Последната кашмирска роза

— Смелост? — учуди се Дики. — За смелост не знам. Беше ми неловко може би, но нищо повече. Все пак не съм голобрадият младеж от онези дни. С малки прекъсвания, десет години съм изкарал на границата. Може да се каже, че до известна степен с Прентис си приличаме. И знам какво искам.

Нанси отмести поглед от Дики към Джо и после обратно.

— Дики, трябва да знаеш някои неща — рече тя. — Кажи му, Джо. Трябва да му го кажем.

— Известно ли ви е защо съм в Паникхат, Дики? — попита Джо.

— Разбира се. Нанси ми разказа, че сте командирован от Скотланд Ярд и тя ви е довела насила тук, за да разследвате убийството на нейната приятелка Пеги… Пеги Съмършам.

— Разследвам убийството на четири жени и техните имена са: Кармайкъл, Форбс, Симс-Уорбъртън и Съмършам…

Дики скочи на крака.

— Господи! — възкликна той. — Вечерята в столовата! В нощта на пожара! Искате да кажете, че четиримата мъже са загубили съпругите си? Че те са били убити? Сигурен ли сте?

— С Наурунг проучихме всички смъртни случаи и сме убедени, че те не са случайни… — той се обърна за потвърждение към Наурунг, който кимна в знак на съгласие.

И така, редувайки се и с чести прекъсвания от страна на Нанси, Джо и Наурунг изложиха в общи линии разследването, което бяха провели, а Дики слушаше мълчаливо. Когато приключиха разказа си, той промърмори:

— Ужасна история! Няма да кажа, че не ви вярвам — вярвам ви. Налага се да ви повярвам. Но това е най-отвратителното нещо…

— Напълно необяснимо е. Никога не съм чувала за нещо толкова злонамерено — вметна Нанси.

— Наистина ли? — запита Дики мрачно. — Значи не знаете за Вазиристан! Това е бадал, Сандиландс, нали? Става дума за бадал.

— Боя се, че е така. Ужасна комбинация от отмъщение и убеждение. Нашият убиец чувства, че има от Бога дадено му право — не, задължение — да изисква мъст. Не само за хората, които действително са убили съпругата му, но и за онези, които заради своята неспособност, породена от алкохола, не са успели да я спасят.

— Нека си го кажем! — почти изкрещя Нанси. — Този умник… нашият убиец… непознат извършител или извършители… Става дума за Гайлс Прентис! Гайлс Прентис е убил Пеги, Джоун, Шийла и Алиша!

— Но аз не разбирам — обади се Андрю. — Ако се е чувствал толкова силен, защо просто не е — извинявай, Дики, — убил петимата офицери, които е считал за отговорни?

Дики се усмихна мрачно.

— Той не мисли по обичайния и праволинеен английски начин като мен, теб или като инспектора, Андрю. Казваш, че Доли е имала фобия — фобия от огън? Значи обичната му съпруга умира по възможно най-ужасния за нея начин в огън, нейния кошмар. А той трябва до края на живота си не само да преодолее загубата й — него го измъчва мисълта, че последните й мигове сигурно са били не просто агония, а истинско изтезание. И отмъщението му — което е задължен да търси, ако се счита, както твърдиш, обвързан с пущунските морални принципи — е да наложи същото наказание на хората, които ненавижда. Те не бива да умират — Прентис иска те да живеят, за да страдат, както е страдал той, загуба за цял живот и болка за цял живот с мисълта как са загинали съпругите им.

Джо наблюдаваше как Дики се насочва в същата посока, в която самият той твърде неохотно бе поел.

— И съдейки по опечалените съпрузи — заключи Нанси, — той е успял. Всички те са нещастни колкото него. А това, струва ми се, напълно ни отклонява от следите му — винаги сме го смятали за първата жертва от серия жертви. Първият от петима мъже, загубили съпругите си по ужасен начин. Но Доли никога не е била част от тази история. Доли е била причината тя да се случи. Починала е през март. Останалите четири жени умират през март. Защо продължавам да казвам „умират“? — имам предвид били са убити! На датата или близо до датата на нейната смърт. Ритуал. Бил е важен за него. Той е отбелязвал годишнината от нейната смърт със смъртта на други жени — Нанси потръпна.

— А розите? — вметна Джо. — Всяка година през март Прентис е оставял рози на гробовете им.

— Мислиш ли, че този жест би могъл да ни разкрие една по-човешка страна на неговата природа? — попита Андрю. — Трудно ми е да разбера мисленето на такъв човек, но не смятате ли, че това е неговият начин да се извини на невинните си жертви? Неговият начин да признае, че те не са били истинската му мишена и да почете паметта им? Луд е, знам, но нека приемем, че точно това се опитваме да разберем — лудостта.

— Извинете ме, сахиб — обади се Наурунг, — но аз не вярвам, че този мъж притежава човешка същност. Розите не са израз на почит и разкаяние, каквито биха били, ако ги оставяше нормален човек. Мисля, че той е зъл дух, който изпитва наслада, оставяйки знак за своето деяние. Жертвите може да са били невинни и нищо повече от средство на убиеца да отмъсти на съпрузите им, но не бива да забравяме ужаса на това, което е извършил. Не е било необходимо да прерязва китките на мемсахиб Съмършам до кокал! Мисля, че той е изпитвал удоволствие от убийствата на жените. Смятам, че той оставя розите — кървавочервени рози, не забравяйте — на гробовете им, за да му напомнят за удоволствието, което е изпитал от убийствата.

Скована тишина последва увереното твърдение на Наурунг.

— Този мъж трябва да бъде заловен — каза с болка Андрю. — Какво можеш да направиш, Джо? Случаят надхвърля нашия опит. Какво би направил, ако това се случваше в Лондон? Какво предприемат следователите, когато са изправени лице в лице със сериен убиец или зъл дух — което по моему е едно и също.

Джо очакваше този въпрос. Задаваше си го постоянно, а не бе доволен от отговора.

— Боя се — отвърна бавно той, — че с цялата мощ на Скотланд Ярд зад гърба си, да не говорим за контактите с други полицейски служби, единственото, което могат да направят при тези обстоятелства, е да чакат.

— Да чакаме? — запита бързо Наурунг. — Да чакаме? Само това ли можем да направим? Искате да кажете да чакаме да се случи следващата трагедия? Да чакаме, докато нашият човек не нанесе нов удар?

— И на мен това не ми се нрави — съгласи се Джо. — Бихме могли да го обвиним и да изложим пред него фактите, които са ни известни — да го сплашим, ако щете, въпреки че той не е човек, който лесно се плаши, — но какво ще постигнем? Той или ще се изсмее в лицата ни, или — може би по-лошо — ще изчезне. О, ще изчезне без проблем. Като змиорка в калта. И докъде ще стигнем? Не. Искам го там, където мога да го наблюдавам. И… — лицето му внезапно се изкриви от отвращение — … нека да си изиграе ръката, а ние ще имаме по-добър шанс да го хванем. Помислете — разполагаме ли с доказателство, което би издържало срещу него? Андрю, всичко е в твоите ръце, ти си крайната инстанция в Паникхат. Можеш ли, по силата на това, с което разполагаме дотук, да издадеш заповед за задържането му?

Андрю поклати глава.

— Предлагаш да изчакаме, докато не нанесе нов удар? — запита Дики. Вижте, знам какво си мислите и разбирам защо никой не иска да го изрече на глас, затова аз ще го направя. Мисля, че всички сме наясно коя е следващата — и последна — жертва, нали? Според зловещия план, който си е начертал, следващия март е ред на жената, която е донесла най-много щастие на Дики Темплар.

— О, не! — Нанси бе потресена. — Не бих се сетила за това. Но не. Със сигурност не! Нали не намекваш, че Мидж, собствената му дъщеря…? Не. Дори и Гайлс не е дотам полудял. Но разбирам защо Прентис изглеждаше така, сякаш е видял призрак, когато Мидж те поздрави снощи.

— Не. Мисля, че не би насочил гнева си срещу Мидж, но както казвате, Дръмънд, имаме си работа с луд човек или с демон и аз не поемам риск. Със сигурност ще се оженя за нея, но не и преди той да е зад решетките. Разсъждавах на глас, опитвайки се да отгатна как ще реагира той сега, когато обърках уравнението му. Как ще реагира при наложената промяна в плановете му. Мисля, че ще осъществи отмъщението си преди Мидж да се омъжи за мен. Би трябвало вече да му е известно, че планирам да замина за Калкута, а след това за Пешавар, за да се присъединя отново към полка си вдругиден…