Денят не си личи по заранта

— Вие не ми дадохте паспорта си — напомня жената.

— Добре, вземете го — казвам, като й го подавам. — Но имайте предвид, че оставам без документ.

Тя не го взима, а нарежда с неизменно мекия си глас:

— Сложете го в чантата ми, ако обичате.

Сетне добавя:

— Ще си получите документа с продължена виза в най-скоро време.

Един бегъл поглед на едрите кафяви очи и един почти лиричен въпрос:

— Кажете, Албер: толкова ли е невъзможно да работим с малко повече доверие един към друг?

— „Да работим“? Но ние нищо не вършим.

— Обаче се дебнем взаимно. А това уморява.

— Скъпа моя, доверието не се постига с клетви, а с дела. Вие никога нищо не ми казвате. Аз даже и в момента не знам накъде сме полетели и какъв пожар ще гасим.

Ние наистина летим. Летим по аутобана в зеления мерцедес, а от двете страни на пътя тъмнеят борови гори и небето над нас е вече охладяло подир сиянието на залеза.

По пътя от ресторанта до хотела Мод на два пъти се бе отбивала в телефонни кабини, за да води разговори с неизвестни лица, а по-късно, подир обичайната следобедна почивка, бе дошла да ми каже, че мога да си прибирам пижамата в куфара, че сметката е уредена и че изобщо заминаваме.

— За какви пожари ми говорите, Албер? — промърморва дамата, вперила очи в летящата срещу нас лента на асфалта. — Изглежда, разговорът с Франк ви е подействувал зле. Не обичам такива спокойни истерици, които вечно разсъждават за катастрофи и агонии, макар и в бъдеще време.

— Аз пък не обичам събеседници, които никога не отговарят на въпроса ви. Не чухте ли? Попитах накъде летим.

— Към целта, Албер. Право към целта. Понякога сроковете и средствата се изменят, но целта остава същата.

— Хубаво ме успокоихте.

— Защо трябва да ви успокоявам, когато липсват причини за безпокойство.

— Добре, оставете това. Кажете името на населеното място. В случай че се движим към населено място.

— Не е прекалено населено, съвсем наблизо е и се казва Идар, ако това ви говори нещо.

Идар не ми говори нищо, но въпросът за разстоянието е от капитална важност. Съвсем наблизо… Според тукашните понятия двеста километра също е съвсем наблизо.

— Виждате, че съм напълно откровена с вас, Албер, Неразумно е да очаквате по-голяма откровеност от едно служебно лице.

— Не бойте се — избъбрям. — Няма да ви поставям въпроси, на които не желаете да отговаряте. Няма да бъда дотам взискателен, че да питам какво ще правим в Идар и кога ще свърши всичко туй.

— Много умно, че не ми поставяте въпроси, на които и аз самата не знам отговора — кима дамата. — Известно ви е, че в случая друг дърпа конците.

— Имам чувството, че тия конци нещо са се объркали.

— Възможно е, няма да споря. Нещата винаги се объркват, преди да се оправят.

— Вие не сте американка с европейско възпитание. Вие сте оптимистка.

— Искате да кажете: глупачка.

— Това вероятно би го казал вашият Франк, не аз.

— Не обичам тоя род разсъждения, обаче не смятате ли, че степента на глупостта е еднаква и при оптимизма, и при песимизма?

— А нима има някаква трета позиция?

— Има, разбира се. И то най-простата: да знаеш, че всичко се променя. Подир хубавото ще дойде лошо, подир лошото — хубаво.

— Това всеки го знае.

— Съвсем не.

— Как така „не“? На тоя свят всеки мечтае за промяна и всеки очаква промяна.

— Да, но хората разбират промяната само от лошо към хубаво и от хубаво към по-хубаво. Хората са също като вас, Албер.

Умлайтунг. Излизаме от аутобана и поемаме по асфалтово шосе, пресичащо големи тъмни гори. Девствени борови гори за този, който не знае, че в тях се крие добре организирана система от пътеки, скамейки, кошчета за боклук, а също вероятно и боклук, този, обичайният за днешната цивилизация — тенекиени кутии от кока-кола и бира, пластмасови пликове от супермаркетите на Вулворт и Кауфхале, мачкани опаковки от цигарите Лорд и Пер. И все пак гори, безкрайни и почти девствени, в случай че ги гледаш отдалече.

— Четох някъде, че по тоя час стават най-много катастрофи — казва Мод, като запалва късите фарове.

— Катастрофи стават по всички часове на денонощието — успокоявам я.

Все още е съвсем светло и все пак се усеща, че здрачът започва да прониква във въздуха, сякаш извира от мрачините на боровата гора.

— Какво е вашето средство за борба с катастрофите, Мод?

— Да знаеш, че могат да се случат и на самия тебе. Хората имат лошия навик да забравят тая подробност.

— Само толкова?

Тя мълчи известно време, заета с кормилото. Сетне произнася, сякаш без връзка:

— Някога в неделното училище ни четяха евангелието, дето е казано, че ако имаш две ризи, трябва да дадеш едната на ближния си. Това, разбира се, е глупост…

— Как ще е глупост, щом го пише в евангелието.

— Тая история за двете ризи я слушаме вече две хиляди години, но още не съм чула някой някъде да е подарил някому втората си риза.

— Какво е виновно писанието, че хората са невъзприемчиви.

— На хората трябва да се казва само това, което са годни да възприемат. Например, да не се лакомиш за повече ризи от тия, които са ти необходими.

— На вас лично колко са ви необходими?

— Точно толкова, колкото притежавам. Една малка кола, не като тая, дето я карам в момента, и една удобна квартира без излишен лукс, това изцяло покрива нуждите ми.

— Но жена с вашия интелект, без да говорим за физиката, би могла да постигне значително повече.

— Именно от стремежа към някакво „повече“ произтичат и всички катастрофи. Едни произтичат от сантименталните несполуки, други — от юридическите. Миражът на семейното огнище и безумието на алчността, това са двете напасти за човечеството. Едната ви тика към брака, а другата — към затвора.

— Безусловно?

— А вие как смятате?

— Смятам, че някои са стигнали не до затвора, а до милионите, независимо дали ще ги оценяваме в ризи или в долари.

— Не си размътвайте главата с мисълта за тия някои, Албер. Изключенията са допуснати от бога само за да потвърдят правилото. Казвам ви го, понеже ме питахте за катастрофите.

— Мисля, че сте по-морална от необходимото.

— Грешите. Не съм по-морална от другите, но имам малко повече разум.

Вече почти се е здрачило, когато фаровете на колата улавят крайпътната табела: Идар-Оберщайн — 35 км. А оттук до Висбаден има поне още толкова. И това нагънато в завои шосе съвсем не прилича на правия аутобан. Без дори да споменаваме, че не разполагам с кола. В момента тия въпроси ме занимават далеч повече, отколкото заплахите на брака или на алчността.

Дамата вероятно също има свои въпроси за обмисляне, защото в мерцедеса се възцарява мълчание. Движението по шосето е съвсем слабо, колите излизат насреща ни само когато не ги чакаш, сиреч иззад завоите, като ни заслепяват с фаровете си. Но при такъв шофьор като Мод няма причини за безпокойство. Тя знае, че катастрофата е една възможност, която важи за всеки, включително и за нас.

Мракът наоколо отдавна се е сгъстил, когато блясва нова табела: Идар-Оберщайн, индустриален квартал. Пристигнахме — казвам си, но излиза, че съм се излъгал. От индустриалния квартал до истинския град има още сума път, а самият този град се оказва дълъг като маркуч, един безкраен маркуч, проснат между върволицата тъмни хълмове.

Най-сетне вляво от шосето се появява зелен неонов надпис: Парк-хотел. Обаче дамата подминава осветената фасада, без да намалява скоростта. По същия начин префучаваме и край следващото заведение — „При Лебеда“. Тук ще е — казвам си, когато в далечината се появява двайсететажен небостъргач, увенчан с бели светещи букви: Хотел „Мериан“. Ала и този път се излъгвам.

Още няколкостотин метра, още два-три завоя, и градът-маркуч свършва. Мерцедесът напуска шосето, за да завие вдясно по стръмен и тесен път. Не знам колко и накъде се изкачваме, но навярно се движим в обратна посока, защото подир един завой откривам отново града, сега дълбоко долу, под нас. Следва втори завой, колата минава под някакви шубраци и спира пред малка сграда, скрита сред дърветата.