Умирай само в краен случай

— Мистър Мортън не ми е казал за вас — уведомява ме сухо горилата с раираната жилетка, като ми препречва входа.

— Нищо. Вие ще му кажете — отвръщам.

— Тук не е чакалня на гара, за да идвате когато си щете.

— Добре — кимам. — Ще съобщя утре заран на шефа, че сте отказали да ме приемете.

И правя кръгом.

— Чакайте, оставете тия фасони — избъбря лакеят и отива да докладва.

Две минути по-късно той ме въвежда в къщата, без впрочем да е загубил нещо от неприязнения си израз.

Мортън, когото заварвам разположен край камината и вече облечен в халат на шотландски карета, не е много по-приветлив.

— Вие сте прекалено своеволен за моя вкус, мистър — забелязва той, като дори не се сеща да ме покани да седна. — Озовавате се противно на нарежданията ми в Сохо, правите опит без разрешението ми да напуснете града, изтръгвате се най-нахално от моя човек, а на всичко отгоре идвате да ме безпокоите в дома ми по никое време… Трябва да ви призная, че нито имам вкус към подобно държане, нито съм склонен да го търпя.

— Разбирам — кимам хрисимо. — Но аз тъкмо затова и дойдох, за да разсея недоразуменията, които може би са възникнали.

— Добре, разсейвайте ги, само че по-накъсо — промърморва домакинът, като и тоя път пропуска да ми предложи стол.

— Преди всичко трябва да призная, че възприех думите ви да не се връщам в Сохо не като заповед, а като съвет. И понеже имам да уреждам с Дрейк известни сметки…

— Какви сметки?

— Ами той не ми е платил нито пенс за предишната партида, въпреки тържественото си обещание…

— Продължавайте.

— Така че реших да ида, за да си прибера парите, преди да е станало късно. За жалост той и този път прояви пълната си непочтеност и дори щеше да насъска горилите си срещу мене, ако не бях успял навреме да му се изплъзна… И ето че едва изплъзнал се и решил да се спотая за ден-два в Оксфорд, някаква друга горила ме набарва на гара Виктория и…

— Каква горила? — запитва недоволно Мортън. — Това е бил един от моите хора, и то точно от тези, дето ви доведоха тук първия път.

— Ако мислите, че тези, дето ме доведоха, са ми дали възможност да ги разгледам подробно и че съм бил в настроение да ги разглеждам…

— Добре, добре. И по-накъсо!

— Ами това е. Изплъзнах се, приютих се в един хотел и дори вече си бях легнал, когато ненадейно се сетих, че може би горилата, искам да кажа човекът от гара Виктория, да е бил всъщност ваш човек, а не на Дрейк. И побързах да дойда тук, за да разсея едно неприятно недоразумение.

— Кой беше хотелът, дето се приютихте?

Казвам му името.

— Можете да проверите по телефона…

— Не ме учете какво да правя — срязва ме домакинът.

Сетне запитва с обичайния си тон:

— А за какво друго говорихте с Дрейк?

Предавам му оная част от разговора, която смятам, че си струва да му предам.

— Значи старият глупак е малко обезпокоен?

— Доста.

— Което подсказва, че ще си отваря очите на четири — избъбря сякаш на себе си Мортън.

После забелязва без връзка:

— Пистолетът на Марк не бе намерен в квартирата на вашата приятелка…

— Пистолетът е у мене.

— Тъй ли? Само че тук у дома не се влиза с пистолет, мистър Питър — уведомява ме сухо домакинът.

— Извинете, не знаех вътрешния ви ред — избъбрям, като изваждам маузера и го поставям на масичката до кутията с пурите.

Мортън взема оръжието и го пуска в джоба на халата си.

— А сега, какво искате от мене? Да ви се извиня, задето съм си позволил да се усъмня в разумното ви поведение?

— Да ме приютите — отвръщам с най-естествен тон.

— О, мистър Питър! — вдига страдалчески ръце Мортън. — Но моят дом не е хотел!

— Да, но боя се, че хората на Дрейк вече обхождат в тоя час хотелите или правят проверките си по телефона. А вие пък не ме пускате да замина до някое по-спокойно място…

— Добре, добре — отстъпва Мортън. — Ще наредя на Джон да ви приготви стаята за гости. Макар че такъв гост като нас, дето ми се мъкне тук с пистолет…

„С два пистолета“, поправям го. Само че на ум.

Прекарвам следния ден в непосредствена близост до улицата на Мортън, като убивам времето из кафенетата недалеч от Марбъл Арч, които сменям за разнообразие на неравни интервали. Да се разхождам по улиците би било вероятно по-малко скучно. Обаче при тоя дъжд…

Привечер все пак решавам да намина към дома на американеца, за да разреша някак си въпроса за нощуването. Това успокоява изглежда горилата, която през целия ден се е мъкнала подире ми, защото тя остава да ме чака на ъгъла, приютена под голямата черна гъба на чадъра си.

Другата горила — тук сред тия горили човек се чувства като в зоологическа градина, с тая разлика, че в зоологическата градина между вас и животните има решетки, — другата горила с раирана жилетка ми отваря вратата и тоя път без унизителни въпроси ме въвежда при господаря си.

— Е, мистър Питър — посреща ме с известно добродушие Мортън, разположен с вестник в ръка до камината. — Изглежда, че тая вечер няма да имам удоволствието да спя под един покрив с вас.

— Щом сте решили да ме изгоните… — произнасям унило.

— Нямам никакво намерение да ви гоня — успокоява ме домакинът. — Но мога да ви разреша да се върнете в хотела си. И да ви уведомя, че вече не ви заплашва никаква опасност.

— Искате да кажете, че Дрейк…

— Тъкмо това искам да кажа — кима той. — Вашият шеф е бил извикан днес за малка справка в полицията. Мисля, че е ставало дума за някаква невинна контрабанда… не на наркотици, а на порнография. Изобщо освободили са го веднага след разпита. За нещастие, когато се е завръщал с колата си обратно към Сохо, от някаква друга кола му стреляли и… щастлива смърт… убит е на място.

Той ме поглежда замислено и забелязва:

— Всеки от нас би могъл да мечтае за такава смърт… когато й дойде времето, разбира се… и възможно по-късно… Обаче вас, изглежда, този въпрос не ви засяга.

— Засяга ме толкова, колкото и всички смъртни. Само че не виждам смисъл да си губя времето в проекти как да избегна неизбежното.

— Тук сте напълно прав — съгласява се домакинът. — Но понеже неизбежното засега се е отдалечило на почетна дистанция от вас, предлагам ви да се върнете на тая Дрейк-стрийт, както я наричат всички, и да се настаните в кантората на бившия си шеф.

— Но там е навярно полицията…

— Полицията вече си е свършила работата и е напуснала тия места, като е събрала не само изобличителните книжа на тоя стар глупак, но и хората му. Така че околността е напълно чиста, а помещението е вече наето от нас. Виждате, че пипаме бързо…

— Не съм се и съмнявал.

— Ще седите прочее в кантората на бившия си шеф и ще приемате кореспонденцията му. Разбира се, тая кореспонденция бихме могли да я следим и по друг път, но какъв смисъл да се месим грубо в работата на британската пощенска администрация. Още повече, в случай че мрачните ви прогнози за възможния провал на операцията се сбъднат, ние ще имаме нужда от тоя терен, а също и от Стентън, който може да осигури новата доставка от Средния Изток. Дръжте се прочее тъй, сякаш сте наследили покойника, приемайте кореспонденцията му и поддържайте връзка с мене.

— За да се държа като законен наследник е необходимо известно самочувствие, мистър. А човек без паспорт не може да има самочувствие.

— Как „без паспорт“?

— Визата ми отдавна е изтекла.

— Ще уредим някак тоя въпрос — отвръща домакинът подир късо мълчание. — Но това няма да стане още утре. Казах ви, че не можем да се месим грубо където ни скимне. И все пак ще намеря начин да ви продължа визата.

Чудесно обещание. Също като това на Дрейк.

Напускам гостоприемния дом, вземам такси и потеглям за Челси да отнеса на Линда вестта за внезапното избавление. Имам чувството, че пристигам тъкмо навреме, защото между гостенката и стопанката са възникнали вече дребни търкания, както винаги се случва, когато оставиш за по-дълго време две жени в компанията една на друга. Заплашени от скуката, те търсят изход в разправиите.