Последната кашмирска роза

— Май се досещам накъде е тръгнал — каза Андрю. — В дъното на градината има река и обикновено той държи там вързана лодка. След няколкостотин ярда и си в индийския град. Ако се добере дотам, ще го изгубим завинаги.

— Той няма да отиде в индийския град — отсече Джо.

Тихомълком отидоха в обляната от лунна светлина градина, минаха през плета и влязоха в занемарената градина на старата къща на Прентис. Тук, постоянно драскани от влачещите се по земята шипки и едва-едва проправяйки си път през шубраците, накрая откриха малка пътечка и поеха заедно по нея. В тромавата си припряност Андрю връхлетя върху една овошка, предизвиквайки дъжд от силно уханни, подобни на восък цветове.

— Внимателно — предупреди го Джо. — Може да има друго оръжие.

Продължиха безмълвно нататък.

Моголският павилион се разкри пред погледа им и въпреки лошото си предчувствие Джо се спря, поразен от красотата му. Мъгляв и потънал в спокойствие на лунната светлина, павилионът сякаш преднамерено стоеше на разстояние от кървавите сцени тази вечер. Ислямският му купол се извисяваше в осеяното със звезди небе; украсени с резба капаци закриваха прозорците, а изобилие от малки ароматни червени рози пълзеше и се катереше нагоре. Джо негласно посочи отворената врата.

Андрю извади пистолета си и застанали от двете страни на вратата, нададоха ухо, за да уловят евентуален шум. Нямаше шум. Джо кимна и те влязоха. В началото не виждаха нищо, но след малко зърнаха Прентис, който, изглежда, бе коленичил до крака на легло, заслонил глава с ръце.

Джо приклекна на коляно до него, разкъса ризата му и сложи ръка на сърцето му. Вдигайки нагоре окървавената си ръка, обяви:

— Мъртъв е. Най-накрая.

— Какво е правил? — учуди се Андрю. — Защо е дошъл тук?

Джо извади от джоба си кибрит и запали една клечка. Съзря малка лампа на масата, запали я и я вдигна. В стаята имаше шарени шкафове, всеки изрисуван в ярки цветове по модел от времето на Моголската империя, със сцени от моголската митология, изобразени с любов и с не по-малка любов реставрирани. Върху една маса бяха наредени бои и четки. Стаята донякъде наподобяваше светилище.

С изненадваща нежност Андрю протегна ръка и хвана Прентис за рамото, като го обърна по гръб. Безжизнените ръце бяха стиснали здраво — измежду възможните неуместни неща — изсъхнало цвете, което преди може би е било червено, и смачкана ученическа тетрадка за упражнения, от която, след като Андрю обърна Прентис, изпаднаха на земята сноп листове и фотографии. Джо вдигна една от фотографиите и видя поразяващо красив млад мъж. Усмихнат, той стоеше край река, гол до кръста, обут в памучни панталони. На следващата фотография беше същият мъж на пони няколко години по-рано. Джо позна лицето на третата снимка. Беше я виждал в семейния албум на Прентис, смеещ се красив мъж, в чиято лъскава черна коса бе вплетена клонка с рози. Снимките разказваха историята на юношеството и ранната младост на Чхеди хан. Щастлив до последния си час. Красив до последния си час.

— Кой е този? — попита Андрю. — Кой може да е този?

— Чхеди хан — отговори Джо. — Вечната любов в живота на Прентис — и той му обясни.

От снимките отместиха поглед върху тетрадката за упражнения, на чиято предна корица бе залепен етикет: „Мисия и училище «Св. Лука». Армджан Кхел“. Страниците бяха опръскани с кръвта на Прентис и те ги разлистиха една по една.

— Детска тетрадка за упражнения — каза Андрю. — Дете, което, изглежда, се учи да пише на английски.

— Чхеди хан — поясни Джо. — Прентис го бил изпратил на училище. В мисията „Св. Лука“, при англикански пастори, но той два пъти избягал и всеки път се връщал при Прентис.

Те прелистиха страниците и ги претърсиха напред, натъквайки се накрая на една страница, изписана от горе до долу — явно упражнение.

— Знаеш ли хинди? — запита Джо. — Можеш ли да го прочетеш?

— Би трябвало да мога — отвърна Андрю, следейки с показалец редовете. — Я да видя… Значи пише: „На Г. П. от Ч. Х.“ Това е ясно. Сега, това какво е? Ъъ… „Не ме възпирай да дойда след теб“… Мисля, че е така. „Защото където и да идеш… аз ще те следвам…“ Чакай малко — рече Андрю. — Това ми е познато! Господи, това е превод от библията! Точно каквото пасторите биха дали за писмено упражнение или за превод на хинди, предполагам — той притвори очи, помъчи се да си спомни текста и бавно изрецитира: — „Не ме умолявай да те оставя и да не дойда подире ти: защото, гдето идеш ти, и аз ще ида, и гдето останеш, и аз ще остана; твоите люде ще бъдат мои люде, и твоят Бог мой Бог.

Гдето умреш ти, и аз ще умра, и там ще се погреба; така да ми направи Господ, да! И повече да притури, ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от тебе.“

Те се спогледаха.

— От книгата Рут — уточни Андрю, удивлявайки се.

— Това е любовно писмо — заключи Джо. — Обяснение на Чхеди хан в любов към Прентис, когато бил изпратен на училище, „… ако друго, освен смъртта, ме разлъчи от тебе…“ Ето това е. Ето затова е било всичко. И за Прентис е било най-прекрасното нещо в живота. Андрю, ние можем само частица от него да проумеем!

Джо се изправи, а Андрю седна на пода.

— Е — каза Андрю, — както ти обобщи, това обяснява всичко.

— Не докрай — възрази Джо. Той взе изцапаната с кръв тетрадка за упражнения и я отвори на последната страница. — Макар че това наистина обяснява всичко.

Почеркът беше на Прентис, кръгъл и слят и небрежно наклонен.

Глава 25

Андрю затвори очи от изтощение и съжаление. Облегна се на леглото, след малко се протегна и хвана ръката на Джо.

— Браво! — възкликна той. — Ти успя.

— Успях? — запита горко Джо. — Господи! Каква бъркотия!

— Никой не можеше да направи повече от теб. Не знам кой би сторил същото.

— Прентис? — каза Джо. — Ами Прентис? Какво да мисля за него?

— Мисли следното — че той беше лош човек, жесток и ужасен човек и си получи заслуженото. А що се отнася до Нанси — жена ми! — ей богу, Джо, гордея се с нея! И помисли за нещо — друго Мидж е жива в тази окървавена къща, а всички усилия клоняха натам.

— Аз нищо не направих — рече Джо. — Абсолютно нищо. Просто оставих събитията да следват своя ход. А заслугата за смъртта на Прентис не е моя. Мидж е жива, но и за това нямам заслуга.

— Глупости, човече — сряза го Андрю. — Всичко е твое дело! Отиде при нея точно навреме. Ти го извърши. Видях онази стая — подготвена да бъде запалена. Още няколко минути и той щеше да драсне клечката.

— Но какво ще правим сега, по дяволите? Как ще намерим думи да обясним всичко на Мидж?

— Не можем да оставим тук Прентис — каза Андрю, обзет от внезапна решителност, опитвайки се да се изправи на крака. Джо го повдигна нагоре и му помогна да запази равновесие. Стъпил стабилно на крака, Андрю пое командването. — Обади се на Наурунг. Ще пренесем тялото в къщата — добави смутено. — Издавам заповед, Джо. Пренесете го в къщата!

— Съсипваме доказателствата — възрази Джо. — Той трябва да лежи на мястото, където е убит.

— Кой ще инспектира, Джо? Ти или аз. Ти си представител на полицията, назначен от губернатора да разрешиш този случай, и си ми пряко подчинен. Аз съм управителят на Паникхат. Служител на закона. Трябва ли да съобщавам на всички, че командир на славен кавалерийски полк безмилостно е убил четири жени — съпруги на офицери от неговия полк, че се е опитал да убие собствената си дъщеря и накрая съпругата на управителя го е застреляла? Как ти звучи?

— Не на всички — поправи го Джо. — Не, може би не бива да се знае от всички, но поне един човек трябва да научи истината.