Разкази и новели (Счинения в пет тома. Том први)

Написано е по едно и също време с „Господарят Джим“ и макар че Конрад не е могъл тогава да знае повестта на Толстой (1896–1904, публикувана през 1912), а Толстой, съдейки по всичко, не е успял да забележи Конрад, все пак съвпаденията, включително до отделни думи, тук не са случайни, макар да не се обясняват с някакво влияние.

Така че „Хаджи Мурад“ и „Господарят Джим“ са свързани от атмосферата на времето, в което са създадени.

„Разкази за неспокойствието“ — това е заглавието на първия сборник на Конрад, което същевременно изразява и неговата програма. Бертран Ръсел вярно е почувствувал колко тънък е слоят, прикриващ бездната от лава у Конрад. Но всичко това са образи — море, бездни, лава… Каквато е конкретното съдържание на Конрадовото „неспокойствие“? Това е тъкмо опитът, който морякът е натрупал, обикаляйки света до най-отдалечените му кътчета. Накратко в началото това е същото „неспокойствие“, изразено и от Толстой в известната фраза от „Ана Каренина“: „… у нас всичко това се преобърна и едва се урежда…“.

Ако се обърнем към статията на Ленин, където тази Толстоева мисъл е специално подчертана, ще получим пълно осветляване на процеса, в който се включва и пътят на Конрад: „епохата след 1861 и до 1905 година“. 5

Препрочитаме откъса от „Ана Каренина“, цитиран от Ленин: „… разговорите за реколтата, за наемането на работници и т.н., които Левин знаеше, че е прието да се смятат за нещо много ниско… сега му се струваха единствено важни. Може би това не е било важно при крепостното право или не е важно в Англия. И в двата случая самите условия са определени; но сега, когато у нас всичко това се преобърна и едва се урежда, въпросът, как ще се сложат тия условия е единствено важният въпрос за Русия — мислеше Левин.“ 6

И ето Конрад, поживял в условията и на двата цитирани „случая“, пренася тъкмо там, в Англия, която за хората от миналия век е пример за устойчивост и „определеност на условията“, съзнанието за бъдещия „преврат“, което засега е само „неспокойствие“, безкрайно „неспокойствие“. Този „дяволски чужденец“, както наричат Конрад в една ранна английска рецензия!

„Аз съм уверен, че моите така наречени «морски» неща трябва да се разглеждат от малко по-друг ъгъл на зрение“ — казва Конрад на Гарнет, първия си литературен съветник. Трябва да отбележим, че в литературните кръгове започват да гледат на Конрад преди всичко като на „пришълец от Изтока“, понякога го наричат „руския граф“ — той влиза в литературата по времето на така наречената „руска треска“ на Запад, когато в същата тази Англия започват усилено да четат руска литература. Намират, че корените на Конрад са там. Но какъв е Конрадовият ъгъл на зрение към проблемите, които западните читатели тогава смятат за принадлежност на руските писатели? Съвършено ясно е: „Няма нито надежда, нито страх“ — изчерпано, изживяно е всичко между човека и света, няма смекчаващо уплътнение под формата на религиозна вяра, илюзии и т.н. У Достоевски виждаме човека и бога, човека и дявола, у Конрад човекът е оставен насаме със себе си. Като Толстоевия Хаджи Мурад — само че трябва да отбележим разликата. Между тях, разбира се, има много общо, още повече — обективно общо, защото тези произведения са създадени от писатели, които взаимно не са попаднали в полезрението си. Общото идва от общия противник: модерната вече „жестокост“, която Толстой улавя в края на века и решава творчески да поспори с нея. У Толстой жестокостта също е пределна. Хаджи Мурад не е просто убит, а унищожен: „И враговете тъпчеха и сечаха това, което вече нямаше нищо общо с него.“ Небивала за Толстой степен на жестокост, също не смекчена — даже у Толстой! — с нито една мисъл за бога. Хаджи Мурад, съвсем като Конрадовите герои, е изоставен не само от хората, но и от бога — това е принципно важно за Толстой. Но в същото време, описвайки такава твърдост и жестокост, Толстой остава в пределите на прехода от „мира“ към „войната“ и отново към „мира“, в края на неговата повест гората отново шуми, птичките пеят, животът продължава по-нататък… Нека да е жестокост, но — в границите на живота. Конрад е от тези, които Томас Ман има предвид, когато говори за поставянето под въпрос на „самото битие на човека“. Конрадовото „неспокойствие“ предполага такива сътресения, след които птички няма да запеят.

В същото време при цялата тази жестокост у него липсва тъй привлекателният за модерния стил садизъм. Конрад се явява родоначалник на онази парадоксална съсредоточеност, която ще открием у много от най-новите писатели. Съсредоточеност, сближаваща ни с човека, който на пръв поглед е безнадеждно зачеркнат от ужасната си репутация. Конрад посвещава на тази тема разказа-спомен „Фалк“: вгледай се в човека и ще видиш в него човека, макар да казват, че някъде край Антарктида е ял човешко месо. Да, имало е нещо, сполетяло го е, по израза на самия герой, „нещастие за цял живот“… Но по-добре е това да се прочете, а не да се преразказва, защото в преразказа не може да се предаде цялата съсредоточеност и подробност, с които се разглежда това. В преразказа се получава грубо, уродливо и се оказват засегнати някои наши чувства, които Конрад всъщност дори не докосва. Но и нищо не ни спестява. Неговата съсредоточеност „приближава“ обекта и го обяснява, но не го оправдава. За класическия хуманизъм да разбереш значи да простиш. За Конрад да разбереш значи да разбереш.

В „Негърът от Нарцис“ също съсредоточено се разглеждат човешкото единение, сплотеност, моряшката солидарност. Сплотеността се поражда въпреки всичко, което разделя тези хора до момента, в който са тръгнали на плаване. Но кое е важното според Конрад — в екипажа нищо не се променя, лентяите и бърборковците си остават лентяи и бърборковци, страхливците — страхливци. Джими Уайт, симулант или наистина туберкулозен, е и си остава бреме за целия екипаж. Налага се да работят вместо него, да се грижат за него, но както времето и мъката, този човек, безнадеждна смесица от нещастие и подлост, сплотява моряците край себе си. А главното е морето, то блъска и подмята кораба и в това лашкане хората буквално и символично се вкопчват един в друг, образувайки странна сплав, в която подлостта крепи дружбата, а мързелът помага на мъжеството дори и само затова, че в бурята на руля най-дълго стои Сингълтън, старият Сингълтън, а щом той е на руля, корабът няма да се отклони от курса си. Но още щом Нарцис пристига в пристанището, екипажът се разпада, хората си тръгват, без дори да се обърнат.

„Ние съществуваме, докато се държим заедно“ — мисли капитан Марлоу, който се явява разказвач в няколко „морски“ истории. В своите странствувания по света Конрад вижда много, вижда и народната енергия, цени я, когато се убеди, че е истинска. В по-късния си роман „През очите на Запада“, чието действие започва в Петербург, той изобразява един юначага — колар, потънал в непробуден пиянски сън като символ на отровената и дремеща сила. Но в същия роман той влага в устата на обикновената жена Тьокла (или Фьокла) цял монолог за верността, на която се гради собственото му жизнено кредо.

Понякога вярата на Конрад само изглежда безцелна, ненасочена към нещо, като затворено в себе си състояние. У него капитаните на мостика или рулевите на щурвала сякаш не водят кораба — главната им грижа е корабът да издържи схватката със стихията. И ето връхлита чудовищна буря. Корабът се подхвърля като треска. И изведнъж се раздава, както е в „Тайфун“, „крехък глас, звук-джудже, непобеден от ужасния хаос: — Ще издържи!“ Но стихията иска да вземе своето, не отстъпва на човека. „И отново се раздаде гласът на капитан Макхуър, глас, почти потопен от трясъка и шума, като кораб, който се сражава с вълните на океана: — Ще се надяваме! — викна гласът, малък, самотен и непоколебим, който сякаш не познаваше нито надеждата, нито страха.“

И така, нито надежда, нито страх — самота; И все пек пронизващите целия този немислим хаос човешка издръжливост и вяра имат ориентир. Той се оказва неразрушимата връзка между хората. Според Конрад те понякога са обречени на тази връзка, макар и да са в смъртна схватка. Изкристализира още едно много важно за Конрад понятие — солидарността. У него всички са отговорни за нея, макар мнозина да не намират пътя към общочовешката сплотеност и мнозина да извършват предателство спрямо нея.