Американски психар

Пожълтели корици на списание "Тайм" с лика на Доналд Тръмп са налепени по витрините на друг изоставен ресторант, който се казваше "Палаце", и това ме изпълва с нова увереност. Пристигам пред "Д'Агостино", стоя по пред входа и съм вперил очи в магазина, изгарящ от непреодолимо желание да се втурна между рафтовете, да напълня количката с оцет и морска сол, да преровя сектора за зеленчуци, да огледам взискателно червените чушки, жълтитe чушки, зелените чушки, а в същото време да се питам какъв сладкиш и с каква форма да си взема, но все още ми се ще преди това да направя нещо по-дълбоко, по-неопределено. Затова тръгвам на лов по тъмните студени улици отвъд Сентрал Парк Уест, съзирам отражението на лицето си в матираните прозорци на една лимузина, паркирана пред "Кафе дез артист", устата ми неволно се отворя и затваря, езикът ми е по-влажен от всякога, клепачите ми премигват бясно и нищо не може да ги спре. На светлината на  уличната лампа ясно виждам сянката си на тротоара, виждам как се движат дланите ми в ръкавици, как опъвам и свивам пръсти в юмруци. По средата на Шейсет и седма улица се налага да спра, за да се посъвзема, опитвам се да се отдам на успокояващи мисли – предстоящото пазаруване  в "Д'Агостино", запазена маса в "Дорсия", новия компактдиск на "Майк енд дъ Меканикс", и с огромно усилие на волята се сдържам да не се нашляпам сам.

Към мен бавно се приближава стар педал, облечен в кашмирен пуловер с висока яка, шарено вълнено сако и филцова шапка, излязъл е да разходи своя шарпей на кафяви и бели петна, чиято тъпа муцуна души по земята. Двамата минават покрай една улична лампа, покрай втора, идват към мен, а аз се съвземам достатъчно бързо, за да мога да сваля слушалките на уокмена и незабелязано да отключа куфарчето. Застанал съм на средата на тесния тротоар до едно бяло БМВ 320, а педито с шарпея е вече на няколко крачки от мен и мога да го разгледам по-добре. Някъде към петдесетте е, с неприлично розова и здрава кожа, без бръчки, със смешни мустачки, които подчертават още повече женствения му вид. Хвърли бегъл поглед със загадъчна усмивка, докато кучето души едно дърво и торба с отпадъци, хвърлена до БМВ-то.

– Хубаво животинче – усмихвам се и се навеждам.

Шарпеят ме поглежда изпитателно и изръмжава.

– Ричард! – Мъжът го стрелва със строги очи, после се обръща към мен с извинителен поглед.

Усещам, че е поласкан не само от това, че съм забелязал кучето му, но и защото го спрях да поговорим за него, да пукна, ако вече не се е изпразнил от кеф в мазните си кадифени панталони от "Ралф Лоран".

– Няма нищо – казвам му и погалвам нежно шарпея докато оставям куфарчето на земята. – Шарпей е, нали?

– Не. Шарпей – поправя ме той, произнасяйки породата по начин, който не съм чувал преди.

– Шарпей? – опитвам се да го произнеса като него и продължавам да галя гърба и врата на песа.

– Не, не – разсмива се той закачливо. – Ударението е на последната сричка.

Педераст смотан!

– Добре де, няма значение – съгласявам се и се изправям с момчешка усмивка. – Красиво животно.

– О, благодаря ви – отвръща той и добавя загрижено. – Но ми струва цяло състояние.

– Така ли? Защо? – питам го и пак се навеждам да погаля кучето. – Ей, здравей, Ричард. Здравей, малчуган.

– Сигурно няма да повярвате, ама ще ви кажа. На всеки две години трябва с операция да му се премахват торбичкте около очите. Водя го чак в Ки Уест – там е единствената ветеринарна лечебница, в която имам доверие. Пощипнат го оттук-оттам, и Ричард пак може да вижда, нали, чеденце?

Педалът кима одобрително, докато ръката ми продължава подкупващо да чеше гърба на песа.

– Изглежда страхотно – отбелязвам.

Настъпва мълчание. Аз не отделям очи от кучето, докато собственикът му гледа мен, накрая не може да се сдържи и проговаря:

– Не е  удобно да ви питам, ама...

– Казвайте, казвайте.

– О толкова е глупаво...

Той се разсмива. Аз също се смея.

– Кое?

– Не сте ли фотомодел? – пита ме той, вече сериозен. – Сигурен съм, че съм виждал снимката ви по списания.

– Не, не съм – решавам да бъда откровен с него. – Но съм поласкан от думите ви.

– Ами приличате досущ на кинозвезда. – Той превзето върти китката на свободната си ръка. – Не знам. – И накрая добавя, вече за себе си: – О, престани, глупчо, само се излагаш.

Навеждам се уж да вдигна куфарчето си, но от сянката, в която попадам, той не вижда как измъквам ножа, най-острия, с назъбеното острие, и го питам – нарочно, но с напълно естествен тон на гласа – колко е платил за Ричард, без дори да се огледам дали не се задават други хора по улицата. Със светкавична бързина сграбчвам кучето за врата с лявата си ръка и го вдигам на светлината на уличната лампа, то гърчи тялото си и се опитва да ме ухапе през ръкавицата, но челюстите му щракат напразно и дори не може да излае, тъй като съм го стиснал здраво и дори усещам как трахеята му поддава под натиска на пръстите ми. Забивам ножа в голия му стомах и с бързо движение го разпарям, от него бликва тъмнокафява кръв и синьо-червени черва провисват във въздуха, то рита с крака срещу мен, но е твърде късно – пускам го на земята. Всичко това става за миг и педерастът стои потресен, с каишката в ръка, и само ужасено повтаря: "Божичко, божичко ", като гледа как песът се влачи в кръг, скимти, души и лиже   собствените си вътрешности, разпилени по паважа, и докато все още бере душа, се обръщам към господаря му, блъсвам го назад с окървавена ръкавица и започвам безразборно да дупча с ножа лицето и главата му, накрая с два резки замаха разпорвам гърлото му и силна струя червенокафява кръв бликва, опръсква бялото БМВ до бордюра и задейства алармената му сирена. Кръвта клокочи под брадата на оня, той се срива на земята, треперещ, от него все още изтича кръв на слаби тласъци. Избърсвам ножа си в якето му, пускам го в куфарчето и понечвам да си тръгна, ала преди това, за да съм сигурен, че е мъртъв и не се преструва (понякога се изхитряват да го правят), пускам два изстрела в главата му през заглушителя. Едва не падам, защото кракът ми се подхлъзва в локвата кръв около него, изчезвам в тъмнината и изведнъж, като смяна на филмов кадър, се озовавам пред "Д'Агостино" и двама от служителите на вратата ме канят да вляза. Плащам кутия овесени ядки с просрочен купон, но касиерката –  чернокожа повлекана – не усеща номера, не забелязва, че крайният срок на купона отдавна е изтекъл, и когато излизам навън, това ме развеселява, отварям кутията и тъпча устата си с ядки, като в същото време се опитвам да cвиря Hip to be square^[21], после отварям чадъра си и хуквам надолу по Бродуей, сетне в обратна посока, и пак надолу като зъл дух, а вятърът развява зад мен разкопчаното ми палто, сякаш е някаква мантия.

Момичета

– Направо съм бесен от вечерята днес в "Космос" с Кортни, леко къркана, която непрекъснато ми задава въпроси за храната в санаториумите, за Джордж Буш и за сладоледите "Тофути" – все глупости, каквито могат да се появят само в кошмари. Изобщо не ѝ обръщам внимание и точно насред едно от нейните предълги изречения махвам с ръка на един келнер да се приближи и поръчвам студена задушена риба с лимон, фъстъци и копър, салата "Цезар" от  аругула и филе от риба меч с горчица, въпреки че вече съм направил същата поръчка и келнерът надлежно ме уведомява  за това. Поглеждам го, без дори да се опитвам да се правя на учуден, само се усмихвам сконфузено.

– А, така ли?

Кулинарните специалитети от Флорида имат впечатляващ външен вид, но порциите са малки и скъпи, особено пък в ресторант, където на всяка маса има подносче с цветни моливи за рисуване. (На своята хартиена подложка за сервиране Кортни рисува десен на Лора Ашли, а аз –  вътрешността на стомаха и гръдния кош на Моника Лустгардън, и когато Кортни, очарована от рисунката ми, пита какво представлява, отговарям: "Ммм... диня.") Сметката, която плащам с платинената си карта "Американ Експрес", е малко над триста долара. Кортни изглежда добре с вълненото сако "Дона Каран", копринена блуза и пола от кашмир. Аз съм със смокинг, без да има някаква специална причина за това. "Шоуто на Пати Уинтърс" сутринта се занимаваше с някакъв нов спорт, наречен " Хвърляне на джуджета".