Предателят

— Ти постъпи правилно, Сара. Спаси живота на Узи.

— Никога досега не съм прострелвала човек.

— Наистина ли?

— Не се шегувай, Габриел. Не се чувствам толкова добре.

— Ще се почувстваш.

— Кога?

— Рано или късно.

— Мисля, че ще повърна.

— Да спра ли?

— Не, продължавай да караш.

— Сигурна ли си?

— Не знам.

— Ще спра за всеки случай.

— Може би трябва.

Алон спря встрани от магистралата и се наведе до Сара, когато тя взе да повръща.

— Направих го заради теб, Габриел.

— Знам, Сара.

— Направих го заради Киара.

— Знам.

— Колко време ще се чувствам така?

— Не задълго.

— Колко, Габриел?

Той разтри гърба на Сара, когато тялото й отново се сгърчи.

Не задълго — помисли си Габриел. — Просто завинаги.

Четвърта част

Портата на възкресението

54. Северна Германия

Всяка сигурна квартира си има история. Търговец, който вечно е на път и рядко вижда дома си. Семейна двойка, която притежава твърде много пари, за да бъде привързана дълго към едно място. Човек с авантюристичен дух, който пътешества до далечни земи, за да прави снимки и да катери планини. Това са измислиците, които се разказват на съседите и хазяите. Това са лъжите, които обясняват краткия престой на наемателите и гостите, които пристигат посреднощ с ключ в джоба.

Вилата край датската граница също си имаше история, макар че част от нея по една случайност беше истина. Преди Втората световна война тя била собственост на семейство Розентал. Само един негов член — дъщерята, преживяла холокоста и след като емигрирала в Израел в средата на петдесетте години, тя отстъпила къщата на Службата. Известен като Обект 22ХВ, имотът беше перлата в короната на интендантството, запазен само за най-тайните и важни операции. Габриел бе сметнал, че един руски убиец с две огнестрелни рани и пълна с жизненоважни тайни глава попада в тази категория. От интендантството се бяха съгласили. Те му бяха дали ключовете и се бяха погрижили килерът да е добре зареден с провизии.

Къщата се издигаше на стотина метра от тих селски път — изолиран преден пост насред пустата равнина на Западен Ютланд. Времето бе взело своята дан. Мазилката се нуждаеше от сериозно освежаване, капаците на прозорците бяха счупени и лющещата се боя плачеше за нова, а покривът течеше, когато силните бури връхлитаха от Северно море. Във вътрешността положението бе същото: прах и паяжини, оскъдно мебелирани стаи, оборудването и уредите бяха от миналата епоха.

Наистина разходката из стаите бе като връщане във времето, особено за Габриел и Ели Лавон. Известна на ветераните от Службата като Замъка Шамрон, къщата бе служила като база за планиране на операцията „Божи гняв“. В нея бяха осъждани на смърт хора, бяха решавани човешки съдби. На втория етаж се намираше стаята, която бяха делили Ели и Габриел. Сега, както и тогава, в нея нямаше нищо друго освен две тесни легла, разделени от очукано нощно шкафче. Когато Алон застана на прага й, пред очите му изникна картина: наблюдателят и екзекуторът лежаха будни в тъмното, единият не можеше да спи от стрес, другият — от кървави видения. Старият транзистор, който бе запълвал празните часове, още стоеше на шкафчето. Тогава той беше връзката им с външния свят. От него бяха слушали за спечелени и изгубени войни, за американски президент, принуден да си подаде оставката, както и музика. Музиката, която слушаха обикновените младежи. Младежи, които не убиваха терористи заради Ари Шамрон.

Габриел хвърли чантата си на старото си легло — по-близкото до прозореца — и заслиза по стълбите към избата. Антон Петров лежеше по гръб на голия каменен под, а Навот, Яков и Михаил се бяха надвесили над него. Ръцете и краката му бяха оковани с белезници, макар че на този етап това едва ли бе необходимо. Петров бе смъртноблед, челото му бе покрито с пот, челюстта му бе изкривена от отока на мястото, където Узи го бе ударил. Руснакът отчаяно се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да я получи само ако говореше. Ако не, Габриел щеше да остави куршумите, все още забити в бедрото и рамото му, да инфектират тялото му, докато се стигне до сепсис. Смъртта щеше да е бавна, трескава и мъчителна. Това бе смъртта, която той заслужаваше, и Алон бе повече от готов да му я осигури. Той приклекна до руснака и му каза на немски:

— Мисля, че това е твое.

Габриел бръкна в джоба на якето си и извади полиетиленовото пликче, което Навот му бе дал на швейцарската граница. Пръстенът на Петров още беше в него. Алон го извади и натисна силно върху камъка. От основата му се показа малък шип, не по-широк от грамофонна игла. Габриел се престори, че го разглежда, после внезапно го доближи до лицето на руснака. Петров се дръпна страхливо, като изви силно главата си надясно.

— Какво има, Антон? Това е само пръстен.

Алон го приближи още повече до меката кожа на шията на руснака. Сега той се затърчи от ужас. Габриел натисна отново камъка и шипът плавно се скри в основата на пръстена. Той го мушна обратно в пликчето и внимателно го подаде на Навот.

— В интерес на пълната откровеност, и ние разработихме подобно устройство. Но да ти кажа честно, никога не съм харесвал отровите. Те са за евтини гангстери като теб, Антон. Винаги съм предпочитал да убивам с един от тези.

Габриел измъкна четиридесет и петкалибровия глок от колана на панталоните си и го насочи към лицето на Петров. В края на дулото му вече нямаше заглушител. Той не бе необходим тук.

— От един метър, Антон. Ето как предпочитам да убивам. От един метър. Така мога да видя очите на моя враг, преди той да умре. Высшая мера — най-крайната мярка на наказание. — Притисна дулото на пистолета в основата на брадичката на руснака. — Безименен гроб. Труп без лице.

Габриел използва дулото, за да разтвори ризата на Петров. Раната на рамото не изглеждаше добре: беше пълна с раздробени костици, нишки от тъкан. Без съмнение тази на бедрото беше също толкова зле. Той затвори ризата и погледна руснака в очите.

— Тук си, защото твоят приятел Владимир Чернов те предаде. Не ни се наложи да го нараняваме. В действителност дори не трябваше да го заплашваме. Просто му дадохме малко пари и той ни каза всичко, което искахме да знаем. Сега е твой ред, Антон. Ако сътрудничиш, ще получиш медицинска помощ и ще се отнасяме към теб хуманно. Ако не…

Алон допря дулото до рамото и го мушна с въртеливо движение в раната. Виковете на Петров отекнаха между каменните стени на избата. Габриел спря, преди руснакът да припадне.

— Разбираш ли, Антон?

Руснакът кимна утвърдително.

— Ако остана по-дълго при теб, ще те пребия до смърт с голи ръце. — Той погледна към Навот. — Ще оставя моят приятел да проведе разпита. Струва ми се справедливо, тъй като ти се опита да го убиеш с твоя пръстен в Цюрих. Не си ли съгласен, Антон?

Петров запази мълчание.

Габриел се изправи и се заизкачва по стълбите, без да каже нито дума повече. Останалите членове на екипа се бяха разположили във всекидневната, като позите им показваха различна степен на изтощение. Погледът на Алон веднага се спря на най-новия член на групата — лекаря, който бе изпратен от булевард „Цар Саул“ да лекува раните на Петров. Според жаргона на Службата той бе саян, тоест доброволен помощник. Габриел го позна. Той бе евреинът от Париж, който веднъж бе лекувал дълбока рана на ръката му.

— Как е пациентът? — попита лекарят на френски.

— Не е пациент — отговори Алон на същия език. — Той е гангстер от КГБ.

— Но си остава човешко същество.

— Бих се въздържал от мнение, докато имате възможност да се срещнете с него.

— Кога ще стане това?

— Не съм сигурен.

— Опишете ми раните.

Габриел го направи.

— Кога са били нанесени?

Алон погледна часовника си.

— Преди около осем часа.