Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

В много съвременни книги виждаме отзвук на същата тази борба, откриваме и подражание на Конрад, и творческо развитие на неговите уроци. „Аз мисля, че човек не просто ще издържи, той ще възтържествува“ — казва, сякаш за да поправи по-стария майстор, Уилям Фокнър. Разбира се, да се каже, че човек ще възтържествува, още не значи да се намери истинската опора за това тържество, затова и Конрад проверява издръжливостта на своите герои с удесеторено натоварване.

Във всеки от броевете си международното списание „Конрадиана“, което излиза в университета на щата Тексас, печата текуща библиография за Конрад. Във всеки брой списъкът заема няколко страници, съдържа десетки заглавия на разнообразни по размер и характер трудове, излизащи на много езици по света. В Англия е организирано Конрадовско общество и се провеждат ежегодни конференции, които на свой ред събират представители от много страни. В Полската народна република Конрад също се изследва и издава широко. В основата си това е исторически обективен процес, който потвърждава значението на писателя.

Но някъде Конрад е и просто на мода. Наблюдаваме конрадовски бум, който сега е в разгара си. Причините за бума? Те са същите, които предизвикват и сериозния интерес към писателя, причините са същите, но последствията са различни. Същите онези качества на Конрад, които му гарантират статуса на класик с подчертано съвременно значение, се използват от колекционерския бизнес, експлоатират се като „суровина за критическата промишленост“. Действително в много отношения Конрад се оказва „първи“ и сред така наречените „трудни художници“, трудни — за читателите. Между другото един от изследователите на Конрад казва точно така: „Той служи като материал за измислено-изтънчени тълкувания, толкова характерни за значителна част от съвременното литературознание.“

Никой не спори за това, че Конрад е значително и сложно явление. Но въпросът е къде да се търси сложността на Конрад. Това изобщо е един от най-острите въпроси днес и за писателите, и за критиците, и за читателите. По израза на един английски литературовед „ние някак привикнахме, че значителното произведение на изкуството непременно трябва да бъде сложно“. Този навик, създаден от убеждението — „сложен е съвременният свят, сложно е и съвременното изкуство“, води много често към объркване на чисто конструктивните усложнения с действителната сложност на съдържанието. При това тъкмо Конрад като „първи“ се приема за отправна точка. Действително понякога той е труден за читателите до невъзможност, а критиците тъкмо на тези страници намират за себе си особено „сериозен“ и „сложен“ материал за анализ. И така сложните на пръв поглед конструкции се поддават на лесно разсичане. Книгите на Конрад буквално шумолят, сваляйки от себе си слой след слой, подредени така удобно, сякаш са били подготвени от самия писател за бъдещия анализ. А между другото у Конрад има „прости“ книги, сравнително „прости“ като същия този „Тайфун“, но заедно с това най-сложни по мисъл.

Конрад действително е един от първите и забележителни примери в литературата на нашия век за това, как писателят прави невъзможното, натоварвайки се с неимоверно сложни творчески задачи, и подобно на собствените си герои, рискува да претърпи „поражение“, творчески Вярно, че някоя несполука може да се окаже по-интересна от сполуката, но точно защото Конрад е класик, „първи“, образцов майстор, е важно да се ориентираме в неговите истински сполуки и несполуки — в името на литературата, която така или иначе се равнява по „първите“.

Като се вглежда в Конрад, като чете книгите му и мисли за неговата съдба, потомството е длъжно да се отнесе с нужното уважение към основните принципи, на които е бил верен този човек. „И той не прави опит да се отклони от истината, ужасната истина“ — се казва за един от героите му. Ето защо, за да оценим мъжеството на Конрад, трябва да си дадем сметка: истината е още по-ужасна за този човек, защото е истина за него самия. И той гледа тази истина право в очите. Такъв е Конрад.

Дмитрий Урнов

Разкази

Лагуната

Белият човек, облегнал се с две ръце върху покрива на малката кабина на кърмата на лодката, каза на кормчията:

— Ще нощуваме при Арсат. Стана късно.

Малаецът издаде само някакъв ръмжащ звук, без да отмести втренчения си взор от реката. Белият човек опря брадичка на скръстените си ръце и се загледа в дирята зад лодката. В края на правата ивица гора, прорязвана от блестящата повърхност на реката, се появи слънцето, ослепително и без нито едно облаче край него, докосна водата, която заблестя, озарена от лъчите му, като метална лента. Гората, потънала в мрак и покой, се извисяваше неподвижна и безмълвна от двете страни на широкия воден поток. В подножието на исполински дървета, от калта на речния бряг, се издигаха безстволи палми нипа, сънливо провесили грамадните си и тежки листа над вихрите на кафявите водовъртежи. Неподвижният въздух сякаш беше обрекъл на застой всяко дърво, всеки лист, всяко клонче, всеки филиз на пълзящите растения, всяко листенце на най-миниатюрните цветчета и тази статичност изглеждаше абсолютна и вечна. Нищо не се движеше по реката освен осемте гребла, които проблясваха равномерно във въздуха, за да се потопят отново с един-единствен плясък; кормчията замахваше с греблото ту наляво, ту надясно, периодично и рязко, като описваше с него бляскави полукръгове над главата си. Носът на лодката пореше водата и тя приглушено се пенеше от двете й страни. Кануто на белия човек, поело нагоре по течението и нарушаващо за миг с появата си спокойствието на тези места, като че ли прекосяваше границите на една земя, в която окончателно и безвъзвратно беше забравен дори и самият спомен за някакво движение.

Като обърна гръб на залязващото слънце, белият човек обходи с поглед пустата и необятна морска шир. В последните три мили от течението си реката, дотук възпирана от многобройни завои, се втурваше, сякаш неудържимо мамена от свободата на открития хоризонт, право към морето, право на изток — към изтока, вдъхващ живот и на светлината, и на мрака. Зад кърмата викът на някаква птица, дрезгав и слаб, се плъзна по гладката повърхност на водата и се изгуби, преди да достигне отсрещния бряг, в бездиханната тишина на света.

Навел силно тялото си напред, кормчията заби греблото си дълбоко във водата, като го държеше здраво в ръце. Водата заклокочи; изведнъж дългата права отсечка от реката като че ли се завъртя, гората се люшна в полукръг и косите лъчи на залеза близнаха широката част на кануто с огнен език, като метнаха тънките и изкривени сенки на хората в него върху набраздения блясък на реката. Белият човек се обърна и впери поглед напред. Курсът на лодката бе променен под прав ъгъл спрямо течението и дървената драконова глава на носа сега сочеше към една пролука в крайбрежната стена от храсти. Тя се плъзна в нея, като помете надвисналите клонки, и изчезна подобно на земноводно същество, което се измъква от водата на път за своето леговище в гората.

Тесният ръкав приличаше на окоп — с много извивки, неимоверно дълбоки, потънал в мрак под тънката ивица чиста и сияеща синева на небето. Огромни дървета извисяваха стволове, невидими зад плетеницата от гирлянди пълзящи растения. Тук-там, близо до черния отблясък на водата, някой извит корен на исполинско дърво се надигаше сред дантелата от дребни папрати, черни и притихнали, сгърчени и неподвижни като хваната в капан змия. Кратките слова на гребците отекваха силно между плътните стени от растителност. Мрак се процеждаше между дърветата, през преплетения лабиринт пълзящи растения, иззад фантастичните и неподвижни листа; мрак тайнствен и непобедим, мрак, носещ дъха и отровата на непроходими гори.

Гребците забиха пръти в плитчините. Ръкавът се разшири и се вля в необятните, застинали води на една лагуна. Гората се отдръпна от блатистия бряг, за да отстъпи място на ярката зеленина на тръстиките, чиито върхове ограждаха отразената синева на небето. Високо над тях се рееше къдрав облак, плъзгащ нежната розовина на своя лик под плаващите листа и сребристите цветове на лотосите. В далечината изплава тъмният силует на малка къща, кацнала върху няколко стърчащи кола. Близо до нея две високи палми нибонг, сякаш прокраднали се напред от горския масив далеч зад къщата, леко се надвесваха над грубоватия й покрив и навяваха нерадостна нежност и печал с високите си клюмнали, разлистени корони.