Последната кашмирска роза

Оставяйки Андрю да пази тялото, Джо се върна по пътеката в къщата и повика Наурунг. Поеха заедно през градината. С мъка пренесоха Прентис и го оставиха на леглото му. Погледнаха го, тази злобна, отмъстителна физиономия, омекотила чертите си в смъртта.

— Благородно лице — отбеляза замислено Джо.

— Лице на демон! — разпалено процеди Наурунг. — Заслужаваше да умре. Де да можех да го накарам да страда, както той е карал другите да страдат! Бог няма да му прости и аз, Наурунг Синх, никога няма да му простя! Но разбирам какво трябва да се направи сега.

Извади кибрит от джоба си, запали малка лампа и я сложи на тоалетната масичка до главата на Прентис. На трепкащата светлина като че ли за миг им се стори, че този жесток човек се усмихва.

Наурунг се обърна с изненадващ авторитет към Андрю.

— А сега, сахиб, върнете се, моля, при мемсахиб и госпожицата и вземете инспектора със себе си. Оставете ме тук. Аз ще наглеждам местопрестъплението. Ще отида, ще седна на верандата и ще чакам да дойде утрото. Може да си легна. Хората са пословично невнимателни, когато им се приспи. Особено след такива събития.

— Андрю! — бързо рече Джо. — Само внимавай какво правиш! Потулването на доказателствата…

— О, Джо — каза Андрю с топло чувство, — ти си вечният добър центурион! Знаеш, че съм прав. Наурунг — прав ли съм?

— Да, прав сте сахиб — той се обърна към Джо. — Не забравяйте за госпожицата. Тя ще се събуди и ще разбере, че се е случила трагична злополука. След пожара тя няма да знае, че баща й е сериен убиец. Аз мисля за нея, а не за полицейската процедура.

Пророческата мисъл на Кити отново прозвуча в ума на Джо: „Затова са живи те да обмислят нещата, и за мен те са по-важни от мъртвите. А може би дори по-важни и от истината.“ Тази гледна точка толкова се различаваше от неговата, в такъв разрез бе с професионалната му подготовка и с убежденията му, че той не можеше да я приеме. Какво можеше да бъде по-важно от истината. А навярно не задаваше правилно въпроса? Дали не беше по-правилно да попита кой би могъл да бъде по-важен от истината? И отговорът бе недвусмислен и дойде незабавно. Мидж бе по-важна. Нанси бе по-важна. Андрю също.

Без да си задава повече въпроси, Джо подаде ръка на Андрю и те тръгнаха по тъмната улица.

— Май остарявам за такива акции! Отдавна ми мина времето за лягане. Няма да съжалявам за нищо, щом се върнем към нормалния ритъм на живота — процеди Андрю през зъби, движейки се бавно до Джо. — Ще се видя с Бълстроуд сутринта. Не сега. Да дам възможност на Наурунг да почисти.

— При това положение на нещата, мисля, че дори Бълстроуд би забелязал, че се е случило нещо нередно! — отбеляза Джо.

Спряха в края на алеята към къщата на Андрю, за да може той да си поеме дъх, а сетне и двамата мъже погледнаха небето. Цареше тишината преди зазоряване.

— Боже мой, скоро ще изсвири тръбата за ставане — рече Андрю. — Доста неща трябва да уредим. Първо погребението. Ще говоря по въпроса с Неди. Сивите са много добри в това отношение. Налага се да информирам Джордж Джардайн, струва ми се… Съобщение в пресата… Май Мидж му е най-близкият роднина. Като неин попечител и изпълнител на завещанието на Гайлс това е моя работа…

Той продължи да говори. Служебното лице в него вече взимаше превес над отчаяния участник в кървавите събития от изминалата нощ. Джо обаче все още не можеше да се отърси от случилото се. Той се обърна и погледна към „Кързън Стрийт“. От реката се издигна бяла мъгла, взе да се стели над запуснатата градина и стигна до къщата на Прентис. „Чурейлът — помисли си Джо. — Дошла е заради него. Тя ще отмъсти за онези невинни души. Господи, уморих се!“

Постояха за миг, потънали в мисли. Накрая Андрю каза: „Ела, останаха само няколко стъпки! Дай да се дръпнем от улицата. Твърде смущаващо е да ни видят тук заедно, изцапани с кръв и загледани в луната.“

Глава 26

Когато Джо стигна до конюшните, шафрановото небе оповестяваше пукването на зората. Прокарвайки ръка през лицето си, той осъзна, че е изцапан с кръв и небръснат и в очите на всеки случаен минувач би изглеждал нечестив и подозрителен. Направи всичко каквото можеше; бързо потопи глава в една кофа, взе пешкир, закачен на пирон наблизо, избърса се и се съживи. Не беше подценил своя човек. С бърза крачка се появи Уилям Съмършам, точно на секундата.

Щом съгледа Джо, се спря.

— Сандиландс! — възкликна той. — Ставате все по-рано и по-рано! Какво ви води насам? Аз ще пояздя. Ще ми направите ли компания? — и вглеждайки се по-внимателно в Джо, забелязвайки петната от кръв, рече: — Какво се е случило? Какво се е случило с вас?

— Съмършам — отвърна Джо, хващайки го за лакътя. — Уилям, трябва да ти кажа нещо.

Изведнъж конете започнаха да мърдат неспокойно и да душат въздуха. След миг мирис на пушек, понесен от вятъра откъм реката, блъсна ноздрите на Джо.

— Ела с мен — рече той и поведе Съмършам към вратата. Звездите едва мъждукаха, луната бе увиснала на хоризонта пред тях. Джо посочи към „Кързън Стрийт“. — Виж ей там!

Речната мъгла сега обгръщаше къщата като саван. Докато наблюдаваха, безмълвни от тайнствената гледка, по-гъст бял пушек взе да излиза от отворените врати и прозорци.

— Боже мой! — каза Съмършам. — Какво е това? Какво ми показваш? Това е огън! Къщата на Прентис ли е? В пламъци? Отново? Какво, по дяволите, става, Сандиландс? Не мога да повярвам на очите си!

Поразени, те бяха втренчили погледи, когато от покрива започнаха да хвърчат искри, а жълт пламък запълзя по ръба на сламения покрив. Жълтите пламъци се превърнаха в оранжеви огнени завеси, подскачащи нагоре и с възклицание на смайване те наблюдаваха как от покрива избухна кървавочервена експлозия и за миг надвисна над къщата.

— Господи! Знаеш ли, че преди дванайсет години бях свидетел на същото — каза Съмършам. — Не отново!

Бързият вик на сигналната тръба наруши утринната тишина.

— Трябва да идем там — настоятелно рече Съмършам. — Трябва да изтичаме!

— Не! Не, Уилям, моля те, изслушай ме. Знам, че в къщата няма живи хора. Трябва да ти кажа нещо.

Докато наблюдаваха, с достойна за похвала бързина от казармените помещения на пехотата пристигна пожарникарска кола, теглена от коне, бясно я караше брадат сикх, следваше шропшърският противопожарен отряд в удвоен състав.

— Стой, Уилям — спря го Джо, — и ме чуй. Последния път, когато говорихме, ме попита дали съм се приближил до решението на загадката.

— Да, спомням си — рече Съмършам. — Ти ми даде надежда.

— Сега мога да ти дам повече от надежда. Пипнах убиеца.

— Убиецът на Пеги?

— Не само убиеца на жена ти, а и на Джоун Кармайкъл, Шийла Форбс, Алиша Симс-Уорбъртън и — слава богу! — човекът, който не успя да убие собствената си дъщеря. Гайлс Прентис.

— Прентис, така ли? Прентис е извършил тези гнусни деяния? И още е жив?

— Не — отговори Джо. Мъртъв е. Той е мъртъв. Призна за престъпленията си. Щеше да погуби и дъщеря си. Бе застрелян на местопрестъплението.

Зашеметен, Съмършам се обърна и отиде да седне върху бала слама.

— Пренгис! — повтори той. — Но как? И защо?

— Ще се постарая да ти обясня — каза Джо, потупвайки джобовете, в които не намери нищо. Протегна ръка. — Дай ми една цигара, дръпни се малко натам и ще ти кажа — седна до него на балата.

Подробно изложи целия разказ за престъплението, завършвайки с думите:

— Андрю Дръмънд ми беше казал: „Заловете го! Вие го заловете, а аз ще го застрелям!“ Аз го залових, макар и той да заяви, както често правят хора като него, че не е способен да повярва, че някой би могъл да възпрепятства плановете му, но Нанси го застреля.

— Нанси! И сега какво? — попита Уилям. — Нанси… тя… ъ… добре ли е? В безопасност ли е? Какво ли е това? Законна самоотбрана? Надявам се, че Нанси няма да има проблеми с властите…