Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Тясна и пуста улица, потънала в дълбока сянка. Високи къщи, безброй прозорци с венециански капаци, мъртва тишина, трева, покълнала между камъните, внушителни арки за каляски отляво и отдясно, грамадни двойни врати, които стояха полуотворени. Промъкнах се през една от тези пролуки, качих се по изметено и голо стълбище, безжизнено като пустиня, и отворих първата врата, която ми попадна. Две жени, едната пълна, а другата слаба, седяха на столове със сламени дъна и плетяха черна вълна. Слабата стана и тръгна право към мен, като продължаваше да плете с наведени очи — и тъкмо когато реших да се отместя от пътя й, тя застана неподвижно и ме погледна така, сякаш бе сомнамбул. Дрехата й беше проста, тя се обърна безмълвно и ме въведе в чакалнята. Казах името си и се огледах. Чамова маса в средата, прости столове, наредени покрай стените, в един край голяма лъскава географска карта, нашарена с всички цветове на дъгата. На нея се виждаше много червено — приятен цвят по всяко време, защото човек знае, че там се върши истинска работа; страшно много синьо, малко зелено, петна оранжево и на източния бряг едно мораво петно, което показваше къде веселите пионери на напредъка пият също тъй весело бирата си. Но аз нямаше да отида там. Заминавах за жълтата част. Точно в средата. Там беше реката — омайваща, смъртоносна — като змия. О! Отвори се една врата и белокоса секретарска глава се появи със състрадателен израз на лицето, а след това костелив показалец ме покани в светилището. Светлината бе неясна, в средата се мъдреше тежко бюро. Зад бюрото се появи някаква бледа тлъста фигура в сюртук. Самият големец! Както го прецених, той беше средно висок човек, който си играеше с пет-шест милиона. Ръкувахме се, той промърмори нещо и остана доволен от моя френски. Bon voyage 17.

След четиридесет и пет секунди се озовах отново в чакалнята при състрадателния секретар, който, изпълнен с униние и съчувствие, ми даде да подпиша някакъв документ. Мисля, че между другото се задължих да не разкривам никакви търговски тайни. Няма да ги разкрия.

Започнах да се чувствувам малко неспокоен. Знаете, че не съм свикнал с такива церемонии, а в атмосферата имаше наистина нещо зловещо. Сякаш бях посветен в някакъв заговор — не зная. Нещо не съвсем редно; и ми се прииска да се махна оттук. Във външната стая двете жени плетяха трескаво черната вълна. Пристигаха хора и по-младата сновеше напред-назад, за да ги въвежда. Старата седеше на стола си. Плоските й чехли бяха подпрени на малко столче за крака, а в скута й почиваше котка. На главата си имаше бяла колосана шапчица, на едната й страна се чернееше брадавица, а на края на носа й висяха очила със сребърни рамки. Тя ме погледна над тях. Равнодушното спокойствие на този поглед ме разтревожи. В този миг водеха двама младежи с весели и глупави лица и тя им хвърли същия бърз поглед на равнодушна мъдрост. Сякаш знаеше всичко за тях и за мен. Овладя ме зловещо чувство. По-късно там, далеч, си спомнях често тези две жени, които пазеха Вратата на мрака, плетяха черна вълна, като за саван, едната въвеждаше, непрекъснато въвеждаше хора в неизвестното, а другата оглеждаше радостните и глупави лица с равнодушните си старчески очи. Стара плетачко на черна вълна. Ave! Morituri te salutant. Малцина от тях я виждаха повторно.

Предстоеше и посещение при лекаря. „Чиста формалност“ — ме увери секретарят, като си даваше вид, че взема живо участие във всичките ми митарства. От горния етаж се появи млад човек, който носеше шапката си, килната над лявото око: предполагам, че бе чиновник — сигурно е имало чиновници в компанията, при все че къщата бе тиха, като че ли се намираше в града на мъртвите, — и ме поведе. Видът му бе запуснат и опърпан, мастилени петна се синееха по ръкавите на палтото, вратовръзката му бе голяма и бухнала под брадата с форма на носа на стар ботуш. Бяхме подранили за лекаря и аз предложих да се почерпим, след което той стана изведнъж много сърдечен. Пиехме вермута си, а той славословеше Компанията. По едно време изразих небрежно изненадата си от това, че не заминава. Изведнъж той се вледени. „Не съм такъв глупак, какъвто изглеждам“ — казал Платон на учениците си — промълви той мъдро и изпи чашата си с подчертана решителност, след което станахме от масата.

Старият лекар ми премери пулса, като очевидно си мислеше за нещо друго. „Чудесен, чудесен е за там!“ — промърмори той, а след това с оживление ме попита дали ще му позволя да ми премери главата. Доста изненадан, аз казах: „Да!“. Тогава той извади нещо като шублер и взе измеренията ми отпред, отзад и отвсякъде, като през цялото време внимателно си водеше бележки. Той беше небръснат, дребен човек, с износено палто от габардин, с пантофи и аз реших, че е безобиден глупак. „В интерес на науката винаги моля за разрешение да измеря черепите на тези, които заминават за там“ — каза той. „И също, когато се завръщат?“ — попитах аз. „О, аз не ги виждам повторно.“ И добави: „Още повече че в черепа настъпват изменения. Разбирате, нали?“ — усмихна се той, сякаш това бе някаква шега. „Значи, вие заминавате за там. Чудесно. Интересно!“ Погледна ме изпитателно и отново си отбеляза нещо. „Имате ли луди в семейството ви?“ — попита с безразличен делови глас. Много се разсърдих. „И този въпрос ли е в интерес на науката?“ „Би било — каза той, без да обръща внимание на раздразнението ми — интересно за учения да наблюдава умствените промени в отделния човек на самото място, но…“ „Да не би да сте психиатър?“ — прекъснах го аз. „Всеки лекар би трябвало да е по малко“ — отговори този оригинал, без ни най-малко да се смути. „Съществува една теория и вие, господата, които заминавате за там, трябва да ми помогнете да я докажа. Това е моят дял от облагите, които ще пожъне страната ми, сдобила се с такава великолепна колония. Богатството оставям на другите. Извинете за въпросите ми, но вие сте първият англичанин, когото имам възможност да наблюдавам…“ Побързах да го уверя, че аз ни най-малко не съм типичен. „Ако бях такъв — казах аз, — сега нямаше да разговарям с вас. А това, което казвате, е вероятно погрешно.“ Той отговори със смях: „Избягвайте раздразнението повече от слънцето. Сбогом. Как казвате на английски — гуд бай? Е добре, гуд бай. Сбогом. В тропиците преди всичко трябва да запазим спокойствие…“ И ме предупреди, като вдигна пръст: „Du calme, du calme. Adieu.“ 18

Оставаше ми само едно — да се сбогувам с чудесната си леля. Тя ликуваше. Пих чай, последната чаша истински чай за много дълго време — в стая, която изглеждаше така, както бихте си представили гостната на една дама, и там говорихме дълго и спокойно до камината. По време на този поверителен разговор ми стана ясно, че съм бил представен пред съпругата на големеца и бог знае пред колко още други хора като изключително и надарено същество — невероятна находка за Компанията, — човек, какъвто не се среща всеки ден. Боже мой! Щях да командувам речно корабче с парна свирка. Стана също ясно, че съм един от работниците с капитал. Разбирате, нали? Нещо като посланик на светлината. Нещо като апостол от по-низша категория. По това време тези глупости се ширеха из печата и в частни разговори и чудесната жена, която живееше сред водовъртежа на тази измама, бе буквално не на себе си. Тя говореше за това, че е „необходимо да се отучат милиони невежи човешки същества от ужасиите им навици“, докато накрая се почувствувах съвсем неловко. Осмелих се да забележа, че Компанията е създадена да трупа печалби.

„Забравяш, скъпи Чарли, че работникът е достоен за своето възнаграждение!“ — каза тя оживено. Странно как жените не разбират истината. Те живеят в своя собствен свят и нищо друго не прилича на него. Този свят е прекалено красив и ако те трябва да го изградят, той ще рухне преди първия залез. Някой объркан факт, с който ние, мъжете, живеем доволно от сътворението на света, ще изскочи и ще събори цялата постройка.