Денят не си личи по заранта

— Това е от Сеймур — промърморвам. — Този път не можете да ме разубедите. Това е от Сеймур.

— Мисля, че излишно споменавате името на тоя човек, след като дори не го познавате — забелязва почти любезно Мод. — Ако го познавахте повече, щеше да ви е ясно, че той никога не би седнал да води разговори с мене.

— Вие сте ужасно влюбена в него — подхвърлям напосоки.

— Уважавам го.

Най-после едно същество, което обича Сеймур. Той държеше на Грейс, а тя му се изплези. Тази е влюбена в него, но той пет пари не дава за нея. Вечното разминаване.

— Какъв абсурд — произнася Мод, сякаш прочела мислите ми. — Хората смятат, че се срещат, а всъщност се разминават. Не могат да живеят отделно, не могат един без друг, а в същото време, вън от практичните съображения, не значат нищо, ама абсолютно нищо един за друг.

— А защо поставяте в скоби практичните съображения?

— Когато ми е нужен мъж, не е трудно да го намеря. Повече ме затруднява изборът. Не мога да пусна всеки кретен в леглото си.

— Мерси — кимам.

— Нямах предвид вас. Вие сте особен случай.

— Съвсем не съм особен. Особена е ситуацията.

— То е все същото. Трябва да се действа по разписание. И по предписание. Изпихте ли си кафето?

— Почти.

— Тогава да плащаме.

Изглежда малко уморена от приказките, но и облекчена. При тая скука. И при това чакане. Чакането е труден занаят.

Изкачваме се от бара в хотела. Дамата, както винаги, ме съпровожда до вратата на стаята ми, за да не би случайно да се загубя в коридора.

— Мисля, че за един път бихме могли да нарушим предписанията и да поделим самотата — забелязвам, колкото да се намирам на приказка.

— Вие се оказвате по-нахален от подозираното — въздъхва Мод. За да добави: — Само че ще я делим оттатък, при мене. Не тук.

— Нима във вашата стая няма подслушвателна апаратура? — питам.

Нова въздишка.

— Вие не сте чак такъв обект, Албер, че да заслужавате подслушвателна апаратура, И за момента аз съм ви напълно достатъчна като апаратура.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Трябва да прескочим до Майнц — оповестява Мод два дни по-късно.

Най-сетне някакво раздвижване.

— Да прескочим или да се пренесем?

— Да прескочим, Албер. Излишно е да си прибирате багажа.

Заранта е дъждовна и мъглива. В тоя планински край ранното лято добива изгледа на ранна есен. Изтичваме до мерцедеса и побързваме да се вмъкнем в търбуха му, додето тежките струи на дъжда глухо барабанят върху покрива на каросерията.

Прекосяваме надлъж градчето, като се промъкваме през претоварената от движение Майнцерщрасе. Движението е само по платното. Тротоарите са пусти. В това малко селище разстоянията са тъй големи, та вън от центъра всички се движат с коли.

— Мъгла… — установява дамата, когато излизаме от града.

— … и мрак — допълвам. — Също като нашата история.

За мрак е пресилено да се говори, но тежките влажни/ облаци тъй са ни похлупили, сякаш вече се свечерява. Не само са ни похлупили, а се вият и над шосето под формата на мъгла, като че небето и земята са се объркали. Една ту гъста, ту синкаво разреждаща се белота, из която призрачно изплувват и предупредително бляскат фаровете на насрещните коли.

— Радвайте се на мрака, Албер — съветва ме дамата. — След мрака винаги идва разсъмване.

— Да, но не за всички. Казват, че хората умирали най-вече през нощта.

Мод не отговаря, а се взира напрегнато в смътно открояващия се пред нас завой. Иззад завоя изскача кола с мощни, блеснали фарове. Жената намалява, изчаква разминаването и влиза в завоя.

— Ще отсядаме ли в хотел? — питам.

— Естествено.

— Но нали нямам паспорт.

— Вече го имате. В чантата ми е.

— Мисля, че мястото му не е в чантата ви.

— Напротив, точно там е мястото му, защото аз вися по рецепциите, а не вие — отвръща дамата.

За да добави с леко недоумение:

— Още ли ми нямате доверие?

— Изглежда, че вие ми нямате доверие. Прибирате паспорта, за да осуетите бягството ми. Би трябвало малко повече да разчитате на личния си чар, вместо на административни мерки.

— Не, не разчитам. И не вярвам, че ще бягате. Просто действувам според предписанието.

Възлизаме през дълга серия от завои по някаква височина. Мъглата пред нас става прозирна и синкава, като прекалено разредено мляко, а сетне съвсем се разсейва. Гората изчезва, заменена от тъмнозелени пасбища, над които се носят леки изпарения. Дъждът е спрял.

— Предстои ви запознаване с още една жена — осведомява ме Мод. — Трябваше да ви го кажа заранта, за да си сложите новия костюм, но ревността ме възпря.

— Вероятно нова сексбомба.

— Не смятам, че тоя термин е твърде подходящ в случая. Допускам, че ще ви хареса.

— Само ако прилича на вас.

— Пълна противоположност. По всички точки.

— В такъв случай няма да ми хареса. Вие дори не забелязвате как заедно с паспорта сте обсебили и сърцето ми.

— Не обичам лъжците — промърморва Мод. — Макар че някои лъжи са приятни за слушане. Особено ако не са тъй груби като вашите.

— В лъжата често се крие и малко истина.

— Да се надяваме.

Хубава, без да бъде богиня, почтена, без да е светица, откровена, без да нарушава служебните предписания — тази жена е истински деликатес за човек като мене, свикнал да има работа със събеседници, които говорят обратното на това, което мислят. Такава няма да ти забие нож в гърба, освен ако Сеймур я задължи да ти види сметката.

„Да се надяваме“ — това малко скептично пожелание, изглежда, е привичка за нея.

Онази нощ, когато пръв път бях прекарал в стаята й, Мод бе казала:

— Тази подробност остава между нас, нали?

— Не допусках, че ще се срамувате от Сеймур.

— Срамувам се. Но не в смисъла, който ви се привижда. Не съм свикнала да нарушавам дисциплината.

— Казал ви е да ме държите на разстояние.

— Каза ми да си отварям очите.

— Мисля, че няма накъде повече да ги отваряте. И после, една малка тайна винаги сближава хората.

— Да се надяваме.

Аз също се надявам, само че без особени илюзии. Фактът, че държи паспорта ми в чантата си, не е особено окуражителен.

Пристигаме в Майнц към обед и отсядаме в Хилтън. Един внушителен и безличен блок, като всички Хилтъни, разположен между шосето и реката.

— Да се качим в стаите си, Албер — предлага дамата. — След половин час ще мина да ви взема.

— Къде ще ходим?

— Никъде. Ще слезем да обядваме.

Тази история, както е тръгнала, обещава да мине най-вече в обядване и вечеряне. Дано да е само това.

В Хилтън има три ресторанта. Мод е избрала този в партера, обзаведен в битов стил и предлагащ спокойни усамотени кътчета. Но вместо да се възползуваме от подобно кътче, дамата ме помъква към широка маса, дето вече се е настанила една двойка — момиче с лъчезарно лице в ореол от златисти коси и млад мургав здравеняк в черно кожено сако.

— А, Мод! — провиква се радостно момичето, щом приближаваме.

— Добър ден, Дейзи — отвръща доста по-сдържано дамата. — Това е Албер.

— А това — Ерлих — представя русокосата кавалера си. — Ще обядваме ли заедно?

Кимаме си с мургавия. Сетне помагам на Мод да се настани и сам сядам. В това време се явява и келнерката в народна носия.

— Говорехме за секретарките — обяснява Дейзи, докато чакаме да донесат поръчаното. — Аз казвах, че е лошо да си секретарка, а Ерлих — че е лошо да си немкиня. На края се разбрахме, че най-лошото е да си немкиня и секретарка едновременно.

— Е, значи разговорът е приключил — установява Мод.

— Съвсем не. Трябва да знаем и вашето мнение.

Темата ми е достатъчно добре позната, тъй като в хотела по цял ден чета вестници. Разбира се, от шума на местната преса до реалните факти вероятно има цяла пропаст, но така или иначе, пропагандната машина отново е завъртяна на оборотите на шпиоманията. Шпионките се оказват все секретарки на големи шефове. Изправени пред опасността да бъдат разкрити, тия секретарки бягат една подир друга в ГДР. Отпърво става дума за две или три, сетне се оказва, че са пет или шест, докато на края се заговорва за цели дузини.