Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Конрад не е само посредник. Заимствуваното от своите учители той съединява в нова сплав. И неговият стил не се отнася само до думите — Конрад се стреми да слее стила на живота и творчеството си. В понятието за „точната дума“ той влага идеята за истината. Разработва цял кодекс на „писателската честност“, особен кодекс, в който тя се разкрива преди всичко в отношението на писателя към материала. Според Конрад най-висшата мярка за честност е, когато писателят пише за лично преживяното. Освен това е нужна самодисциплина, пълно подчиняване на целия му живот на творческия процес. Непреклонна борба в името на единствено вярната дума. „Моята задача — казва Конрад — е със силата на думата да накарам читателите да слушат, да ги накарам да чувствуват и преди всичко да ги накарам да виждат“ (из предговора към „Негърът от Нарцис“). Капитан на морски език е „мастър“. Владетел, главен, а също познавач, артист в своята работа, художник, професионалист в най-висшия смисъл — всички оттенъци на старинното понятие „мастър“ са събрани в представата за капитана. И тази капитанска позиция заедно с характерното положение на водач на кораба, който, без да има определена вахта, през цялото време трябва да бъде нащрек, Конрад пренася в писателството. Той дава пример на писателски професионализъм, превръщайки изкуството в свой служебен дълг. Професионалист, експериментатор, „честен и съзнателен майстор“, изследовател на „сърцето на мрака“ и „прага на зрелостта“ на човешката природа, автор на книги-параболи, на романи-притчи… Със съзнателни усилия той си създава биография, а после я описва; прави житейски експеримент, за да натрупа материал за творчество; изработва си стил на живот и го претворява в прозата си. Разбира се, тези принципи не са измислени от Конрад. Той не е първият, който експериментира върху себе си, за да опише после този експеримент. Не само той по онова време се терзае и измъчва в търсене на идеална конструкция за своята проза. И когато Конрад казва „да слушат, чувствуват и виждат“, той още веднъж формулира задачата, за която по негово време говорят мнозина. „Да ги заставя да виждат“, това значи, без да показва и без да натрапва нищо на читателя, да направи така, че той да вижда сам. „Да ги заставя да чувствуват“ — без изводи и поучения да предизвика у читателя мисълта за значението на написаното. А всичко заедно — „да слушат“ или „виждат“, изисква умението да се пише така, че като четем, да чуваме, ако има звук, и да виждаме, ако пред нас има очертания или цвят. С една дума, в книгата да няма описания, а да се създава илюзията за това, което става както в живота, когато виждаме, слушаме, усещаме. По времето на Конрадовата младост цялата литература търси средства да направи разказа прост и същевременно сложен като живота; търси тайната на повествователното самодвижение, напомнящо хода на самия живот. Конрад е само един от многото, които се блъскат над решението на тази задача, но даже сред най-забележителните имена от онова време той изпъква с едно особено качество, което сега определено трябва да наречем „усет за съвременност“.

Би трябвало… Въпреки всичко известността на Конрад си остава доста ограничена, както и преди, това е „успех сред познавачите“, само че тези познавачи стават все повече. Истинското признание, което определя особеното място на Джоузеф Конрад в литературата, идва при него едва през втората половина на нашия век, когато става ясно, че вълните и бурите, които връхлетяват неговите непоколебими капитани, се родеят с най-острите проблеми на времето.

За да стане ясна позицията на Конрад, ще приведем няколко кратки цитата, но преди това нека чуем Бертран Ръсел. Известният английски философ, познавал лично Конрад, казва за него: „Конрад си представя цивилизования, нравствения в една или друга степен живот като опасна пътека, минаваща по тънък слой току-що изстинала лава, която всеки момент може отново да закипи и бездната да погълне непредпазливия.“ Кратка, но вярна характеристика. Мирогледът на Конрад се гради върху неговия жизнен опит, който обхваща времето на границата между двата века и опасва земното кълбо от Бердичев до Банкок. Още от детските си години той научава що е самодържавие, царизъм и, от друга страна, що е безразсъден политически авантюризъм, с който, уви, се отличават баща му и някои негови съмишленици 3; не от втора ръка научава що е империализъм и колониализъм по времето, когато мнозина още мислят, че това е „преден пост на прогреса“ (така се и нарича и един от най-силните разкази на Конрад); той вижда продажността и корупцията на всички равнища, включително до „най-цивилизованото“. Конрад вижда и друго — проявите на чест и мъжество, вижда ги също на всички равнища, започвайки от онези украински селяни, които изпращат майка му в последния й път. Той вижда колко скъпо се плаща това мъжество и какво в крайна сметка ти струва способността да се задържиш на тясната пътека на честта. Разбира се, има и много неща, които той не вижда и даже не иска да види, включително и в борбата за същата тази човешка чест, и въпреки всичко видяното и запечатаното от него е сериозен и суров урок.

Сега да дадем думата на Конрад. В зората на нашия век той пише: „Когато се разлети на парчета последният акведукт, когато се разбие на земята последният самолет и последната тревичка изчезне от умиращата земя, дори и тогава човекът, непобедим, защото е научен да се съпротивлява на нещастията и болката, ще устреми неукротимата светлина на очите си към заревото на помръкващото слънце“ (1905). Не ви ли се струва, че подобно нещо вече сме чели някъде? Да, разбира се, цялата западна литература на нашия век, като се започне с „Жажда за живот“ на Джек Лондон и се свърши със „Старецът и морето“ на Хемингуей, която разказва за човешката издръжливост пред лицето на немислими обстоятелства, е своего рода ехо на тези думи на Конрад, по-точно на тази идея, заложена в творчеството му. Погледнете датата — Конрад говори за „последния самолет“ само две години след като първият крилат апарат се е откъснал от земята. Да, Конрад твърде рано, сякаш пророчески усеща, че настъпва времето, което ще попска от човешкия род изключителна, непозната дотогава в историята издръжливост.

Твърдост, издръжливост, вяра в своя дълг — такова е кредото на Конрад. „Всяка крачка е постъпка — пише той, — за нея неизбежно се налага да отговаряш и напразни са сълзите, скърцането със зъби и съжалението на слабите, когато идва времето да се окажат лице в лице с последствията от своите собствени действия.“

А пред кого или пред какво човек е длъжен да изпитва това особено чувство на дълг? Явно пред самия себе си, пред своето звание на човек. Налага се да се каже „явно“, тъй като Конрад не отговаря пряко на този твърде сложен въпрос. Но той неведнъж описва изпълнението на дълга. „Не мога да допусна безредие на кораба, даже ако той отива към дъното“ — казва капитан Макхуър от повестта „Тайфун“.

И още един откъс:

„Той правеше отчаяни усилия, от които очите му сякаш щяха да излязат от орбитите си. Той вече нищо не виждаше и задъхвайки се, хлипайки, напрягаше всичките си сили, за да изпълзи от калта. Накрая почувствува, че пълзи по бряг… Около минута лежа неподвижно, после стана, целият в кал от главата до петите, и си помисли, че е сам, съвсем сам. Стотици мили го отделят от хората, сред които е живял, и като подгонен звяр няма от кого да чака помощ, съчувствие, жалост.“

Това е „Господарят Джим“, 1900 година. Какво ни напомнят този редове на Конрад? Препрочитаме смъртта на Хаджи Мурад у Толстой:

„Той събра сетни сили, приповдигна се над насипа, стреля с пистолета си в един човек, който прибягваше, и го улучи. Човекът се строполи. След това той излезе съвсем от рова и куцайки, тръгна с кинжал право срещу враговете. Чуха се изстрели, той се олюля и падна… Но онова, което им се струваше мъртво тяло, изведнъж замърда. Най-напред се надигна окървавената, без калпак, бръсната глава, сетне се надигна тялото до кръста и като се хвана за близкото дърво, той се изправи цял. Изглеждаше тъй страшен, че ония, които тичаха към него, спряха. Но изведнъж той потрепери, откъсна се от дървото и в целия си ръст, като подкосен бодил, падна по очи и вече не мръдна… Повече нищо не чувствуваше и враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него… И… всички… като ловци над убит звяр се струпаха около телата на Хаджи Мурад и на неговите хора…“ 4