Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Кормчията вдигна греблото си по посока на къщата и каза:

— Арсат е там. Виждам кануто му, завързано между коловете.

Гребците подтичваха отстрани на лодката и извърнали глави през рамо, хвърляха поглед към края на целодневното си пътешествие. Те предпочитаха да прекарат нощта на някое друго място, отколкото в тази лагуна, защото за нея се мълвеше, че е обитавана от зли духове. Освен това те не обичаха и Арсат, първо като пришълец, а също и заради това, че човек, който поправи един изоставен дом и се засели в него, иска да докаже, че не се бои от духовете, обитаващи запустелите места. Такъв човек може да предизвика съдбата с поглед или думи; а духовете, с които той дружи, трудно могат да бъдат умилостивени от случайния пътник, защото тези тъмни сили жадуват да излеят злобата на човешкия си господар върху главите на невинните. Белите хора не обръщат внимание на подобни неща, тъй като са неверници и са в съюз с Бащата на злото, а той ги закриля по пътя им сред невидимите опасности на този свят. На предупрежденията на вярващите те отвръщат с обидно и преднамерено безбожничество. Тогава може ли да се очаква изход?

Такива мисли вълнуваха гребците, облегнали тела на дългите пръти. Голямото кану се плъзгаше бързо, безшумно и плавно към дома на Арсат, докато, сред шум от захвърлени пръти и викове „Слава на аллаха!“, с мек удар опря в кривите колове, които държаха къщата над водата.

Вдигнали глави нагоре, лодкарите извикаха нестройно:

— Арсат! Ей, Арсат!

Никой не се показа. Белият човек започна да се изкачва по грубата стълба, която водеше към бамбуковата площадка пред къщата. Главният лодкар каза навъсено:

— Ще ядем и ще спим в сампана.

— Подайте ми одеялата и кошницата — подвикна рязко белият човек.

Той приклекна на края на площадката и пое вързопа. След това лодката се отдалечи и като се изправи, белият мъж се озова лице в лице с Арсат, излязъл от колибата през ниската й врата. Домакинът беше млад, силен мъж, с широки гърди и мускулести ръце. Беше облечен само със саронг. На главата си нямаше нищо. В кроткия поглед на големите му очи се четеше тревога, но гласът и поведението му бяха сдържани, когато се обърна към госта, без да поздрави:

— Туан, носиш ли лекарства?

— Не — изненадано отвърна новодошлият. — Не. Защо? Да няма болест в дома ти?

— Влез и виж сам — отвърна Арсат по същия спокоен начин и влезе през малката врата. Белият човек остави вързопите си и го последва.

Сред здрача на жилището той забеляза върху бамбуковото легло фигурата на жена, легнала по гръб и завита с широк червен памучен чаршаф. Тя бе неподвижна като мъртвец; но големите й, широко отворени очи, блеснали в мрака, бяха вперени в гредите на тавана, неподвижни и невиждащи. Имаше треска и явно беше в безсъзнание. Страните й бяха леко хлътнали, устните — полуотворени, а на лицето беше изписан зловещ и неизменен израз — онзи вглъбен и замислен израз на човек в безсъзнание, който е обречен на смърт. Двамата мъже стояха над нея и я гледаха смълчано.

— Отдавна ли е болна? — попита пътешественикът.

— Не съм мигнал от пет нощи — бавно отвърна малаецът. — Отначало чуваше гласове от водата, които я зовели при себе си, и се мъчеше да се отскубне от ръцете ми. А днес от изгрев-слънце вече не чува нищо — дори мен не чува. Не вижда нищо. Не вижда и мен дори, мен!

Той помълча около минута, след което тихо попита:

— Туан, ще умре ли?

— Страхувам се, че да — каза белият човек с тъга в гласа.

С Арсат се бяха срещнали отдавна, в една далечна страна, по време на беди и опасности, когато всяка приятелски протегната ръка бе добре дошла. И откакто малайският му приятел беше дошъл съвсем неочаквано да живее в тази колиба сред лагуната с една непозната жена, той беше нощувал тук много пъти по време на пътуванията си нагоре и надолу по реката. Обичаше този човек, който умееше да бъде предан и да се бие смело рамо до рамо с белия си приятел. Обичаше го — може би не толкова, колкото човек обича любимото си куче, но достатъчно, за да му помага и да не задава въпроси, да си спомня понякога, унесен в собствените си мисли, за самотния мъж и дългокосата жена с решително лице и тържествуващ поглед, които живееха заедно, скрити от гората, сами и навяващи боязън у другите.

Белият човек излезе от колибата точно когато бързите и прокрадващи се сенки потушаваха огромния пожар на залеза; те се надигаха недоловимо над върхарите на дърветата, заливаха небето и се сипеха като водни струи, за да угасят алената жар на реещите се облаци и червеното зарево на отмиращия ден. Няколко мига след това звездите изплаваха над непрозрачния мрак на земята и голямата лагуна, внезапно оживяла с отраженията на светлините, заприлича на овален къс нощно небе, захвърлен сред безнадеждната и бездънна нощ на този пустинен свят. Белият човек вечеря с храната от кошницата и като взе няколко от разпилените по площадката съчки, стъкна малък огън — не толкова, за да се сгрее, колкото заради дима, който щеше да прогони комарите. Загърна се с одеялата, опря гръб о тръстиковата стена на къщата и запуши, унесен в мисли.

Арсат доближи безшумно през вратата и приклекна до огъня. Белият човек прибра изпънатите си нозе.

— Диша — каза тихо Арсат в отговор на очаквания въпрос. — Диша и сякаш цялата е пламнала в огън. Не говори, не чува — само гори!

Той спря за момент, след което попита с тих, примирен глас:

— Туан… ще умре ли?

Белият човек присви неловко рамене и отвърна колебливо:

— Ако съдбата й е отредила така.

— Не, туан — каза спокойно Арсат. — Ако така е отредила моята съдба. Аз чувам, виждам, чакам. Спомням си… Туан, ти помниш ли старото време? Помниш ли брат ми?

— Да — отвърна белият човек.

Внезапно малаецът стана и влезе вътре. Другият, все още седнал отвън, дочу гласа му откъм колибата. Арсат говореше високо:

— Чуваш ли ме? Говори!

Дълбока тишина последва думите му.

— О, Диамелен! — извика внезапно той.

След този вик се чу дълбока въздишка. Арсат излезе и отново се отпусна на старото си място.

Те седяха смълчано край огъня. В къщата цареше пълна тишина, тихо беше и наоколо; само гласовете на лодкарите се носеха откъм далечния край на лагуната и отекваха отчетливо над спокойната повърхност на водата. Огънят при носа на лодката мъждукаше в далечината с неясно очертания си червен пламък. След малко пламъкът изчезна. Гласовете секнаха. Земята и водата притихнаха в дълбок и непробуден сън. Сякаш нищо друго не съществуваше освен блясъка на звездите, вечен и безполезен, прокрадващ се през черната неподвижност на нощта.

С широко отворени очи белият човек гледаше в тъмнината пред себе си. Страхът и магията, внушението и чудото на смъртта — на близката, неизбежна, незрима смърт — притъпяваха жизнеността на натурата му и събуждаха неговите най-смътни и съкровени мисли. Вечното подозрение спрямо злото, разяждащото съмнение, което се спотайва в душите ни, се вливаше в неподвижността около него, неподвижност дълбока и безразлична, и й придаваше страховит и мерзък вид, сякаш това бе хладнокръвна и непроницаема маска на неоправданото насилие. В този негов мимолетен и дълбок душевен смут земята, обгърната от меката звездна светлина, се превърна в преизподня на нечовешки стремления, в бойно поле на демони ужасни и чудовищни, величави или низки, протегнали жадни ръце към беззащитните ни души. Едно неспокойно и тайнствено място на неутолими копнежи и страхове.

Печален шепот се разнесе в нощта; шепот обезпокоителен и навяващ тъга, сякаш усоите на околната гора се бяха опитали да му нашепнат мъдростта на своето необятно и величествено безразличие. Звуци, колебливи и безплътни, се понесоха около него и бавно приеха формата на слова; постепенно се подредиха в поток от изречения, които се лееха тихо и монотонно. Той се раздвижи като внезапно разбудил се човек и се намести по-удобно. Арсат, неподвижен и потънал в сянка, навел глава под звездното небе, говореше тихо, с унесен глас: