Предателят

— Куршумите трябва да бъдат извадени. Иначе…

— Ще бъдат извадени, когато аз кажа.

— Положил съм клетва, мосю. Няма да я наруша само защото ви правя услуга.

— Аз също съм положил клетва. А тази нощ моята клетва има преимущество пред вашата.

Габриел се обърна и се качи в стаята си. Изтегна се на леглото, но всеки път, щом затвореше очи, виждаше само кръв. Неспособен да прогони картината от мислите си, той протегна ръка и включи транзистора. Една германка със страстен глас му пожела „добър вечер“ и започна да чете новините. Канцлерът предлагаше нова ера на диалог и сътрудничество между Европа и Русия. Тя възнамеряваше да направи своето предложение на предстоящата спешна среща на върха на Г-8 в Москва.

Подобно на нощната треска, Петров се пречупи на зазоряване. Той не следваше права линия по своя път към истината, но пък и Габриел не бе очаквал нещо друго. Петров беше професионалист. Той ги водеше до задънени улици чрез измама и лъжи. И макар че бе работил само за пари, по възхитителен начин се опита да остане верен на Русия и на своя работодател Иван Харков. Навот бе действал търпеливо, но твърдо. Не се бе наложило да му причиняват допълнително болка или дори да го заплашват с такава. Петров и без това изпитваше достатъчно болки. Единственото, което трябваше да правят, бе да го държат в съзнание. Двете огнестрелни рани и счупената челюст свършиха останалото.

Най-накрая, изтощен и треперещ от инфекцията, руснакът капитулира. Той каза, че имало една дача на североизток от Москва, във Владимирска област. Била изолирана, скрита, защитена. Имало четири потока, чиито води се събирали в голямо блато. Имало и обширна брезова гора. Това било мястото, където Иван вършел кървавите си дела. Тя била затворът на Харков. Ивановият ад на земята. Навот откри местоположението на парцела чрез обикновен клас софтуер. Картината на екрана на компютъра му съвпадаше напълно с даденото от Петров описание. Той изпрати да повикат лекаря и тръгна нагоре да информира подробно Габриел.

Той лежеше в тъмнината с кръстосани зад тила ръце и кръстосани в глезените крака. Като чу новината, седна и спусна крака на пода. После изпрати чрез безопасния си джобен компютър светкавично съобщение до три точки в света: булевард „Цар Саул“, Темс Хаус и Лангли. Един час след изгрев-слънце Габриел замина сам за Хамбург. В два следобед хвана полет 969 на „Бритиш Еъруейс“ и в три часа и петнайсет минути вече седеше на задната седалка на седан на МИ5, който се носеше към центъра на Лондон.

55. Мейфеър, Лондон

През мрачните дни след атаките на 11 септември американското посолство на Гроувнър Скуеър бе превърнато в строго охранявана грозотия. Почти за една нощ барикади и стени бяха издигнати около периметъра му и за голямо раздразнение на лондончани, оживената улица, минаваща покрай едната страна на посолството, беше постоянно затворена за движение. Обаче имаше и други промени, които обществото не можеше да види, в това число построяването на тайна централа на ЦРУ дълбоко под самия площад. Свързана с Общия оперативен център в Лангли, централата служеше като преден команден пост за операции в Европа и Близкия изток и бе толкова секретна, че само шепа британски министри и офицери от разузнаването знаеха за нея. По време на посещението си предното лято Греъм Сиймор се бе почувствал угнетен, откривайки, че тя засенчва главните оперативни зали на МИ5 и МИ6, взети заедно. „Типично за американците“ — беше си помислил той. Изправени пред заплахата от ислямски тероризъм, те бяха изкопали дълбока бърлога за себе си и я бяха напълнили с високотехнологични играчки. И се чудеха защо губят.

Тази вечер Сиймор пристигна малко след осем часа и бе съпроводен до „кръглия аквариум“ — безопасна заседателна зала, чиито стени бяха от звукоизолиращо стъкло. Габриел и Ари Шамрон седяха от едната страна на масата; Ейдриън Картър — с лазерна показалка в ръка, стоеше в предната част на помещението. На прожекционния екран имаше картина, заснета от американски разузнавателен сателит, който осигуряваше покритие на Западна Русия. Тя изобразяваше малка дача, разположена точно на двеста и шест километра североизточно от Троицката кула на Кремъл. Червената точка на Картър бе поставена върху два рейндж роувъра, паркирани пред вилата. Двама мъже стояха до тях.

— Нашите фотоаналитици смятат, че има още охранители, разположени от задната страна на дачата. — Червената точка се премести три пъти. — Тук, тук и тук. Те също така казват, че е ясно, че тези рейндж роувъри пристигат и заминават. Преди два дни в района е навалял няколко сантиметра сняг. Но на тази снимка се виждат пресни следи от гуми.

— Кога е направена?

— По обяд. Аналитиците виждат следи, водещи в двете посоки.

— Смяна на дежурствата?

— Така предполагам. Или подкрепления.

— А какво е положението с комуникациите?

— Дачата е електрифицирана, но от АНС се затрудняват да открият стационарен телефон. Те са сигурни, че някой вътре използва сателитен телефон. Също така засичат съобщения от клетъчен телефон.

— Могат ли да ги прихванат?

— В АНС работят по въпроса.

— Какво знаем за самия имот?

— Собственост е на холдингова компания със седалище в Москва.

— Кой управлява тази холдингова компания?

— Ти как мислиш?

— Иван Харков?

— Ами естествено — отвърна Картър.

— Кога е купил земята?

— В началото на деветдесетте, скоро след краха на Съветския съюз.

— Защо, по дяволите, му е трябвало да купува парцел с брезова гора и мочурище на двеста километра от Москва?

— Вероятно е успял да го вземе на безценица, за няколко копейки.

— Тогава е бил богат човек. Защо това място?

— ЦРУ и АНС имат много способности, Габриел, но разгадаването на намеренията на Иван не е една от тях.

— Колко голям е имотът?

— Около сто и петдесет хектара.

— Какво прави той с него?

— Очевидно нищо.

Габриел стана от стола си и отиде до екрана. Застана мълчаливо пред него, подпрял с ръка брадичката си, с наклонена на една страна глава, сякаш разглеждаше картина. Погледът му бе фокусиран върху парцел от гората, намиращ се на двеста метра от дачата. Макар че гората бе покрита със сняг, въздушната снимка показваше наличието на три успоредни падини в топографията, всичките с една и съща дължина. Бяха твърде еднакви, за да са се получили по естествен начин. Картър изпревари следващия му въпрос.

— Аналитиците успяха да разберат какво представляват те. Работната хипотеза е, че са резултат от някакъв строителен проект. Те откриха още няколко на малко разстояние оттам.

— Има ли снимка?

Ейдриън натисна едно копче на конзолата. Следващата снимка показваше същата конфигурация: три успоредни падини, обрасли с брези. Габриел изгледа продължително Шамрон и се върна на мястото си. Картър изключи лазерната си показалка и я остави на масата.

— От автомобилите и наличието на толкова много пазачи е ясно, че в дачата държат важна личност. Дали са Киара и Григорий… — Гласът на Ейдриън заглъхна. — Предполагам, че единственият начин да разберем със сигурност е да разгледаме на място. Въпросът е дали искаме да отидем там, основавайки се на думите на руски убиец и специалист в отвличанията. — Картър обходи с поглед лицата на присъстващите. — Не смята ли някой от вас да разкаже малко по-подробно как успяхте толкова бързо да откриете Петров?

Въпросът бе посрещнат с напрегнато мълчание. Ейдриън се обърна към Габриел:

— Да допусна ли, че Сара е взела участие в извършването на някакво престъпление?

— На няколко.

— Къде е тя сега?

— Не мога да кажа.

— С Петров, нали?

Алон кимна утвърдително.

— Искам тя да се върне. Колкото до Петров, искам да ми го предадете — когато приключите с него, разбира се. Може да ни помогне да завършим няколко висящи случая.

Картър се върна до сателитната снимка.