Умирай само в краен случай

„Стойте възможно по-далече от Дрейк-стрийт.“ Гласът на Мортън е без друго глас на разумната предпазливост. Но какво да правим, когато у нас понякога се обаждат и други гласове.

Прочее тъкмо в мига, когато трябва да се намирам възможно по-далече от Дрейк-стрийт, аз се натиквам именно в тая мрачна улица, особено мрачна в днешния дъждовен понеделник и в сегашния следобеден час, с прииждащата вече здрачевина. И не само се натяквам там, а и хлътвам в тъмния вход на Главната квартира.

— А, Питър! — възклицава приветливо шефът, като се вдига иззад бюрото, за да дойде по-близо до мене и най-вече до подвижния бар. — Тъкмо мислех да пратя Ал да ви повика. Почнах да се затъжвам за вас, приятелю. Сядайте.

Той посяга към четвъртитата кафява бутилка и си налива една умерена доза, която гарнира с две кубчета лед. Отпива, поглежда ме изпитателно с малките си сини очички и запитва:

— Как е мис Грей? Надявам се, че не е прекалено съкрушена от снощния малък скандал.

— Нямам понятие.

— Нима вие дори не си дадохте труд да я споходите, след като се разделихме?

— Да, само че тя спеше. А аз се задоволих да последвам примера й. И тая заран рано-рано се измъкнах.

— Не сте постъпили кавалерски, Питър, не сте постъпили кавалерски — поклаща с укор глава Дрейк. — Има мигове, когато една слаба и беззащитна жена не бива да бъде оставяна сама.

— Нямам таланта на бавачка, мистър.

— Аз също го нямам, приятелю. И все пак си позволих да отделя тази нощ известно време на фройлайн Хилда…

Той отпива още глътка скоч, отпуска се на креслото срещу мене и забелязва:

— Да, загубих известно време… И трябва да ви кажа, че не съжалявам. Тая Хилда, макар и да няма самочувствието на вашата Линда, се оказа доста породиста котка… и напълно задоволителна за един стар и самотен човек… Всъщност, Питър, всичко е въпрос на самовнушение и в последна сметка разликата между една жена и друга жена, ако изобщо съществува разлика, е доста нищожна. Жените са като уискито. Втълпил си си, че „Балантайн“ ти харесва най-много, но ако се наложи да минеш на „Джони Уокър“, бързо ще разбереш, че той с нищо не е по-лош.

Приключил по тоя начин с женския въпрос, шефът отново ме поглежда изпитателно и съвсем без връзка подхвърля:

— Да сте виждали нейде наоколо Марк?

— Не съм имал това щастие — отвръщам.

Сетне на свой ред запитвам:

— Надявам се, че е въпрос на случайност да се сещате за Марк, когато гледате мене?

— Чиста случайност, Питър — успокоява ме Дрейк. — Нали вече ви казах: вие още сте ми нужен.

Той се присяга за чашата, но открил, че е почти празна, побързва да възстанови дозата и, разбира се, да провери вкуса й.

— Нещо специално ли ви води насам, Питър?

— Исках да ви запитам какво става с възнаграждението ми. Аз все още не съм получил своите два процента, мистър.

— Да, наистина — признава рижият. — Обаче за какво са ви притрябвали парите тъкмо днес? И не смятате ли, че тук, в моята каса, те са на по-сигурно място, отколкото във вашия джоб? Вие знаете какво нещо е Сохо, приятелю. Достатъчно е да подушат, че се шляете с по-голяма сума в портфейла си, за да ви видят тутакси сметката.

Той замълчава и ме поглежда:

— Или мислите да ни напускате?

— Аз няма къде да отида, мистър. Ако не броя онова тихо, но скръбно място, дето някой ден може да ви скимне да ме пратите.

— Казах ви вече, че сте ми нужен.

— Мислих по тоя въпрос. И тъкмо тази заран. И следва да ви призная, че стигнах до съвсем обратния извод. Щом веднаж се уверите, че стоката е пристигнала на местоназначението си, вие ще загубите интерес към канала. А също и към мене. И или ще ме премахнете, или ще ме оставите на произвола. Като второто е доста съмнително.

— О, Питър! Вие сте твърде песимистично настроен днес. Предполагам, че е от времето. Това мрачно време дори и на мене ми действува подтискащо.

— Знам, че достатъчно уважавате парите, за да можете без болка да се разделите с тия пет хиляди лири, които ми се полагат — продължавам. — Затуй съм готов да ви предложа малка компенсационна сделка: задръжте парите, а ми върнете изобличителните документи, намигащи се в касата ви — снимките и ръкописния ми доклад за канала. Тия документи и без туй вече не са ви нужни, след като и самият аз не съм ви нужен.

— Предложението ви е доста изкусително — кима червенокосият. — Но аз винаги съм бил устойчив на изкушенията, приятелю. И невинните материали, които имате предвид, ще бъдат тук в касата ми, додето и вие сте тук, на тоя свят. А що се отнася до парите, за тях не се безпокойте: ще ги имате, макар и по-късно. Изобщо смятам да ви се издължа изцяло и наведнаж.

— Като изпратите Марк да ми уреди сметката.

— Вие наистина ме наскърбявате с тая ваша мнителност — промърморва шефът, като става от креслото и се запътва към бюрото си.

Сетне, сетил се за нещо, спира и промърморва на себе си:

— Но къде се е запилял този Марк?…

— Не бих се учудил, ако сте го пратили да навести Линда.

Той ме поглежда разсеяно, сякаш преценява хипотезата ми:

— Всъщност вие не сте далеч от истината, Питър. Пратих то наистина при мис Грей, макар и съвсем не за това, което вие си въобразявате с присъщата ви мнителност. Пратих го просто да я повика. И понеже доста се забави, наложи се одеве да пратя и Боб, за да провери какво става. И представете си, оказа се, че в квартирата няма следа нито от Марк, нито от мис Грей.

— Нито от кръв?…

— Боя се, че около нас почват да стават странни неща — въздъхва Дрейк, без да дава ухо на бележката ми.

— Имате предвид ЦРУ?

— Не знам кого да имам предвид, Питър. За какво е дотрябвала вашата Линда на ЦРУ?

И понеже сините очички ме гледат с неприятна настойчивост, налага се да го подсетя.

— Да, но може би Марк е нужен на ЦРУ. Ако се не лъжа, именно Марк премахна Ларкин.

— А откъде ЦРУ ще знае кой кого е премахнал, приятелю?

— Цял свят знае какви са функциите на Марк на тая улица.

— Да, това наистина е така — кима рижият. — И може би наистина самият вие сте непричастен към тия нелепи изчезвания. Макар че фактът следва все пак да се провери.

Той продължава пътя към бюрото си и аз отлично разбирам, че добрал се до него, няма да пропусне да натисне невидимия звънец. Затуй изваждам от вътрешния си джоб пистолета и произнасям командата:

— Нито крачка повече, Дрейк, ако не искате да ви пръсна главата! Обърнете се насам и — ръцете горе!

Шефът лениво се обръща към мене и изпълнява нареждането. Върху червеното му лице е изписана покруса:

— Питър, Питър! И това ли доживях!…

Правя няколко крачки към вратата, без да го изпускам от очи и дръпвам солидното резе. Сетне доближавам рижия, опипвам го за всеки случай и прибирам миниатюрния броунинг от задния му джоб. Що се отнася до ключа, който ме интересува, той е на самата каса. Отключвам я и додето държа с една ръка насочения към корема на Дрейк маузер, преравям с другата съдържанието на сейфа, додето откривам интересуващите ме материали — снимките, негативите и саморъчния ми доклад. И за да не си обременявам повече съзнанието с тая скромна документация, поставям я в камината и драсвам клечка кибрит.

— Всичко би било отлично, ако можехте да премахнете и себе си по същия начин — забелязва шефът, додето наблюдава играта на пламъчетата. — Само че вие едва ли ще се решите да го направите. Така че и в тоя случай ще се наложи пак аз да ви помогна.

— Вие не оценявате дори жеста, че не посегнах към парите ви…

— Тая подробност не изменя характера на постъпката ви. Това си е формен обир, приятелю. А на острова всеки обир се наказва с необходимата строгост. И особено тук, в Сохо.

— Боя се, че Марк никога вече няма да бъде на услугите ви. По технически причини.

— Вие ли то премахнахте, Питър? — поглежда ме остро Дрейк.

— За всяко нещо си има хора — отвръщам неопределено.

— Наистина. Така че хора ще се намерят и за вас.