Дневниците на Кари Брадшоу

— Но ако не пиша за Дона Ладона, просто нямам за какво да пиша! — извивам жалостиво глас аз. Вдигам крака на масата и накланям стола си назад. — Най-готиното при Дона е, че всички се страхуват от нея. Така де, какво друго от живота на гимназията е в състояние да предизвика толкова много брожения и напрежение?

— Групите.

— Групите ли? Че ние дори не сме групичка!

— От гледна точка на това, че през последните десет години се движим почти с едни и същи хора, може да се каже, че сме групичка.

— Аз пък винаги съм смятала, че ние сме против групичките.

— Сдружението против групичките също е групичка, нали? — изтъква Мишката.

— Да, в това като че ли има нещо наистина — замислям се аз, като се накланям максимално назад със стола си. Когато заставам почти перпендикулярно на пода, краката ми се изплъзват и аз падам назад, като междувременно събарям и няколко учебника. Столът се приземява на главата ми, а когато надниквам изпод седалката му, над мен стои със загрижено лице малката Гейл.

Крайно време е някой да каже на това момиче, че вече има шампоани и против пърхот.

— Кари? — кокори се тя. — Добре ли си? — Оглежда се като обезумяла и започва да събира учебниците от пода. — Най-добре е веднага да станеш, докато библиотекарката не те е открила! А ако те открие, ще те изрита!

Мишката избухва в смях.

— Защо ми се смеете? — простенва Гейл, стиснала цяла купчина книги. Очите й се пълнят със сълзи.

— Скъпа — казвам аз, — не се смеем на теб! Просто ние сме най-големите! И изобщо не ни пука дали библиотекарката ще ни изгони или не.

— А дори и да се опита, сигурно ще й покажем среден пръст! — добавя Мишката. После двете се споглеждаме и пак се изхилваме.

— О, ясно — мънка Гейл и започва нервно да гризе устните си. Аз дръпвам стола до мен и я каня: — Заповядай, седни!

— Сериозно?

Момичето предпазливо присяда на ръба на стола и аз изричам тържествено:

— Гейл, представям ти Робърта Кастълс, позната повече като „Могъщата Мишка“ или за още по-кратко — „Мишката“!

— Здравейте! — изрича срамежливо детето. — Знам всичко за вас! Вие сте истинска легенда! Всички казват, че вие сте най-умното момиче в цялото училище! Ще ми се и аз да бях нещо подобно. Да бъда най-умната, де. Защото си знам, че никога не мога да се надявам да бъда най-красивата.

Точно в този момент в библиотеката се материализират двете Джен и започват да душат като хрътки. Забелязват ни и сядат през две маси от нашата.

— Виждаш ли онези момичета? — соча ги аз с глава на Гейл. — Смяташ ли, че са красиви?

— Кои, двете Джен ли? Ама, разбира се! Разкошни са!

— Сега! — подчертавам. — Красиви са сега! Но след две години…

— Ще изглеждат много, много стари. Ще приличат на четирийсетгодишни лелки! — довършва Мишката.

Малката Гейл покри уста с ръка и се изхилва.

— Но защо? — после пита. — Какво е станало с тях?

— Сега нищо. Но върхът им е гимназията — обяснявам аз.

— Каквоооо!

— Точно така — съгласява се тържествено Мишката. — А след гимназията всичко за тях тръгва надолу. Бебета. Съпрузи, които им изневеряват. Работа без никаква перспектива. Следователно не е никак добре да стигнеш върха си още в гимназията. Защото оттам нататък всичко е главоломно спускане надолу. И животът ти се превръща в същински кошмар.

— Никога не съм се сещала да погледна на нещата от този ъгъл — отбелязва Гейл и оглежда двете Джен така, сякаш са страховити пришълци от друга планета.

— Та като стана въпрос за това — казвам аз, — кое за теб е най-гадното нещо в гимназията?

— Ами… храната?

— Не става. Историите за стола вече досадиха на всички. Проблемите с Дона Ладона също се изключват.

— Ами в такъв случай бих казала… групичките!

— Групичките, значи — кимам и поглеждам косо към Мишката. — И защо?

— Защото те карат да се чувстваш неуверен в себе си. И винаги усещаш, че не принадлежиш към дадена групичка, защото тези хора просто не разговарят с теб. А понякога, ако все пак си в някоя групичка, все едно живееш в „Повелителят на мухите“ 13. И непрекъснато се питаш дали ти няма да бъдеш този, който ще бъде убит. — След това изявление тя отново слага ръка на устата си. — О, май много се разприказвах.

— Нищо подобно! Продължавай да говориш! — подканвам я аз. Вадя една тетрадка, обръщам я на празна страница и започвам да пиша.

— Знаеш ли, че онази история, която пиша за „Нътмег“, върви доста добре — отбелязвам, докато изваждам тавата с шоколадови бисквитки от фурната.

Себастиан обръща на следващата страница на списание „Тайм“, което чете, и подхвърля:

— И за какво се разказваше в нея?

Казах му вече двайсетина пъти.

— За групичките в училище. Вече успях да интервюирам поне десетина човека и получих доста интересни отзиви.

— Хмммм — промърморва Себастиан, без да проявява абсолютно никакъв интерес.

Но въпреки това аз не се отказвам:

— Уолт е на мнение, че макар групичките да ти осигуряват защита, те могат и да спънат развитието ти като личност. Ти какво мислиш?

— Какво мисля аз ли? — изрича Себастиан, без да вдига поглед от списанието. — Мисля, че Уолт си има по-важни проблеми.

— Какви по-точно?

— Толкова ли искаш да знаеш? — Този път ме поглежда над очилата си за четене, които са изработени в стил на слънчевите очила „Рей Бан“. Винаги, когато си сложи очилата за четене, сърцето ми се разтопява. Той все пак има и недостатъци! Не вижда добре. Адски е сладък всъщност.

— Разбира се, че искам.

— Тогава ми се довери и изобщо не се занимавай с него — отбелязва енигматично и се връща към списанието си.

Аз вадя топлите бисквитки от тавата и внимателно ги подреждам в една чиния. Поставям чинията пред Себастиан и сядам срещу него. Той разсеяно си взема една бисквитка и я захапва.

— Какво точно четеш? — питам.

— За рецесията — отговаря и пак обръща страницата. — Повече от ясно е, че точно сега не е моментът за търсене на работа. А вероятно не е и моментът за влизане в колеж. Така, като гледам, ще бъдем принудени да изкараме целия си живот в мазетата на родителите си.

Най-неочаквано го сграбчвам за ръката и питам:

— Какво по-точно знаеш за Уолт?

— Просто го видях — свива рамене той.

— Къде?

— На едно място, което не знаеш и което е по-добре никога да не познаваш.

Ама какви ги говори този човек?

— И какво е това място? — не се предавам аз.

Той сваля очилата си и отсича:

— Стига по този въпрос! Скучно ми е! Хайде да отскочим до мола!

— На мен пък не ми е скучно. Искам да разбера всичко за Уолт!

— Аз пък не желая да говоря по този въпрос! — отсича той и се изправя.

Хммм. Вземам си една бисквитка и натъпквам половината в устата си. После казвам:

— Не мога да дойда с теб до мола. Трябва да работя по ръкописа си. — И когато той ме поглежда неразбиращо, допълвам: — За вестника.

— Както искаш — свива рамене той. — Обаче аз не възнамерявам да седя тук и да те чакам да пишеш.

— Но аз държа да изпипам нещата!

— Хубаво. Значи до скоро.

— Почакай! — Грабвам си якето и хуквам след него.

Той обвива с ръка кръста ми и двамата изпълняваме смешните стъпки, които си измислихме една вечер в „Смарагда“, и в този дух се изнасяме до колата му.

Но когато потегляме, аз поглеждам назад към нашата къща и усещам, че ме изпълва огромна вина. Не трябваше да излизам с него. Трябваше да си остана вкъщи и да работя по статията. Какъв писател ще излезе от мен, щом нямам никаква самодисциплина?!

Обаче Лали наскоро се хвана на работа в мола, в магазин „Гап“. Така че, ако оставя Себастиан сам, той със сигурност ще се отбие при нея и двамата пак ще останат сами, без мен. Чувствам се отвратително, задето не мога да имам доверие на приятелката си със Себастиан, но напоследък двамата наистина стават все по-близки. Всеки път, когато ги видя, те или се шегуват за нещо, или се поздравяват с пляскане на ръцете. И мен ме обзема поредното грозно предчувствие. То прилича на тиктакане на часовник, само дето тиктаканията се разреждат все повече и повече, докато накрая не остане нищо — само тишина.