Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

— Да — потвърди той и седна. — Най-добрите. Накрая се стигна дотам, че всеки трябваше да се бори за себе си, а корабът беше на разположение на всички.

Така от въпрос на въпрос се добрах до цялата история. Смятам, че това беше единственият начин, по който можех да му помогна онази нощ. Външно поне той беше отново дошъл на себе си; първият признак за това бе възвръщането на неуместната му привичка да прокарва ръце по лицето си — но сега тя си имаше смисъл, с онова леко потрепване на тялото и страстната мъка на тези ръце, които откриваха едно жадно, невъзмутимо лице, разширените зеници на вторачените, тихи, омайващи очи.

Това било железен параход с напълно приличен произход. Кметът на родния град на Фалк го построил. Бил първият кораб, пуснат на вода в този град. Дъщерята на кмета го кръстила. От километри наоколо селяните се стекли с каруците си да го видят. Всички тези подробности ми каза. Получил назначение като първи помощник-капитан. Смятал, както изглежда, че това е нещо, с което може да се гордее, а в своя роден край този влюбен в живота мъж бил от добър произход.

Кметът имал напредничави идеи в корабоплаването. По онова време не всеки притежавал достатъчно познания, за да се реши да изпрати товарен параход в Тихия океан. Той обаче го натоварил с трупи от смолист бор и го изпратил да си търси късмета. Уелингтън трябвало да бъде първото им пристанище, както предполагам. Но това в края на краищата е без значение, защото на 44° южна ширина, някъде на половината път между Добра Надежда и Нова Зеландия, гребната ос се счупила и витлото изпаднало.

По това време те плавали под пълна пара със свеж вятър откъм кърмата и били вдигнали всички платна, за да помогнат на машините. Но сами платната не били достатъчни да поддържат движението на кораба. Когато витлото паднало, корабът се завъртял изведнъж със страната си към вятъра и мачтите били издухани през борда.

Лошото в липсата на мачти било това, че нямали нищо, на което да вдигнат флагове, за да могат да ги видят отдалеч. През първите дни няколко кораба не успели да ги забележат, а силният вятър ги отнасял настрани от обичайния курс. Още от самото начало пътуването не било нито много успешно, нито много спокойно. На кораба имало свади. Капитанът бил умен, но меланхоличен човек и не особено добре държал екипажа в ръцете си. Корабът бил достатъчно снабден за това пътуване, но по един или друг начин при отварянето на няколко бурета с месо установили, че то се е развалило, и го изхвърлили в морето скоро след като отплавали от родината, като санитарна мярка. По-късно екипажът на „Боргместер Дал“ си спомнял за тази мърша със сълзи на съжаление, завист и отчаяние.

Корабът се носел на юг. Отначало имало някаква привидна организираност, но скоро връзките на дисциплината започнали да се разхлабват. Последвало мрачно безделие. С навъсени очи гледали към хоризонта. Вятърът се усилвал, корабът се носел сред вълните и те спокойно го заливали. Една страхотна нощ, когато очаквали всеки миг негодното им корито да се прекатури заедно с тях, голяма вълна се стоварила на борда, помела складовете и повредила по-голямата част от останалите провизии. Изглежда, ключалката не била добре затворена. Този пример на небрежност е показателен за пълното падане на духа. Фалк се опитал да вдъхне малко сили на капитана, но не успял. От този момент нататък той се затворил в себе си, стараейки се винаги да направи всичко, което можел при създалото се положение. А то все повече се влошавало. Следвали буря след буря с черни планини от вода, които се нахвърляли върху „Боргместер Дал“. Някои от хората въобще не напускали койките си; мнозина започнали да стават заядливи. Главният механик, стар човек, отказвал да приказва въобще с когото и да било. Други се уединявали в койките си да плачат. В спокойни дни параходът се носел по оловното море под мрачно небе или когато имало слънце, се разкривала запустялостта му като на захвърлена сред вълните вещ, изсъхналата бяла сол по него, ръждата, назъбените изпотрошени места. После бурите налетели отново. Хората продължавали да поддържат силите си с малки дажби. Веднъж един английски кораб, който се носел бързо сред бурята, се опитал мъжествено да ги доближи откъм подветрената страна. Вълните заливали палубите му. Хванали се здраво за въжетата, моряците от английския кораб, облечени в мушами, ги наблюдавали как правят отчаяни знаци. Внезапно, при един страшен порив на бурята, топселът на притеклия се кораб бил отнесен заедно с реите и всичко останало. Корабът трябвало да лавира по вятъра с голи мачти, после изчезнал.

Случвало се отначало да срещат платноходи, но те отказвали да бъдат взети на борда им, защото очаквали да получат помощ от някой параход. Но по онова време параходите били съвсем малобройни по тези ширини и когато вече искали да напуснат този мъртъв и носещ се по морето труп, вече никакъв кораб не се появявал. Били отнесени далече, южно от познатите на човека области. Не успели да привлекат вниманието на някакъв самотен китоловен кораб; и много скоро ръбът на ледената шапка на полюса изплувал от вълните и закрил хоризонта на юг като стена. Една заран изпаднали в тревога, когато се видели да плават сред откъснали се ледени парчета. Но страхът от потъване изчезнал както силите им, както надеждите им; ударите на ледените блокове, блъскащи се в стените на кораба, не могли да ги пробудят от апатията, в която били изпаднали. И „Боргместер Дал“ изплавал отново невредим в открити води. Те почти не забелязали промяната.

Коминът бил отнесен през борда при едно от дълбоките гмурвания; две от трите им лодки били изчезнали, пометени при лошо време, и висилките се люшкали свободно насам-натам с увиснали по скрипците протъркани краища на въжетата. Нищо не се вършело на кораба и Фалк ми разказа как често слушал водата да се плиска из потъналото в тъмнина машинно отделение, където машините, замрели завинаги, бавно се разлагали в маса от ръжда, така както спрялото сърце започва да се разлага в безжизненото тяло. Отначало, след като корабът останал без двигателна сила, румпелът бил здраво пристегнат с въжета. Но с течение на времето те прогнили, покрили се с ръжда и едно по едно се скъсали; и кормилото, освободено, се блъскало тежко насам-натам ден и нощ, предавайки тъпите удари по целия корпус на кораба. Това било опасно. Но никой не се погрижил да си мръдне и малкия пръст. Той ми каза, че и сега дори, когато понякога се събуждал нощем, чувал глухите, трептящи удари. Болтовете се износили и кормилото най-после изпаднало.

Окончателната развръзка настъпила с изпращането на единствената им останала лодка. Фалк бил този, който успял да я запази здрава, и сега било решено някои от хората да отплават с нея към обичайния път на корабите, за да доведат помощ. Тя била снабдена с всичката храна, която могли да отделят за шестимата, които щели да заминат. Чакали хубаво време. А то закъсняло много. Най-после една заран я спуснали във водата.

Сред деморализираната тълпа на кораба веднага настъпило безредие. Двама мъже, които нямали никаква работа там, скочили в лодката под претекст да отвържат въжетата, а през това време на палубата станало спречкване между изтощените, залитащи призраци, в каквито се били превърнали хората от екипажа. Капитанът, който в продължение на дни живял уединен и недостижим в щурманската рубка, излязъл при парапета. Той заповядал на двамата мъже да се качат обратно на борда и ги заплашил с револвера си. Те се направили, че ще изпълнят заповедта, но внезапно срязали въжето, с което лодката била привързана към кораба, отблъснали я от стената му и се приготвили да вдигнат платното.

— Стреляйте, сър! Застреляйте ги! — изкрещял Фалк. — Аз ще скоча във водата да хвана лодката. — Но капитанът, след като се прицелил с нерешителна ръка, изведнъж се обърнал и си отишъл.

Понесъл се гневен рев. Фалк се втурнал към каютата си за своя пистолет. Когато се върнал, било твърде късно. Други двама мъже били скочили във водата, но онези в лодката ги отбили с лопатите, вдигнали платното на лодката и отплавали. И повече не чули нищо за тях.