Дневниците на Кари Брадшоу

— Чао, Кари! — помахва ми Гейл. — Беше ми приятно да се запознаем! И не се притеснявай! Няма да те заговарям, когато се засечем по коридорите!

— Не говори глупости! Разбира се, че ще ми се обадиш, когато ме видиш!

— Гейл сигурно ти е разказала всичко за Дона Ладона и сестра й Рамона — казва Питър, докато прекосяваме паркинга по посока на неговия ръждясал жълт микробус.

— Ммммммм — промърморвам неопределено.

— Глупави женски приказки! — махва презрително с ръка той.

— Така ли мислиш за ситуацията? Че са глупави женски приказки?

— Че какво друго може да е?

Отварям вратата до шофьора, събарям купчина листи на пода и се вмъквам.

— Странно — отбелязвам. — А аз те мислех за по-еволюирал по отношение на жените.

— Какво искаш да кажеш? — Питър натиска газта и завърта ключа. След няколко опита колата запалва.

— Никога не съм те мислела, че си от онези момчета, които не могат да търпят звука от женските гласове. Нали се сещаш? От онези, дето крещят на приятелките си да си затварят устата, когато те се опитват да им кажат нещо.

— И кой ти каза, че съм такъв? Маги ли? Гарантирам ти, че не съм от тях!

— Тогава защо не позволяваш на Гейл да си напише историята? Или в случая проблемът е по-скоро в Дона Ладона? — питам небрежно.

— Няма нищо общо с нея — отсича той и непохватно сменя скоростите.

— А ти колко добре я познаваш? Ама честно!

Той ме поглежда подозрително.

— Защо?

Свивам рамене и изричам:

— Чух те да говориш за нея на партито у Лали.

— Е, и?

— Просто Маги ми е много добра приятелка. И е страхотно момиче. И не искам никой да я наранява.

— И кой е казал, че ще я нараня?

— Гледай да не я нараняваш. Толкова.

Изминаваме още малко път и Питър по едно време казва:

— Не е необходимо да го правиш.

— Кое?

— Да бъдеш любезна с Гейл. Тя е голяма досада. Говориш ли веднъж с нея, никога повече няма да можеш да се отървеш.

— На мен ми се стори свястно момиче. — Поглеждам го свирепо, когато си спомням, че той отказа поне да заведе Маги до клиниката за онези противозачатъчни хапчета.

И той очевидно се чувства виновен, защото казва:

— Ако искаш да напишеш нещо за вестника, направи го! Все пак задължен съм ти.

— Задето придружих Маги до клиниката ли? Да, наистина си ми задължен.

— А за момичетата не е ли по-добре сами да се оправят с тези неща?

— Нямам представа — отбелязвам и в гласа ми се прокрадва зловеща нотка. — Ами ако Маги се беше оказала бременна?

— Нали точно това се опитвам да избегна! Мисля, че все пак заслужавам някаква благодарност, задето съм добър приятел и я карам да взема хапчетата — измърква самодоволно той, като че ли очаква потупване по гърба.

Защо мъжете винаги смятат, че светът се върти около тях? И че само те изнасят цялата тежест на света върху плещите си?

— Мисля, че Маги е достатъчно умна, за да знае, че и сама трябва да си взема хапчетата.

— Хей, не исках да кажа…

— Няма значение — махвам с ръка вбесена. Внезапно в съзнанието ми изплува онова момиче в клиниката, което си изплакваше очите, защото току-що беше направило аборт. Типът, от когото е забременяла, също не беше с нея. Би трябвало да разкажа на Питър за нея, обаче не знам откъде да започна.

— Както и да е. Все пак е било много мило от твоя страна — признава той. — Маги ми каза, че си била страхотна.

— И това те изненадва?

— Не знам, Кари — започва да пелтечи той. — Искам да кажа… винаги съм те мислел за… за малко глупава.

— Глупава ли?

— Ами ти непрекъснато се шегуваш. Никога не съм можел да разбера какво правиш в часовете по висша математика.

— Защо? Защото съм смешна ли? Не може ли едно момиче да бъде и смешно, и интелигентно?

— Не съм казал, че не си интелигентна…

— Или защото аз няма да ходя в Харвард? Знаеш ли, Маги непрекъснато ми повтаря какъв страхотен тип си. Обаче аз някак си не й вярвам. Или може би си се превърнал в абсолютен задник само през последните три дена.

— Хей, по-леко! Не е необходимо да се ядосваш толкова! Защо вие, момичетата, винаги приемате нещата толкова лично?

Кръстосвам ръце пред гърди и нищо не казвам. Усещам, че на Питър започва да му става неудобно, защото почва да се върти на седалката си.

— И така… хммм… на въпроса — изрича по едно време. — Наистина трябва да напишеш нещо за вестника. Може би профил на някой учител или нещо подобно. Тези неща винаги се приемат добре.

Вдигам крака върху предното табло на колата и отсичам:

— Ще си помисля.

Вътрешно все още кипя от гняв, когато спираме на паркинга пред мола „Фокс Рън“. Толкова съм бясна, че вече се питам дали мога да продължа да бъда приятелка с Маги, докато се влачи с този кретен.

Излизам от колата и хлопвам вратата на колата малко по-силничко, отколкото трябва. Знам, че не е никак възпитано от моя страна, обаче не успявам да се сдържа.

— Ще се видим с вас двамата вътре, става ли? — подхвърлям.

— Става — кимва той, но очевидно е притеснен. — Ще бъдем в „Мисис Фийлдс“.

Кимвам и тръгвам покрай паркинга, като междувременно започвам да ровичкам в чантата си и накрая изваждам каквото търся — цигара. Запалвам я. И докато си пуша и постепенно започвам да възвръщам нормалното си състояние, жълтият корвет се вмъква в паркинга и се заковава със свистене на спирачки на около десет крачки от мен. Себастиан. С Лали.

Със смях и кикот двамата се изнизват от колата.

В гърлото ми се събира буца. Къде са били през последния час и половина?

— Здрасти, скъпа! — докосва леко с устни устните ми Себастиан. — Бяхме много гладни, затова отскочихме до „Хамбургер Шак“.

— Видяхте ли Уолт?

— Ъхъ — отговаря Лали. Себастиан ме хваща под ръка, а с другата хваща под ръка Лали. Така подредени, тримата влизаме в мола. Единственото ми успокоение е, че Себастиан не ме излъга за „Хамбургер Шак“. Когато ме целуна, дъхът му вонеше на лук с чушки, примесен с острия аромат на цигари.

18.

Групичките се създават, за да бъдат разрушавани

— Какво ще кажеш? — питам Мишката, като потропвам с химикалка по масата.

— Да нападаш Дона Ладона още с първата ти статия за „Нътмег“? Твърде рисковано, Брадли. Особено след като все още не си изслушала нейната версия за нещата.

— Не че не съм опитвала — контрирам.

Което не е съвсем вярно. Истина е, че по едно време бях започнала да я следвам, но всъщност не съм правила опит да се изправя очи в очи с нея. Единственото, което направих, е да мина покрай къщата й три пъти. Семейство Ладона живее на върха на един хълм в голяма нова къща, която е невероятно грозна. Има две колони отпред, една стена от тухли, втората стена е с гипсова мазилка и останалите от дърво, като че ли човекът, който я е проектирал, не е успял да реши от какво точно иска да я направи и накрая е струпал всичко на едно място. Но пък, от друга страна, това отразява перфектно начина, по който Дона Ладона се отнася към мъжете.

При две от минаванията ми оттам къщата определено беше празна. На третия път обаче зърнах Томи Брустър да излиза между колоните, следван от Дона. Точно преди да се качи в колата си, Томи се хвърли напред, като че ли се опитваше да я целуне, обаче тя го отблъсна с показалеца си и се засмя. И докато Томи беше все още на алеята и беснееше, пред къщата спря друга кола — син мерцедес. От нея излезе висок, доста красив младеж, мина покрай Томи така, сякаш него изобщо го нямаше, и автоматично хвана Дона през кръста. После двамата влязоха обратно в къщата, без изобщо да погледнат назад.

Когато става въпрос за момчета, Дона действително води доста интересен живот.

— Защо не започнеш с нещо не чак толкова проблематично, а? — пита сега Мишката. — Просто да дадеш възможност на хората да свикнат с мисълта, че ти пишеш за вестника.