Школа за магии (Книга първа)

— Е, та?

— Намерихме колата — продължи Буров, — която бяхте наели, там, където сте я оставили — при гарата в Гагарин, и аз наредих на хората от Криминалния отдел на московската полиция да я огледат. Следите по гумите, калта, боровите иглички и така нататък. Стигнах до извода, че сте влизали в забранена зона. По-точно — в една зона на два километра северно от Бородино.

— Бихте ли ми подали маслото, полковник? — помоли Холис.

Буров бутна една купичка масло през масата.

— Е?

Холис се наведе към Буров.

— Щом искате да разговаряте с нас, защо не го направите чрез вашето външно министерство и моето посолство? Довиждане!

Буров започна да почуква с лъжица по масата.

— Да вървят по дяволите! Това е работа за разузнаването. Аз знам кой сте вие. Знам още, че имате белези по врата и по гърба от рани, които сте получили, когато са ви свалили над Хайфон. Знам и това, че сестра ви се казва Мери, а майка ви се е пропила. Дайте да говорим по същество и да забравим за съществуването на дипломатическия етикет.

Холис взе лъжицата от ръката на Буров и каза:

— Добре, край на етикецията. Вие убихте един американски гражданин. Пребихте шофьора ми и навярно щяхте да ни убиете с госпожица Роудс. Въпреки всичко сега си седите тук с нас и ни говорите така, сякаш сте цивилизовано човешко същество. Само че не сте.

Буров, изглежда, не се обиди. Прекара замислено пръст по устните си, после кимна.

— Добре. Няма смисъл да отричаме някои от подробностите, които споменахте току-що. Най-вероятно изводът, който правите от тези подробности, е погрешен. Тоя въпрос е далеч извън рамките на вашата компетентност, полковник Холис, без съмнение и на вашата, госпожице Роудс. Признавам, че той е извън рамките и на моята компетентност. Това е въпрос, който засяга хората на най-високо равнище.

— Тогава защо трябва да се убиват обикновени хора, полковник? — обади се Лиза.

Буров не й обърна внимание и продължи:

— Да, ще задоволя любопитството ви. Нещата стоят така: въпросният майор Джак Додсън, когото покойният господин Фишър споменава в телефонното си обаждане до вас, е дезертьор. Като военнопленник в Народна република Виетнам майор Додсън изпраща писмо до съветското правителство в Ханой с молба за разговор. Интервюто е уредено и по време на дискусията със съветското военно аташе майор Додсън казва, че с удоволствие ще се възползва от възможността да се установи в Съветския съюз и да сподели своите знания в областта на военната авиация срещу освобождаването му от военнопленническия лагер. Чувствал се огорчен и предаден от своята държава. Заявил, че Америка не е воювала честно, че въздушната война е поставила живота му в опасност, опропастила е таланта му и е причинила смъртта на негови приятели. Навярно и вие сте се чувствали така, полковник Холис. Както и да е, Додсън попитал дали можем да го измъкнем от виетнамския военнопленнически лагер. И ние го измъкнахме.

Холис и Лиза мълчаха.

— А защо Съветският съюз не е провъзгласил неговото дезертьорство с цел пропаганда? — попита най-после Холис.

— Додсън не желаеше това. Това е част от сделката, която сключихме с него.

— И той е решил да остави семейството си да го смята за мъртъв? — попита Лиза.

Буров вдигна рамене.

— Майор Додсън говореше за някогашни изневери на съпругата си. Доколкото знам, той няма деца.

— Това ми звучи напълно абсурдно — каза Холис и след малко добави: — А какво е правил Додсън в оная борова гора през нощта, когато е срещнал Грегъри Фишър? Гъби ли е събирал?

— И — допълни Лиза — защо Грегъри Фишър е напуснал хотел „Русия“, след като полковник Холис му каза да стои там, и се е върнал при Бородино, където е загинал при автомобилна катастрофа? Да чуем отговора ви, полковник Буров.

Буров отпи малко вино.

— Злополуката с господин Фишър няма нищо общо със случая с майор Додсън. И все пак, тъй като и аз имах възможността да прослушам записа на разговора между господин Фишър и вас двамата, мисля, че всички признаваме, че той звучеше твърде възбудено. В доклада на милицията пише, че е бил и пиян. Моята версия е, че се е паникьосал и е тръгнал обратно с колата си с намерението да… ами, кой знае какво може да се очаква от един пиян човек? Що се отнася до майор Додсън, той има навика да ходи пеш из гората. Срещнал е господин Фишър съвсем случайно и навярно от чиста носталгия му е разказал нещо за себе си. Но изобщо не е казвал на господин Фишър, че е пленник, защото в действителност той не е.

Буров извади от джоба си сгънат лист и го подаде на Холис:

— Това е писмо от януари 1973 година, написано лично от майор Додсън, в което той моли за политическо убежище в Съветския съюз. Вашето правителство вече е запознато със случая и това, което се опитват да направят и двете правителства, е да се избегнат всякакви усложнения, които биха били предизвикани от дезертьорството на майор Додсън. Навремето той дезертира съвсем тихомълком и всички ние искаме нещата да си останат така.

Холис побутна листчето обратно, без да го погледне.

— Искам да разговарям с майор Додсън и да чуя всичко това лично от него.

— Да, добре — кимна Буров. — Ако той няма нищо против, разбира се.

— Не ме интересува дали има, или няма. Ще го накарате да разговаря с мен. Още утре. Тук, в Москва. Предлагам ви срещата да се състои в хотела на Международния търговски център като един вид неутрална зона.

Буров запали цигара и издиша дима.

— Ще уведомя за това когото трябва.

— Както винаги в тая страна, липсва незабавно решение на нещата. Искам още утре да видя снимка на майор Додсън с утрешната „Правда“ в ръце.

— Много остроумно.

Холис отново се наведе напред.

— Ако не ми представите човека или неговата снимка, ще си направя извода, че сте го убили или пък че не е под ваш контрол. Убеден съм, че той бяга и се крие от вас и може съвсем скоро сам да се покаже на бял свят.

Буров погледна първо Лиза, след това Холис.

— Западняците, които идват в Съветския съюз, често страдат от параноя, а главите им са пълни с разни измишльотини, които са чели за нас. Наблюдават нещата през черни очила и възприемат погрешно всичко, което виждат. Въпреки това от хора като вас очаквах по-трезва преценка.

— Преливате от пусто в празно — каза Холис. — Обадете се утре в кабинета ми във връзка с майор Додсън.

— Ще се опитам. Но утре имам много ангажименти в програмата си, както се изразявате вие, американците. Зает съм с разследването на убийството на двама патрули в оная забранена зона, за която ви говорих. Двамата младежи са простреляни в гърдите и оставени да умрат в агония. Кой ли би могъл да извърши такова нещо? — Той се вторачи в лицето на Холис, после на Лиза.

Холис мушна Буров с пръст в гърдите и процеди през зъби:

— Двамата младежи — той отново мушна Буров, — оставени да умрат в агония ли? Копеле такова. Ти и твоите главорези сте избили хиляди мъже, жени, деца…

Лиза хвана ръката му.

— Сам, успокой се, недей.

Всички в ресторанта мълчаливо ги наблюдаваха, а лицето на Буров сякаш се бе вледенило. Цяла минута никой не помръдна, нито пък проговори, после Буров каза тихо:

— Какъв си глупак! Как смееш да дойдеш тук… Да ме обвиняваш в убийство…

— Между другото — прекъсна го Холис, — кой беше оня, дето ми отвори вратата на стаята на господин Фишър в хотел „Русия“?

— Откъде да знам?

— Оня тип — обясни Холис — приличаше и говореше като американец. Всъщност той бе руснак, човек на КГБ от главния Първи отдел, най-вероятно от служба А. Завършил е Института за САЩ и Канада в Москва, освен другите училища, в които е учил.

Буров бе зяпнал Холис, а той продължаваше:

— Човекът бе безупречен, Буров, така че не го уволнявайте. Но бе прекалено безупречен. По-добър, от колкото възпитаниците на обикновените ви училища. Знаех, че мястото му не е в оная стая. Ето защо реших, че е някой от вашите хора. Отначало помислих, че е истински американец, който работи за вас. После се замислих за Школата за магии на госпожа Иванова, за майор Додсън и другите. И стигнах до изводи, от които ти се завива свят. — Холис наля вино в чашата на Буров. — Май че ожадняхте, полковник.