Умирай само в краен случай

— А за себе си не мислите ли? — запитвам, като разпръсквам с дилафа овъглените остатъци от документите. — Вие сте свършен човек, мистър. Въпреки цялата ви опитност, вие не сте усвоили елементарното правило, че един малък гангстер трябва да си знае мястото и да не дели мегдан с по-големите от него…

Прекъсвам нравоучението си, защото съм уловил бързия жест на Дрейк. Възползуван от действията ми с дилафа, той не е пропуснал случая да натисне звънеца, монтиран на ръба на бюрото. В отговор на това своеволие и за да не то повтаря, аз се прицелвам в него, макар и не с пистолета си, а с юмрука. Рижият рухва и замира върху килима.

Късно. Някой грубо натиска ръчката на вратата и аз съм сигурен, че това е Ал, придружен може би и от Боб. Сетне ръчката бива оставена на мира, за да започне блъскането върху самата врата, а после и опитите тя да бъде насилена.

Спускам се към единия от двата прозореца. Крайно време е да видя най-сетне какво се крие зад тия вечно спуснати пердета. Оказва се, че се крие унилият и вече съвсем тъмен пейзаж на някакъв заден двор. Разтварям прозореца или по-точно го вдигам, защото в тия стари лондонски къщи прозорците се вдигат също като в старите влакове. Разстоянието до плочника на двора трябва да е към четири метра, сиреч напълно достатъчно, за да си счупя някой крак, ала на мое разположение се намира водосточната тръба, и без повече да умувам, аз се залавям за тръбата и се спускам надолу, додето усещам под обувките си твърда земя.

Малка вратичка води към подземието на сградата, а оттам вероятно и към Дрейк-стрийт, ала в момента Дрейк-стрийт не ме привлича особено, тъй че поемам риска да се прехвърля през тухлената ограда в съседния двор, а оттам през тесен проход се озовавам на уличката, паралелна на Дрейк-стрийт.

„Сбогом, Сохо!“ казвам си, когато излизам на Пикадили съркъс и потъвам в пъстроцветния неонов разгул на лондонската вечер. Отбивам се в първата телефонна кабина и набирам телефона на Линда:

— Вероятно ще се наложи да не се виждаме ден-два — осведомявам я. — Така че не се безпокойте и не излизайте, преди да ви се обадя. Изобщо, развличайте се със спомени от детството: „Помниш ли, мила…“

— Спомените ги изчерпахме вече — чувам гласа на мис Грей. — Сега гледаме телевизия…

Излизам от кабината с настойчивата мисъл, че трябва да потърся някой възможно по-отдалечен от центъра хотел. Сетне решавам, че хотел в Лондон, това при всички случаи е рисковано и се отправям с метрото за гарата.

Купувам си билет за Оксфорд, може би защото към туй ме е насочил споменът за оня разговор с Линда. Влакът тръгва само след четвърт час, така че излизам на перона и вече се готвя да вляза в един вагон, когато усещам, че нечия ръка ляга на рамото ми.

— Къде? — пита дружески изникналата зад гърба ми горила.

За щастие това не е горилата Ал, нито другата, отзоваваща се на името Боб. Това е една от горилите на Мортън и само един бог знае как ме е надушила. Вероятно е дебнела на изхода на Сохо при Пикадили съркъс.

— Ще прескоча до Оксфорд — обяснявам. — Казват, че там имало доста добре уреден университет.

— А, вие сте се загрижили за образованието си… — изръмжава горилата. — А не е ли по-добре най-първо да помислите за здравето си?

И за да ми подскаже крайната наложителност на тая мисъл, горилата опира до слабините ми пистолета, който стиска в джоба на шлифера си. Би следвало да обясня, че тъкмо грижата за здравето ме тласка към стария Оксфорд, ала каква полза да чакаш отзивчивост от страна на едно животно, дори и когато то, в резултат на хилядолетно развитие е успяло да преполови пътя между маймуната и човека.

— Не ме мушкайте — казвам. — Имам гъдел. И кво сте се залепили за мене?

— Обясненията — после — изръмжава горилата. — Сега вървете към изхода.

Поемаме към изхода. Но когато напускаме бетонната пътека на перона и влизаме в навалицата на хола, аз ненадейно свивам встрани, побягвам през множеството, като разблъсквам неволно мирните граждани и светкавично се измъквам от вратата, водеща към пиацата за таксита.

Вмъквам се в челната кола на редицата и нареждам:

— Кралската болница! И по-бързо, моля!

Шофьорът е от тия флегматични и невъзмутими субекти, които трудно могат да бъдат командувани, ала когато чува думата „болница“, незабавно включва мотора и натиска газта. Хвърлям бегъл поглед подире си, колкото за да се убедя, че горилата не ме е надушила и чувам гласа на човека зад кормилото:

— Сигурен ли сте, че ще ви пуснат в тоя час, мистър?

— Надявам се — промърморвам. — Случаят е наистина спешен.

Казаното е наистина вярно. Не съм допускал, че Мортън тъй бързо ще се загрижи за наблюдението ми, но след като това е станало, налага се да му се изплъзна поне за късо време и да се заема с една задача, която по-късно може би вече няма да съм в състояние да изпълня.

Освобождавам таксито пред парка на болницата и тръгвам пеша в обратна посока, додето виждам зелената неонова фирма на малък хотел. Наемам стая за една нощ, поръчвам да ми донесат кафе и се качвам в определения ми номер. В чекмеджето на писалищната маса намирам, както съм и очаквал, хартия с бланки на заведението, а също и пликове. Сядам и се заемам с писмена работа.

Центърът естествено ще бъде уведомен за пристигането на стоката от самите картички. Но аз трябва да дам информация и за всички подробности около операцията, за разговорите си с Дрейк и Мортън и за положението, в което съм попаднал и което вероятно ще ми отнеме окончателно възможността за нови послания. Всъщност едно лаконично SOS би могло напълно да ми спести изложението по последния параграф, обаче аз не съм по драматичните финали.

Когато завършвам домашното си упражнение и допивам четвъртото по ред кафе, сервирано ми от момчето на стопанина, часът минава десет. Поставям ръкописа в плик, а плика — в джоба си, слизам долу, уреждам сметката под предлог, че утре твърде рано ще пътувам и помолвам да ми повикат такси.

Таксито ме отвежда към същия този квартал, дето е започнал днешният ми работен ден. Освобождавам го на един ъгъл, а сетне правя още няколкостотин метра пеша, за да се озова на съответната уличка и пред съответната къща, в чиято пощенска кутия за пръв и последен път пускам нещо по-различно по вид и обем от жалките рекламни листовки. Моят заключителен доклад. Или ако щете, моето прощално послание.

Мисията ми всъщност е завършена. Остава една последна задача, засягаща най-вече самия мене: време е да се измъквам. Обаче — къде? И как? Визата ми е отдавна пресрочена и Дрейк не е благоволил да я поднови, под предлог, че додето съм на служба при него, нищо не ме заплашва. Да се върна в хотела при добрата Дорис е засега немислимо. Да напусна страната с тоя нередовен паспорт — също. А да потъна в някое от далечните предградия, туй означава да се озова по-рано или по-късно в ръцете на полицията.

Да се озова в ръцете на полицията — това при други условия не би било най-лошата възможност. Ще се повърдалям из участъците, додето властите решат да ме екстернират. Но ръката на ЦРУ е дълга и сега, след като съм в течение на много неща, Мортън няма да позволи да се изплъзна под носа му. И макар да съм унищожил някои документи от архивата на Дрейк, ще се намерят предостатъчно свидетелства и свидетели, които да установят връзките ми с гангстера и да ми осигурят солидна присъда.

Не, изход няма. И това, че в късния вечерен час се движа съвсем свободно по обилно осветената Чаринг крос, е само привидна свобода, защото всички врати са затворени. Единствената възможност е да чакам какво ще реши Центърът. Такава е предварителната уговорка. Макар че когато тая уговорка бе направена, финалната ситуация съвсем не ми изглеждаше тъй драматична.

Да чакам решението на Центъра. И да го чакам тъкмо на мястото, където Центърът разчита да ме намери. Едно доста ветровито място, наистина… Но по липса на нещо по-добро…

Вдигам ръка към минаващото по улицата такси и давам адреса.