Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Те всички умряха — рече Фалк. — Тези тримата също. Но аз не исках да умирам. Всички умряха — всички! — от това ужасно нещастие. Но трябваше ли и аз да захвърля живота си! Можех ли? Кажете ми, капитане? Бях сам там, съвсем сам, точно както и другите. Всеки един от екипажа беше сам. Трябваше ли да предам револвера си? На кого? Или трябваше да го хвърля в морето? Каква полза би имало от това? Само най-добрият измежду всички щеше да оцелее. Това беше голямо, ужасно и жестоко нещастие.

Той бе оцелял! Видях го пред себе си сякаш съхранен като свидетел на могъщата истина на един непогрешим и вечен принцип. По челото му имаше едри капки пот. И изведнъж това чело се удари тежко в масата, когато той политна напред, разпервайки ръце.

— А сега е по-лошо — извика той. — По-страшна болка ме измъчва! Това е по-ужасно.

С тази дълбока убедителност на своя вик той накара сърцето ми силно да се разтупти. И след като ме остави, за да си отиде на кораба, аз призовах мислено пред очите си образа на девойката, както я бях видял да плаче тихо, обилно, търпеливо и сякаш неудържимо. Помислих за тъмнокафявите й коси. Представих си как, ако бяха разплетени, те биха я покрили от всички страни, чак до бедрата, като косите на сирена. А тя го бе омагьосала. Представете си мъжа, защищавал живота си с непреклонността на една безмилостна и невъзмутима съдба, да бъде докаран до положението да скърби за това, че някога един железен лост не улучил черепа му! Сирените пеят и мамят до смърт, но тази бе плакала мълчаливо, сякаш за неговия жалък живот. Тя беше нежната и безгласна сирена на този страшен мореплавател. Той очевидно искаше да изживее цялата своя представа за живота. Нищо друго не би го удовлетворило. Тя също беше подчинена на този живот, който сред смъртта призовава с висок глас нашия разум. Тя бе забележително подходяща да изпълнява за него женската роля в този живот. А по свой собствен път, със собственото си изобилие на чувствен чар тя сякаш илюстрираше вечната истина на един непогрешим принцип. Не зная обаче що за принцип илюстрираше Херман, когато се появи рано-рано на борда на моя кораб със съвсем объркан израз на лицето. Все пак имах впечатлението, че и той би направил всичко, за да оцелее. Изглеждаше много успокоен по въпроса за Фалк, но все още напълно погълнат от него.

— Какъв казахте, че съм бил снощи? Как беше… — запита той след кратък предварителен разговор. — Много… много… не зная. Една много смешна дума.

— Дребнав? — подхвърлих аз.

— Да. Какво значи то?

— Че преувеличавате нещата — за себе си. Без да разпитате и тъй нататък.

Той като че ли прехвърляше думата в ума си. Продължихме да разговаряме. Този Фалк бил бич на живота му. Така разстроил всички! Госпожа Херман не се чувствувала добре тази сутрин. Племенницата му още плачела. Нямало кой да наглежда децата. Той удари с чадъра си по палубата. Момичето щяло да продължи така месеци наред. Представям ли си аз как той мъкне по целия път до дома във втора класа едно съвсем безполезно момиче, което плаче през всичкото време! Било лошо и за Лена, отбеляза той, но по каква причина, не можах да отгатна. Може би заради лошия пример. Детето вече достатъчно скърбяло и плачело над парцалената кукла. Николас бил наистина най-несантименталният човек от семейството.

— Защо плаче племенницата ви? — запитах аз.

— От съжаление — извика Херман.

Невъзможно било да разбереш жените. Госпожа Херман била единствената жена, която той смятал, че разбирал. Тя била много, много разстроена и изпълнена със съмнение.

— Съмнение за какво? — запитах пак.

Той отклони погледа си и не отговори. Невъзможно било човек да ги разбере тези жени. Например племенницата му плачела за Фалк. А той би искал да му извие врата — но… Предполагал, че има много нежно сърце.

— Кажете откровено — запита той най-сетне — какво мислите за онова, което чухме снощи, капитане?

— Във всички тези разкази — посочих аз — винаги има твърде много преувеличения.

И без да го оставя да се окопити от изненадата си, го уверих, че зная всички подробности. Помоли ме да не ги повтарям. Сърцето му било прекалено чувствително. Тези подробности щели да го накарат да не се чувствува добре. После, забил поглед в краката си и много бавно, той изказа предположението, че не било необходимо да се среща с тях, след като сключели брак. Защото действително не можел да понася Фалк. От друга страна, смешно било да заведе у дома едно момиче, чиято глава е завъртяна. Момиче, което реве през всичкото време и не са състояние да окаже никаква помощ на леля си.

— Сега ще можете да се оправите само с една кабина при пътуването си до родината — казах аз.

— Да, мислил съм за това — рече той почти радостно. Да! Той, жена му, четири деца — една кабина може би щеше да им бъде достатъчна. Докато ако и племенницата му тръгнеше с тях…

— А какво казва госпожа Херман за това? — продължих да разпитвам.

Госпожа Херман не знаела дали такъв човек би могъл да направи щастливо едно момиче — тя много се била излъгала в капитан Фалк. Прекарала много лоша нощ.

Тези добри хора, изглежда, не бяха способни да запазят едно впечатление дори в продължение на дванадесет часа. Уверих го въз основа на личните ми сведения, че Фалк притежава всички качества, за да осигури цветущо бъдеще на племенницата му. Каза, че бил радостен да чуе това и щял да го съобщи на жена си. След това стана ясно каква е целта на посещението му. Искал от мен да му помогна да поднови отношенията си с Фалк. Племенницата му, каза той, изразила надеждата, че съм щял да имам любезността да го сторя. Очевидно той много искаше да го направя, защото макар, както изглежда, да беше забравил девет десети от снощните си мнения и всичкото си възмущение, все пак явно се страхуваше да не бъде натирен.

— Казахте ми, че бил много влюбен — заключи Херман лукаво и намигна по селски.

Веднага щом Херман си отиде от моя кораб, сигнализирах на Фалк да дойде — влекачът още стоеше в заливчето. Той посрещна новината със спокойна сериозност, сякаш през всичкото време се бе уповавал на звездите да се борят за него.

Видях ги още веднъж заедно и само веднъж — на юта на „Диана“. Херман седеше и пушеше по риза, обгърнал с лакът облегалото на стола си. Госпожа Херман шиеше сама. Когато Фалк пристъпи по мостчето, племенницата на Херман с леко свистене на полата и дружелюбно кимване към мен се плъзна покрай стола ми.

Двамата се срещнаха в светлината на слънцето до главната мачта. Той взе ръцете й и погледна надолу към нея, а тя вдигна очи към него с прямия си невиждащ поглед. Струваше ми се, че се бяха събрали, сякаш привлечени, теглени и водени един към друг по силата на някакво тайнствено въздействие. Те бяха съвършена двойка. В сивата си рокля, трептяща от живот, с прекрасни форми, класическа и обикновена, тя беше наистина сирената, която би могла да омае този мрачен мореплавател, този безмилостен почитател на петте сетива. Отдалеч усетих мъжката сила, с която той сграби ръцете, протегнати към него с женска готовност. Лена, леко побледняла, люлеейки в ръце любимата си купчинка от мръсни парцали, изтича към големия си приятел; и тогава сред сънната тишина на добрия стар кораб гласът на госпожа Херман прокънтя толкова променен, че ме накара да се завъртя на стола си, за да видя какво става.

— Лена, ела тук! — изкряска тя. И тази добродушна женица ми хвърли колеблив поглед, мрачен и изпълнен със страхотно недоверие. Детето учудено изтича обратно до скута й. Но двамата, изправени един срещу друг в светлината на слънцето, с хванати ръце, не бяха чули нищо, не бяха видели нищо и никого. На една крачка от тях, в сянката, един моряк седеше на напречната греда, съвсем погълнат в снаждането на някакъв ремък, и потапяше пръсти в котлето с катран, сякаш съвсем не подозираше за тяхното съществуване.

Когато около пет години по-късно се върнах там като капитан на друг кораб, господин и госпожа Фалк бяха напуснали онова място. Не бих се учудил, ако езикът на Шомберг бе успял най-сетне да уплаши и прогони Фалк завинаги; и, разбира се, из града все още се носеше някаква мъглява история за някой си Фалк, собственик на влекач, който спечелил на карти жена си от капитана на един английски кораб.