Дневниците на Кари Брадшоу

— Лош късмет — е единственият й коментар. Този път тя се представя много добре. Спечели в своята категория, което я прави един от претендентите за купата по плуване свободен стил. — Но разполагаш с още един опит! — изрича окуражаващо.

Кимвам и сканирам с поглед пейките на публиката от другата страна на басейна. Да, Себастиан е тук, на третата пейка, точно до Уолт и Маги.

— Да не би да си в цикъл? — пита Лали.

Може би защото сме почти непрекъснато заедно, на двете ни идва почти по едно и също време. Ще ми се да можех да стоваря вината за днешния си провал върху хормоните, но не мога. Давам си сметка, че наистина прекарвам твърде много време със Себастиан и ето че започва да ми личи.

— Не — отговарям мрачно. — А ти?

— Мина миналата седмица — отговаря тя. После поглежда към пейките, забелязва Себастиан и му помахва. Той й отвръща на поздрава. — Себастиан ни гледа! — казва тя в мига, в който се изправям, за да се подготвя за последния си опит. — Не се проваляй този път!

Въздъхвам и докато се качвам по стълбичката към трамплина, се опитвам да се фокусирам. Заставам в готовност, отпускам ръце встрани от тялото си с дланите навътре и точно в този момент ме озарява стряскащо ясно прозрение — вече не искам да се занимавам с всичко това!

Правя четири стъпки напред и подскачам, като изстрелвам тялото си право във въздуха, но вместо да полетя, установявам, че всъщност падам. За части от секундата се виждам как се сгромолясвам в дълбока скалиста бездна, питайки се какво ли ще стане с мен, когато стигна до дъното. Дали ще се събудя? Или може би вече ще бъда мъртва?

Влизам във водата със свити колене и разплисквам след себе си обилно количество вода.

Свършено е с мен. Насочвам се към съблекалнята, събличам банския си костюм и влизам под душа.

Винаги съм знаела, че някой ден ще се откажа от гмуркането. Никога не съм го виждала като част от бъдещето си. Дълбоко в себе си винаги съм знаела, че никога няма да стана достатъчно добра, за да ме приемат в отбора по гмуркане на който и да е университет. Но досега всичко беше забавно, при това не само самият спорт. Забавни бяха пътуванията с автобус до други училища, игрите на табла между два тура в състезанията, вълнението от победите и от връчването на купите. Не че нямаше и лоши дни, в които не ставах за нищо. Тогава се укорявах, заклевах се, че ще тренирам повече и че ще продължа напред. Но днешното ми отвратително представяне е нещо много повече от поредния лош ден. То просто беше неизбежно. Показа ми, че съм достигнала предела на възможностите си.

С мен е свършено.

Излизам изпод душа и се увивам в хавлията. Изтривам парата от огледалото и се вторачвам в лицето си. Не изглеждам по-различна от вчера. Но се чувствам по-различна.

Това не съм аз. Тръсвам глава и скривам краищата на косата си под кърпата, питайки се как ли ще изглеждам с по-къса прическа. Лали съвсем наскоро се подстрига и сега се тупира в горната част и пръска косата си с лак, който държи в шкафчето си. До този момент тя никога не е обръщала кой знае какво внимание на косата си, а когато отбелязах този факт, тя рече:

— Вече сме на възраст, когато трябва да започнем да мислим как изглеждаме в очите на момчетата. — Нещо, което тогава възприех като шега.

— Какви момчета? — погледнах я слисано, а тя отговори:

— Всички.

После ме изгледа от горе до долу и се подсмихна.

Себастиан ли имаше предвид?

Ако напусна отбора по плуване, ще мога да прекарвам повече време с него.

Изминаха две седмици от ски инцидента с Джордж. Четири ден подред се събуждах ужасена, че сестрата на Себастиан, Амелия, ще му каже, че ме е видяла с Джордж, но засега Себастиан не ми е споменавал нищо по този въпрос. Което означава, че тя или не му е казала, или на него изобщо не му пука. Даже веднъж се опитах да подразбера как стоят нещата, като го попитах за сестра му, а той само отговори: „Много е готина!“, както и: „Може би някой ден ще се запознаете.“

А после се опитах да разбера защо е напуснал частното училище, за да дойде в гимназия „Касълбъри“. Не можех да повярвам, че онова, което ми каза Джордж, е истина — в крайна сметка защо му е на Себастиан да мами на изпитите, когато е достатъчно умен, че да запише такива сложни курсове като висша математика? Обаче той само се изсмя на въпроса ми и отвърна: „Имах нужда от промяна.“

И тогава реших, че Джордж просто е ревнувал.

Сега, след като имах възможността да си отдъхна от необходимостта да се срещам с Джордж, бях решена да дам всичко от себе си, за да бъда по-добро гадже на Себастиан. Уви, но на този етап това като че ли означава да зарежа почти всичко, с което обичам да се занимавам в свободното си време, в това число и плуването.

Почти през ден Себастиан полага максимални усилия да ме накара да прекратя ходенето на тренировки, изкушавайки ме с различни предложения. Например:

— Хайде да отскочим до аквариума „Мистик“ и да погледаме китовете убийци!

— Имам тренировка по плуване! А после трябва да уча!

— Посещението на аквариума е също образователно мероприятие.

— Не мисля, че гледането на китове убийци ще ми помогне с нещо да вляза в колежа.

— Много си отегчителна! — беше отсякъл тогава той, но по начин, от който ставаше ясно, че ако не искам да си губя времето с него, някое друго момиче ще го направи.

А един следобед каза:

— Пропусни тренировката и да отидем да гледаме „Градски каубой“. Тъкмо в киното ще можем да се целуваме!

Съгласих се с това излизане. Денят ми и без това беше отвратителен и последното място, където бих искала да бъда, бе студеният басейн. Но после през цялата прожекция се чувствах адски виновна, а Себастиан ми се ядоса, когато непрекъснато пъхаше ръката ми в разтворените си дънки, за да стискам пениса му, а аз я издърпвах обратно. По отношение на секса той беше доста по-напреднал от мен. Често споменаваше за различни „приятелки“, с които е излизал в частното училище. Но доколкото схванах, въпросните приятелки не са се задържали повече от няколко седмици.

— И защо? — попитах го аз.

— Бяха луди — отговори той така, сякаш лудостта е неизбежна странична последица от ходенето с него.

Сега отварям шкафчето си, вглеждам се в него и започвам да се чудя дали и аз не съм се заразила от същата болест.

Шкафчето ми е празно.

Трясвам вратичката и проверявам номера. Моето си е. Отварям го пак, допускайки, че не съм довидяла добре, но то си е все така празно. Проверявам и шкафчетата вляво и вдясно от моето. Те също са празни. Увивам се с хавлията и присядам на пейката. Къде, по дяволите, са дрехите ми? И тогава ме озарява прозрение — Дона Ладона и двете Джен!

В началото на състезанието ги забелязах да седят в края на пейката и да се подхилват, но изобщо не ми мина през ума какво биха могли да направят. Всъщност допуснах, че нещо са намислили, но не и че ще стигнат чак дотам, че да ми отмъкнат дрехите. Особено след като Дона безсъмнено си има ново гадже — онзи тип, когото зърнах пред къщата й. Напоследък двете Джен упорито разнасят слуха за него, разправяйки наляво и надясно, че това било някакво по-голямо момче от Бостънския университет, но освен това и прочут модел, който бил в някаква реклама на Пако Рабан. Малко след това от външната страна на вратичката на шкафчето на Дона се появи страница от списание, на която се вижда мъж, хванал шишенце с афтършейв. Страницата остана там няколко дена, докато накрая Лали не издържа повече, нарисува балонче, излизащо от устата на модела, в което написа: „АЗ СЪМ З-К И ГЛУПАК.“

Безсъмнено Дона не е успяла да го понесе и сега се е заела да отмъщава.

Стига толкова! Отварям вратата към басейна и тъкмо се каня да изляза, когато си давам сметка, че в момента тече състезанието по плуване и Лали пори яко водата. Пък и не мога да се покажа насред залата само по хавлиена кърпа. Оглеждам внимателно пейките. Дона Ладона и двете Джен са изчезнали. Себастиан е изцяло погълнат от състезанието и вдига юмрук, когато Лали плясва с крака над главата си, преобръща се и се втурва напред, за да заеме първото място. Уолт се оглежда така, сякаш планира бягството си, а до него седи Маги и се прозява.