Последната кашмирска роза

Погледна в посока към къщата на Дръмънд, чудейки се дали Дики, изтощен от тренировката на игрището за поло, изобщо бе успял да поспи. Знаеше, че в такива обстоятелства той самият никога не би могъл да заспи. Беше съвсем тихо.

Прентис погледна в обратната посока, към казармите и улица „Кързън“.

„Прентис! Копеле такова! Какво си замислил тази нощ?“ Той знаеше за предстоящото заминаване на Дики, вероятно бе обсебен от него. Трябваше да действа, трябваше да действа, и то скоро. Тази нощ? Утре вечер? Да чака!

„Ако бяхме на лов, бих казал, че сме завардили дупката, че сме спипали лисицата в леговището й. Ето какво съм! Аз съм този, който преследва дивеча до дупката му!“ И отново, с уморено от това упражнение съзнание, прехвърли техния план. Трима часови, които наблюдават дупката, обмисляйки проблема, вниквайки в проблема, разглеждайки го от всички ъгли — уместни или неуместни. „Дики, добре ли си? Мидж, добре ли си?“

Той се усмихна на себе си при мисълта, че в ума му двамата любовници незабелязано са се превърнали в един. Невъзможно бе да мислиш за тях поотделно.

Взря се през прозореца и вдигна поглед към жълтата луна, мартенската луна, и една мисъл толкова смразяваща, толкова смайваща го порази с такава сила, че за миг имаше опасност да го пререже през стомаха.

„Завардихме грешната дупка!“

Глава 23

„Прентис притежава цялото чудовищно търпение на един пущун, преследващ кръвно отмъщение. Прентис е човек на реда. Той няма да изостави своя установен модел на действие. Своя ритуал. За бога! — той не иска Дики мъртъв. Иска го жив и страдащ! Като всички останали! Иска до края на дните си Дики да живее с мисълта, че любовта на живота му е отнета. И бракът се изключва! Това е нашият западен начин на мислене. За Прентис е достатъчно, че Дики я обича, и той разсъждава като пущун. Око за око, зъб за зъб. Съответствие. Уместност. Над самия Дики никога не е тегнела физическа заплаха.“

И друга мисъл, която го разтревожи: „Март! Все още сме месец март! Не е нужно да чака до другата година.“

Отново чу гласа на Кити, язвителен, саркастичен, весел:

— … и се знае, че жилавите стари селяни са убивали собственото си поколение, ако са считали, че моралният закон го изисква…

„Допуснахме грешка! Грешка! Грешка!“

Ужасът от заключението вцепени мускулите му. Не бе в състояние да помръдне. Неспособен да вземе решение. Да се притече на помощ на Дръмъндови?

Да!

Не! Това би означавало да увеличи пътя с една миля. Така или иначе, навярно бе твърде късно! Устата му бе суха, очите му облещени, беше наострил уши за всеки звук.

Вкаменяването премина и без повече да мисли, той се озова навън и безшумно се затича под лунната светлина. Затича се към „Кързън Стрийт“. Затича се към къщата на Прентис.

Спря се на портала и продължи на пръсти. В къщата цареше пълна тишина. Нямаше никаква светлина. Предната врата беше оставена отворена, какъвто бе навикът на Прентис. Джо погледна към градината и за момент му се стори, че вижда проблясване на светлина откъм павилиона, но тя изчезна. Крилото на слугите също бе потънало в тишина. Тишината на пълно запустение, помисли си Джо. Нямаше дори и струйка дим от кухненска печка. Тишината бе злокобна, а пустотата — пълна.

Той крадешком изтича по стълбите на верандата и застана пред отворената врата. Само след миг колебание влезе и изчака секунда, та очите му да свикнат с по-дълбокия мрак в къщата.

Всички вътрешни врати бяха отворени. Всъщност всички освен една. И това сигурно бе спалнята на Мидж? Той си припомни стаята. Припомни си светлите, фини тръстикови мебели и хубавите пана на стената, с които Прентис бе счел, че е подходящо да посрещне дъщеря си у дома. Дори си припомни разположението на стаята и решително отвори вратата.

Отмалял от облекчение, Джо видя на леглото под мрежата против комари лежащата фигура на Мидж. Вторият поглед не бе така успокоителен. Тя лежеше по гръб, в неестествена поза. Ръцете й бяха положени на гърдите в почти обреден покой. Полицаят направи крачка напред, след това още една. Блъсна се в стол и се наведе, за да го отмести. Когато го вдигна, разбра, че е счупен. Всъщност раздробен на малки парченца. Отново се огледа и видя, че всички мебели в стаята бяха счупени — изпотрошени. Всички пана съборени, а отломките — струпани около леглото на Мидж. Когато отново пристъпи напред, кракът му ритна нещо твърдо. Кутия керосин.

С отчаяни ръце той разкъса мрежата против комари и коленичи до спящата Мидж. И тогава видя тъмното петно на гърдите й. Със стон се пресегна и го докосна. Отдръпна с ужас ръката си. Беше китка червени рози, поставена в отпуснатите й ръце. Механично пое едната й прегъната ръка и измери пулса й. Сниши лицето си към нейното и вдиша. Каква беше тази миризма? Годините в Лондон не го бяха подготвили за доста от нещата, които бе открил в Индия, но поне успя да разпознае миризмата на хашиш. С устни докосна челото й. Леко влажно. Мидж бе жива. Мидж бе упоена. Мидж явно трябваше да срещне смъртта, която майка й бе срещнала преди дванайсет години. Смъртта на погребална клада, която я беше преследвала през годините.

Протегна треперещи ръце, за да я вдигне, но някакъв шум зад него го накара да се обърне.

Бледа на лунната светлина и нереална, висока фигура стоеше безмълвно на вратата и го наблюдаваше.

Всеки косъм на главата, всеки мускул на гърба на Джо издаваше ужас, той промълви:

— Чхеди хан.

Нанси се размърда неспокойно и отново погледна часовника си. Дванайсет и пет. Андрю не бе дошъл при нея в спалнята. Сетивата й бяха наострени и крещяха, че нещо не е наред. Тя не се беше надявала, че ще успее да заспи, и се бе настанила на стол, облечена с панталони, една стара риза на Андрю и меки ботуши за езда. Тихо отиде до верандата.

— Андрю! Нещо не е наред — прошепна тя. — Джо не е тук, нали? А ако не е тук, това означава, че и опасността не е тук… Някъде другаде е. Отивам до къщата му.

— Стой тук, Нанси, ще кажа на Дики да отиде…

Но Нанси вече тичаше.

Измина разстоянието от половин миля до тъмната къща и спря в края на алеята, за да си поеме дъх. Нищо не се чуваше. Предната врата бе зейнала. Дебнешком се качи по стълбите, застана встрани и се заслуша. Чу само звука от собственото си тежко дишане. Влезе в коридора и се отправи към спалнята на Джо. На вратата се блъсна в човек с чалма и отвори уста, за да изпищи неудържимо. Индийска ръка се прилепи до устата й, насила я затвори и задуши всякакъв звук, като почти спря сърцето й. Пред очите й ярко изплуваха кошмарите на Джоун, Шийла, Алиша и Пеги. Последното, което бяха зърнали четирите жени, е било ужасяващо видение — индиец със змия в ръка, индиец, който сграбчва жертвата си, за да я хвърли пищяща от скалата, индиец, използващ силата си, за да задържи под водата уста, бореща се за глътка въздух, индиец, който нанася разрези с бръснач.

В съпротивлението си Нанси закачи лакътя си в катарама на униформен колан. Глас бързо прошепна в ухото й:

— Мемсахиб! Аз съм — Наурунг! Тихо, моля!

— Чхеди хан!

Невярващ на очите си, Джо се вторачи във високата фигура на пущунски боец, застанала неподвижно, очертана на обляната от лунна светлина врата. Дълга жилетка с ресни, широки бели панталони и риза, натри 41, бродирани чехли, извит нож, запасан на колана. Но тогава Джо видя в дясната ръка на видението да проблясва тънко тъмно дуло и се присви от заплахата на „Лугър Р-08“.

Ръката му се стрелна към кобура на собствения му пистолет.

— Не бъди глупав, Сандиландс! — сухият, провлечен глас на Прентис го спря на мига.

Джо безпомощно се опита да проговори и посочи към Мидж.