Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Ужас и отчаяние обзели останалата част от екипажа, апатията от пълната безнадеждност се възцарила отново. Този ден един от огнярите се самоубил, изтичвайки на палубата с разрязано от ухо до ухо гърло, за ужас на всички. Изхвърлили го в морето. Капитанът се заключил в щурманската рубка и Фалк, който напразно чукал да го пусне да влезе, го чул да повтаря безспир на глас имената на жена си и децата си не за да ги призове или за да ги препоръча богу, а по-скоро някак механически, сякаш упражнявал паметта си. На другия ден вратите на щурманската рубка се люлеели отворени в такт с клатушкането на кораба, а капитанът бил изчезнал. Сигурно през нощта бил скочил в морето. Фалк заключил и двете врати и задържал ключовете у себе си.

Всякакъв организиран живот на кораба престанал. Солидарността на хората се изпарила. Те станали безразлични един към друг. Фалк бил този, които поел в свои ръце разпределянето на храната, колкото останала. Понякога шепот на омраза се чувал между бездушните скелети, които се носели безкрайно насам-натам, на север и на юг, на изток и на запад из този кораб-труп.

И тук именно е странният ужас на тази мрачна история. Последната крайност, проявена от моряци, когато се нахвърлят върху малката лодка или някакво несигурно плавателно средство, като че ли може да се разбере по-лесно поради пряката опасност от вълните. Ограниченото пространство, близкият допир, грозящата заплаха на вълните, изглежда, сближават хората, макар обезумели, страдащи и изпаднали в отчаяние. Но това бил цял кораб — сигурен, удобен, просторен: кораб с легла, завивки, ножове, вилици, с удобни каюти, стъклени чаши и порцелан и с напълно комплектувана кухня за готвача, но пропит, управляван и завладян от безмилостния призрак на гладната смърт. Маслото на лампите било изпито, фитилите изрязани за храна, свещите изядени. Нощем корабът се носел в пълен мрак и всявал ужас сред своя екипаж. Един ден Фалк се натъкнал на човек, който гризял треска от бор. Изведнъж той захвърлил парчето дърво, с преплитащи се крака се запътил към парапета и се прекатурил през него. Фалк, който закъснял да предотврати това му действие, го видял да драска с нокти по стената на кораба, преди да потъне. На следния ден друг направил същото, след като изрекъл страхотни проклятия. Той обаче по някакъв начин успял да се хване за скъсаните вериги на кормилото и висял там безмълвно. Фалк започнал да прави опити да го спаси, а през всичкото време човекът, хванал се с две ръце, го гледал тревожно с хлътналите си очи. И после, точно когато Фалк бил вече готов да му подаде ръка, той се отпуснал и потънал като камък. Фалк размишлявал върху тези картини. Сърцето му се бунтувало срещу ужаса на смъртта и той си казал, че ще се бори за всяка скъпа минутка от живота си.

Един следобед — както си лежали оцелелите, проснати по задната палуба — дърводелецът, висок мъж с черна брада, заговорил за последната жертва. На борда не било останало нищо, което да може да се яде. Никой не казал нито дума; но групата мъже бързо се разпръснала — тези равнодушни, немощни призраци се измъкнали крадешком един по един, за да се скрият от страх един от друг. Фалк и дърводелецът останали заедно на палубата. Фалк харесвал едрия дърводелец. Той бил най-добрият от всички, отзивчив и готов да се притече на помощ, докато имало още нещо да се прави, който най-дълго време хранил надежда и до края запазил малко енергия и решителност.

Те не си проговорили. От този момент нататък не се чували никакви гласове да разговарят тъжно на борда. След известно време дърводелецът отминал напред, залитайки; но същия ден по-късно Фалк, отивайки при помпата за прясна вода, почувствувал необходимост да си обърне главата. Дърводелецът се бил примъкнал крадешком подир него и събирайки всичките си сили, тъкмо се прицелвал да го удари с един железен лост по черепа.

Като успял да се извърти тъкмо навреме, Фалк избягнал удара и хукнал към каютата си. Докато зареждал револвера си, той чул шум от силни удари на мостика. Ключалките на вратите на щурманската рубка били слаби, вратите се отворили и дърводелецът, добрал се до револвера на капитана, дал един изстрел за сплашване.

Фалк бил почти намислил да излезе на палубата и да реши спора без отлагане, когато забелязал, че един от илюминаторите на каютата му имал господствуващо положение по отношение на подстъпите към помпата за чиста вода. Вместо да излезе навън, той останал вътре и барикадирал вратата. „Най-добрият ще оцелее“ — казал си Фалк, а другият, така разсъдил той, все ще трябва по някое време да дойде да пие вода. Измъчваните от глад хора искат често да пият вода, за да залъжат болките на глада. Но и дърводелецът също, изглежда, забелязал положението на илюминатора. Те двамата били най-добрите мъже на кораба и сега играта трябвало да се реши между тях. През целия останал ден Фалк не видял никого и не чул никакъв звук. През нощта той напрягал зрението си. Тъмно било — чул шумолене веднъж, но бил сигурен, че никой не би могъл да се доближи до помпата. Шумът дошъл отляво на илюминатора, който гледал към палубата, и той не би пропуснал да види приближаващия се човек, защото нощта била ясна и звездна. Не видял нищо. Към сутринта друг слаб шум го изпълнил с подозрения. Съзнателно и спокойно той отключил вратата. Не бил спал и не се поддал на ужаса от положението. Искал да живее.

Но през нощта дърводелецът, без дори да се опита да се приближи до помпата, успял да пропълзи безшумно покрай дяснобордовия парапет и незабелязан, да се сниши и притаи долу точно под илюминатора на Фалк — този илюминатор гледал към палубата. Когато се разсъмнало, дърводелецът се изправил ненадейно, погледнал вътре и като проврял ръката си през кръглия, обкован в месингова рамка отвор, стрелял по Фалк от около един фут разстояние. Не улучил и Фалк, вместо да се опита да хване ръката, която държала оръжието, отворил вратата неочаквано и почти опирайки в страната на другия дулото на револвера си, го застрелял на място.

Най-добрият оцелял. Отначало и двамата едва имали сили да се държат на краката си, и двамата показали отчаяна решителност, издръжливост, хитрост и смелост — всички качества на класическия героизъм. Фалк веднага изхвърлил през борда револвера на капитана. Той бил роден водач. После, след отекването на двата изстрела, последвано от дълбока тишина, в студената, жестока утрин на Антарктика от различни скривалища върху палубата на този оголен кораб-труп — който се носел по сивите води на океана, който имал сърце от лед и сред който господствувала желязната необходимост — започнали да изпълзяват навън, да се виждат как се примъкват един по един внимателно, жадуващи, с блеснали очи, мръсни, цяла банда гладни и мъртвобледни скелети. Фалк стоял изправен срещу тях, притежател на единственото огнестрелно оръжие на борда; а вторият най-добър мъж след него — дърводелецът — лежал мъртъв помежду им.

— Той бе изяден, разбира се — казах аз.

Фалк наведе бавно глава, потрепери леко, плъзгайки ръце по лицето си, и рече:

— Никога не се бях карал с този човек. Но между него и мен се решаваше въпросът за нашия живот.

Защо да продължавам историята на този кораб, тази история, пред която — с помпата за питейна вода, като извор на смърт, с мъжа с оръжието, с морето, управлявано от закона за желязната необходимост, с купа призраци, люшкани от ужас и надежда, с нямото и неискащо да чуе нищо небе — приказката за „Летящият холандец“ с обичайното си престъпление и сантиментално възмездие избледнява като изящен венец, като облаче бяла мъгла? Какво остава друго да се каже, което който и да било от нас не би отгатнал сам за себе си? Предполагам, че Фалк с револвер в ръка е тръгнал да обиколи кораба, за да прибере всички кибрити. Онези умиращи от глад нещастници имали доста много кибрит! Той нямал никакво намерение да види кораба подпален под краката си било от омраза, било от отчаяние. Живеел на открито, на мостика, държейки тази позиция, която господствувала над цялата задна палуба и над единствения път към помпата. Той живеел! Някои от другите също така живеели — скрити, нетърпеливи, излизайки един по един от скривалищата си при съблазнителния ек на всеки изстрел. И не бил егоист. Всичко делели по равно. Но само трима от всички останали живи, когато един китоловен кораб на връщане от района си за лов едва не се сблъскал с пълния с вода корпус на „Боргместер Дал“, който, изглежда, в края на краищата получил по една пробойна и в двата си трюма, но понеже бил натоварен с трупи, не можел да потъне.