Денят не си личи по заранта

— Томас, а?

И понеже не отговарям, добавя:

— Доколкото знам, той не много отдавна се е подвизавал и у вас…

Не казвам ни „да“, ни „не“.

— Развил е доста активна дейност… Или не сте в течение?

— Дейността му, ако се не лъжа, се изчерпва с една единствена нагла операция, а активът му — с неизбежния провал.

Американецът кима в знак на съгласие, сетне ми отправя един от ненадейните си погледи:

— Вие ли го провалихте?

— Когато човек е тръгнал да се проваля, все ще се намери някой да му помогне — отвръщам неопределено.

— Историята ми е позната в общи линии. Съвсем авантюристична операция наистина и съвсем логичен финал. Без да говорим за това, че с гафа си похарчи трима наши агенти.

Въздържам се от коментарии.

— Всъщност Томас е доста сръчен, само че не в разузнаването — забелязва Сеймур.

И като ме поглежда изпитателно, подхвърля:

— Вероятно смятате, че всички ние сме банда мошеници от типа на Томас.

Вземам чашата от масичката. Сетне решавам да продължа с пестенето на питието и отново я оставям.

— Мошеничеството в случая не е най-важното. Томас причини смъртта на някои хора — промърморвам.

— Вие също вероятно сте правили това — свива рамене американецът. — Нашата професия е груба професия.

— Съвсем млади хора, Уйлям. И съвсем безсмислено похарчени.

— Драго ми е да установя, че му имате зъб. Ето виждате ли как може да се случи тъй, че интересите ни да съвпаднат.

— Понеже споменахте за професия, бих ви напомнил, че в нашата професия действията не се определят от личните симпатии и антипатии.

— Така е. И все пак предполагам, че по-охотно ще се включите в делото, ако знаете, че човекът, който предстои да бъде съборен, е някой Томас. Обаче вие не отговорихте на въпроса ми: смятате ли, че всички сме като Томас?

— Допускам, че има и изключения. Навсякъде има изключения.

— Става дума за правилото — настоява Сеймур.

— Правилото вие по-добре го знаете. Срещал съм всякакви хора. Не бих казал, че са еднакво користни, Съществуват нюанси.

— Значи ни считате всички за мошеници — обобщава американецът.

— Това е ваш извод.

— Е, добре — кима Сеймур. — В случая се касае именно за двама мошеници. Единият ви е известен. Вторият с нищо не се отличава от първия. Разчитам, че така съвестта ви ще бъде спокойна.

— Яснотата винаги успокоява, Уйлям.

Вдигам най-сетне чашата, отпивам скъпернически и добавям:

— Да не би вашите служби да са пристъпили към борба с корупцията?

— Искате да кажете към борба със самите себе си? — усмихва се едва-едва Сеймур. — Нищо не ми струва да ви кажа „да, именно“. Обаче истината е, че се касае за дребна периферна операция. Дребна и периферна за всички, освен за мене. Не знам докъде стига антипатията ви към Томас, обаче аз лично наистина имам зъб на оня, другия.

— Вие имате зъб на целия свят.

— Не можеш да имаш зъб на нещо абстрактно, Майкъл. „Целият свят“ е нещо абстрактно. Обаче въпросният тип…

Той не довършва, а забучва нова цигара в ъгъла на устните си и щраква запалката.

— Виждате, че съм съвсем откровен. Казвам ви направо, че човекът, който най-вече ме интересува, не е Томас. Става дума за един мръсен дует, Майкъл, в който Томас свири втора цигулка. А мене ме интересува първата. И тъкмо нея искаме да ви покажем. Само че тя отказа да излезе на сцената.

— Вие ловко прескочихте от комарджийските термини на музикалните — забелязвам. — Но от това обясненията ви не стават по-конкретни.

Американецът продължава, без да обръща внимание на бележката ми:

— Налага се прочее да минем към друг вариант: ще трябва да влезете в контакт с първата цигулка посредством Томас. В случай, че Томас наистина не ви познава, задачата ще бъде съвсем лека. Вашата роля се изчерпва с това: една мимолетна очна ставка с първата цигулка, нищо повече.

— А ако тя откаже да свири?

— Не е нужно да свири. Концерти не се предвиждат. Бегла очна ставка, чийто смисъл глупакът няма и да разбере.

— Вие още ли го мислите за глупак?

— Естествено. Познавам си човека. Но вие сам знаете, че именно глупостта прави такива хора страшно мнителни. Или смятате, че мнителността е признак на голям ум?

Не смятам, разбира се. Но и не виждам защо трябва да затъваме в подобни разсъждения. Не знам дали е от застоялия въздух, наситен с тютюнев дим, или от присъствието на тоя човек, излъчващ опасни еманации, но усещам леко виене на свят.

— Мога ли все пак да попитам в какви срокове го виждате този нов вариант?

— Една седмица… Десет дни… Знам ли?… Вече не искам да определям срокове, за да не ме обвинявате в лъжа. Важното е, че подир очната ставка спокойно ще продължите пътя си.

Не възразявам. Няма смисъл. Едничкото ми желание в момента е да изляза час по-скоро на чист въздух. Сякаш отгатнал това, Сеймур избъбря:

— Изпийте си уискито. Съвещанието приключи.

Изпивам го. Американецът прави две крачки към вратата, но спира и запитва някак уморено:

— Как е дружбата с Мод?

— Като със служебно лице. Тя непрестанно ми повтаря, че е служебно лице.

— Е, че каква искате да бъде? Не мога винаги да ви предлагам жени като Грейс.

— Нима вие ми предложихте Грейс?

— Да оставим сега този разговор. Тук просто не се диша. Бих ви придружил охотно до бара на хотела, но в интерес на операцията трябва да избягваме публични демонстрации.

И той излиза да повика Мод.

От известно време на вратата ми се чука в неравни интервали. Оставям без внимание тая подробност, понеже се намирам под душа. Чукането продължава. Ще й се пръсне сърцето от страх, че съм избягал, мисля си. И за да не й се пръсне сърцето, излизам от банята и отварям едва-едва.

— Влезте, скъпа.

— Но вие сте гол! — установява тя след бегъл поглед през открехнатата врата.

— Не мога да се къпя облечен. Ще влезете ли?

— Да. След като сложите нещо отгоре си.

Увивам хавлията около кръста и отварям вратата:

— Хайде, че ще настина.

— Вие сте доста безцеремонен — установява дамата, като се настанява в едно кресло. — А също и ужасно бавен.

— Ако искате да ускорите нещата, можете да поръчате да ни донесат тук закуската.

Едва съм произнесъл думата закуска и Мод вече се е хванала за телефона. Така започва този незабравим ден в Идар.

Незабравим, защото и през ум не ми е минавало, че ще попадна в такъв град и ще се занимавам с такива глупости.

— Знаете ли, че се намирате в един прочут център, Албер — оповестява дамата още по време на закуска.

— Център на овцевъдство?

— Какво овцевъдство по тия канари! Център на скъпоценните камъни, на бижутерната индустрия.

— Интересно… — промърморвам, като мисля за друго.

— Ще трябва да пообиколим предприятията… Да ви покажа някои неща…

— Интересно… — кимам.

— Но вие не ме слушате.

— Не забелязвам да съм изтървал нещо.

— Градът не е голям — продължава търпеливо жената. — В такива градчета хората са любопитни. Ако се наложи да останем няколко дни, ще почнат да се чудят какво търсим тук.

— Нека се чудят. Така се раждат всички големи открития — отпърво се чудиш, а после се сещаш.

— Само че наоколо има военни лагери на НАТО. И присъствието на чужденец като вас…

— Права сте — казвам. — Най-добре да си вървим.

— Престанете, Албер! За търговец като вас е съвсем естествено да обиколи някои фирми.

— Аз не съм търговец на скъпоценни камъни.

— Може и да станете. В такива времена на криза асортиментът лесно се променя.

Мисля вече казах, че е излишно да се спори с Мод.

Половин час по-късно ние вече се движим с мерцедеса от нашия Парк-хотел към Диамантената борса. Дамата с присъщата си добросъвестност е изработила точно разписание на посещенията ни въз основа на туристическата брошура, въргаляща се из всички хотелски стаи и запознаваща ви подробно с големите фирми на града.