Дневниците на Кари Брадшоу

Маги! Трябва да се добера до Маги!

Втурвам се към другия край на съблекалнята и излизам през вратата, която отвежда в коридора. После прецапвам до входа на сградата и излизам навън. Леденостудено е, а аз съм боса, но засега никой не ме е видял. Втурвам се покрай стената и се вмъквам през вратата, която отвежда точно под пейките. Промъквам се под плетеницата от крака над главата си и сграбчвам крака на Маги. Тя подскача стреснато и се оглежда.

— Маги! — просъсквам отдолу.

— Кари? — изумява се тя и наднича между дъските. — Какво правиш тук? И къде са ти дрехите?

— Дай ми якето си! — отсичам бързо.

— Защо?

— Маги, моля те! — Измъквам якето й, хвърлено на пейката до нея, и допълвам: — Не ме питай сега! Ела в съблекалнята и ще ти обясня!

Грабвам якето и хуквам навън.

— Кари? — провиква се тя броени минути по-късно. Гласът й отеква в празната съблекалня.

— Тук съм. — Тъкмо ровя в коша с мръсните кърпи с надеждата, че Дона може би е изхвърлила дрехите ми тук. Откривам огромен чифт спортни гащета, един мръсен чорап и бандаж. — Дона Ладона е откраднала дрехите ми! — промърморвам, осъзнала, че не мога да сторя нищо повече, освен да се предам.

— Откъде знаеш? — присвива очи Маги.

— Стига де, Маги! — Увивам се плътно с якето й, защото все още не мога да се стопля от прибежките си навън. — Че кой друг може да направи подобно нещо?!

Тя се отпуска на близката пейка и отсича:

— Това вече трябва да спре!

— На мен ли го казващ?

— Не, сериозно. Това наистина трябва да спре!

— И аз какво мога да направя?

— От теб не се очаква да правиш каквото и да било. Себастиан трябва да го направи! Накарай го да й каже да сложи точка на тези номера!

— Но вината не е негова!

— Нищо подобно! Да не би да си забравила как Себастиан подведе Дона, а после я захвърли заради теб?

— Казал й е, че не е сериозно и че излиза с нея просто защото току-що се е преместил тук и не познава други хора.

— Е, очевидно е, че не е било сериозно. Нали в крайна сметка си е получил онова, което е искал?!

— Може би. — Осъзнавам, че омразата ми към Дона Ладона е толкова силна, че се превръща във физически обект, кръгъл и твърд, заключен в корема ми.

— И сега би трябвало да те защитава от нея.

— Ами ако не иска?

— В такъв случай трябва просто да скъсаш с него!

— Но аз не искам да късам с него!

— Единственото, което знам, е, че Питър би ме защитил! — отсича ожесточено Маги.

Нарочно ли го прави това? Да ме кара да скъсам със Себастиан? Да не би тук да има някаква конспирация, за която да не знам?

— Много старомодно е да очакваме от мъжете да ни защитават — срязвам я аз. — Нали ние самите би трябвало да можем да се защитаваме?!

— Аз пък искам до себе си мъж, който да ме пази и защитава! — не се предава приятелката ми. — Това е като приятелството. Ти би ли търпяла приятел, който отказва да те защитава, когато си в нужда?

— Не, разбира се — признавам неохотно.

— Е, значи?

В този момент вратата откъм басейна се отваря с трясък и вътре се появява Лали, следвана от няколко съотборници. Всички се поздравяват и се пляскат с мокрите си кърпи.

— Къде беше? — пита тя, докато сваля банския си. — Спечелих!

— Не съм се и съмнявала! — кимвам, като я пляскам по подадената ръка.

— Не, честно. Видях, че изчезна. Да не би да си ядосана за представянето си? Че се провали при всички опити?

— А, не! Нищо ми няма! — Точно сега имам по-важни неща, за които да се ядосвам. — Случайно да разполагаш с един излишен чифт обувки?

— Адски смешна ситуация! — заявява Лали. — Толкова се смях, че едва не се напиках!

— Ъхммм — отбелязвам с едва сдържан сарказъм. — А аз все още се смея.

— Все пак не можеш да не признаеш, че е доста смешно — казва Себастиан.

— Няма какво да признавам! — отсичам и скръствам ръце пред гърди, докато се качваме в нашата алея. И внезапно осъзнавам, че ме залива адски гняв. — И освен това изобщо не го намирам за смешно!

Отварям вратата, излизам и я трясвам колкото сили имам. Втурвам се в къщата, като си представям как Лали и Себастиан застиват за миг в колата. После се споглеждат и избухват в смях.

За моя сметка.

Хуквам нагоре по стълбите директно към стаята си.

— Какво става? — пита Миси, когато профучавам покрай нея.

— Нищо!

— Нали щеше да ходиш на танци?

— Ще ходя! — И трясвам вратата на стаята си.

— Господи! — провиква се Дорит от другата страна.

Писна ми. Бях дотук. Толкова. Отварям гардероба си и започвам да разхвърлям обувки из цялата стая.

— Кари? — Миси чука на вратата. — Може ли да вляза?

— Ако си готова да рискуваш окото ти да пострада от летящи обувки!

— Но какво става? — провиква се тя, когато влиза.

— Просто ми писна, където и да отида с приятеля си, най-добрата ми приятелка да се влачи след нас! Писна ми тези двамата непрекъснато да ме правят за смях! Писна ми и от онези дребни идиотки — тук вече почти пищя, — които непрекъснато вървят след мен и превръщат живота ми в ад! — На този етап запращам една стара обувка от баба ми с такава сила към лавицата в другия край, че ужасно дългото й високо токче буквално пробива една книга.

Това обаче не прави никакво впечатление на сестра ми. Тя седи по турски на леглото ми и кима замислено.

— Радвам се, че най-сетне повдигна този въпрос — казва. — Аз отдавна смятам, че Лали се опитва да подкопае отношенията ти със Себастиан.

— Без майтап! — изръмжавам, дръпвам рязко завесата и надниквам през прозореца. Да, все още са там. И все още се смеят.

Но какво мога да сторя? Ако сляза долу и им кажа в очите какво мисля, че изглеждам като пълна глупачка. Ако пък нищо не кажа, ще продължат да се държат като идиоти.

Миси подпира брадичка върху ръцете си и отбелязва замислено:

— Знаеш ли какъв ни е проблемът? Мама така и не ни научи на никакви женски хитринки!

— А трябвало ли е да го направи?

— Не знам, но ето ни сега, не знаем нищо за момчетата. Не разполагаме с никакви хватки нито как да ги хванем, нито как да ги задържим.

— Защото, когато мама и татко се запознали, автоматично се влюбили и той веднага й направил предложение — отбелязвам тъжно. — И на нея изобщо не й се е налагало да прилага каквито и да било женски хитринки. Не й се е налагало да се справя с никаква Лали. Нито пък с Дона Ладона. Или с двете Джен. И вероятно е решила, че ние ще бъдем точно като нея. Че някой готин тип ще се появи, автоматично ще се влюби в нас и ние никога няма да имаме поводи за притеснение.

— Дааа — заключава скръбно Миси, — мисля, че когато става въпрос за мъже, ние сме обречени.

22.

Глупаци на дансинга

— Какво ще кажеш? — пита свенливо Мишката, като бръква в бурканчето с гланц и го нанася по устните си.

— Възхитителен е, Мишке! Наистина е възхитителен!

Мишката най-сетне изпълни обещанието си и ни представи своя мистериозен приятел от Вашингтон, Дани Дзай, като го доведе на танците. Той е високо, изящно момче, с черна коса, очила и прекрасни маниери, което веднага намери място за якетата ни и ни донесе две чаши пунш, в които добави водка от плоската бутилчица, скрита предвидливо във вътрешния му джоб. Никога досега не бях виждала Мишката толкова неуверена в себе си, но откакто дойдохме, тя непрекъснато ме дърпа към банята, за да се увери, че косата й е все още на мястото си и че ризата й е прилично напъхана в дънките й.

— Възхитително е също така, че ти носиш гланц за устни! — добавям закачливо.

— Защо? Да не би да съм прекалила? — обръща се ужасена тя.

— Нищо подобно! Супер си! Просто досега никога не те бях виждала да носиш гланц за устни.

Тя се заглежда в отражението си и размишлява:

— Може би трябва да го изтрия. Не искам той да си мисли, че се престаравам!