката Виена ще бъде уведомена своевременно и също тъй своевременно Виена ще информира телеграфически Дрейк или оня, който го замества. И всичко оттук нататък може да се движи и без помощта на Питър. Така че нека Питър да върви по дяволите. Нали Дрейк и на оня свят ще има нужда от секретар.

— Мисля, че всичко е наред — чувам басовия глас на домакина.

Той смуче блажено пурата си и съзерцава разсеяно голямото зеленикаво огледало над камината. Нищо чудно, ако тъкмо в тоя момент решава съдбата ми.

— Дали всичко е наред, тепърва ще се види, мистър — позволявам си да забележа.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че при Дрейк това преборване с нерешителността, както сам се изразявате, граничи с лекомислие.

— А какво губим ние от неговото лекомислие? — поглежда ме с недоумение Мортън.

— Нищо, освен че пратката може и да не пристигне до предназначението си.

— Защо? Говорете, де! Не ме карайте да провеждам разпит.

— Тази „Фрина“, мистър, е една съвсем малка гръцка гемия, при това с корпус, доста неудобен за прикриване на стоката. А на всичко отгоре стоката този път е твърде обемиста. Защото петнайсет килограма хероин, колкото и той да е добре пресован, съвсем не са дреболия. Нищо чудно, прочее, ако граничният катер сложи ръка на пратката още преди моите хора да са се добрали до нея.

— А нима Дрейк не си дава сметка за това?

— Какво разбира той от морски работи!… Той знае само едно — че трябва да се бърза. И бърза.

— А защо вие не го разубедихте?

— Защото вие също бързате. И директивите, които ми дадохте, бяха именно в този смисъл: да се действува без протакане.

— Формално сте прав — промърморва Мортън. — Но само формално. Защото ние имаме предвид разумно действие, а не провал.

— Съвсем не смятам, че сме стигнали непременно до провал. Операцията има и немалко шансове да успее. Мисля просто, че съм длъжен да ви уведомя и за евентуалните рискове.

— Разбира се, разбира се — произнася примирително домакинът, потопил отново замислен поглед в неподвижния зеленикав вир на огледалото.

Той пуши известно време мълчаливо. После отново забелязва присъствието ми и запитва:

— Кажете, мистър Питър: а в случай че сегашната операция се провали, вие бихте ли могли да подготвите нова?

— Естествено.

— И значително по-сигурна от настоящата?

— Естествено. Мрежата ми от хора е налице и при нужда винаги може да бъде попълнена. Аз разполагам с адресите, аз давам паролата, аз пиша посланията. От вас се иска само да докарате стоката до българското пристанище и да я получите във Виена.

— А какви са точно тия адреси? И каква е паролата? — запитва с дружеска непринуденост Мортън.

— А с какво точно мислите да ме ликвидирате? — запитвам със същата непринуденост. — С пистолет или с хладно оръжие?

— Вие сте наистина крайно недоверчив, мистър Питър — казва с лека въздишка стопанинът. — Не отричам, че при определени случаи известна доза недоверие може да бъде полезна. Вашата доза обаче далеч надхвърля границите на разумното. Вече мисля ви обясних, че в момента вие държите своя приемен изпит. Бих казал дори, че сте на път да го издържите с добър успех. И в случай, че изпълните задачата си, аз също ще изпълня обещанието си: ще ви взема на постоянна и отговорна работа. И ние, като всеки друг институт, имаме нужда от добри служители, мистър Питър. И нима смятате, че сме дотам глупави, та да използуваме само еднократно един човек, когото бихме могли да използуваме дълги години?

— Бих искал да ви вярвам — произнасям хрисимо. — Обаче, за да ви повярвам, и вие трябва да ми помогнете. Щом се готвите да ме използувате задълго, защо държите незабавно и наведнаж да изцедите цялата информация, съдържаща се в главата ми, включително и такива дреболии, като адреси и пароли?

— Добре — замахва великодушно с пурата си домакинът. — Не настоявам. За момента тия подробности наистина не са ни нужни. Дръжте ги у себе си като малка гаранция за туй, че не мислим да ви ликвидираме.

— Дори и да мислите подобно нещо, предполагам, че Дрейк ще ви изпревари.

— Не бойте се — промърморва стопанинът. — Дрейк едва ли ще ви убие. И то поради единствената причина, че няма да му стигне време. Главното, което за момента иска от вас и което ще ви предпази от всяка опасност, това е да не се връщате на оная улица в Сохо. Стойте до второ нареждане по-далече от Сохо и аз ви гарантирам дълъг живот… Във всеки случай значително по-дълъг от тоя на бившия ви шеф.