Дневниците на Кари Брадшоу

— Знаеш ли какво си мислех? — внезапно предлагам на Джордж. — Какво ще кажеш, вместо да бием целия този път до крайпътния ресторант, да отидем до „Браунстоун“? По-близо е, а и храната е много добра. — Знам, че е изключително жестоко от моя страна да водя Джордж в същото заведение, в което бях със Себастиан. Но любовта ме прави жестока.

Джордж, разбира се, няма никаква представа какво се върти в главата ми. И е дразнещо отстъпчив.

— Където пожелаеш. На мен ми е все едно.

— Приятно прекарване! — изрича с надежда в гласа баща ми.

Качваме се в колата на Джордж и той се привежда, за да ме целуне. Извъртам леко глава и целувката му се приземява в ъгълчето на устната ми.

— Как ти мина седмицата? — пита.

— Доста откачено. — Тъкмо се каня да му разкажа за лудите ми две седмици със Себастиан и как Дона Ладона и двете Джен ме преследват и за гадната картичка в шкафчето ми, когато се отказвам. Засега на Джордж не му трябва да знае за Себастиан. Вместо това изричам: — Наложи се да придружа една моя приятелка до един доктор, за да й напише рецепта за противозачатъчни, и там имаше едно момиче, което очевидно беше правило аборт, и…

Той кимва, но без да отлепва очи от пътя.

— Като човек, израснал в големия град, винаги съм се питал как ли живеят хората в малките градчета. Но като че ли независимо къде живееш, винаги успяваш да се набуташ в неприятности.

— Виж ти! А чел ли си „Пейтън плейс“?

— Чета предимно биографии. Когато не чета за работа, разбира се.

Кимвам. Заедно сме само от десет минути, но вече се чувствам толкова неловко, че се чудя как ще изкарам цяла вечер с този човек.

— Така ли го наричат вашия град — „Градът“, а не Ню Йорк или Манхатън?

— Аха — засмива се той. — Знам, че звучи малко арогантно. Като че ли Ню Йорк е единственият град на света. Но нюйоркчани са си по принцип малко арогантни. И наистина смятат Манхатън за центъра на вселената. Повечето нюйоркчани не могат да си представят да живеят някъде другаде. — Поглежда ме косо. — Ужасно ли ти звучи това? Като мръсник ли говоря?

— Нищо подобно! Ще ми се и аз да живеех в Манхатън! — Иска ми се да кажа „в града“, но се опасявам да не прозвуча прекалено самонадеяно.

— А ходила ли си изобщо там? — пита той.

— Всъщност не. Веднъж-два пъти, но когато бях малка. Ходихме на някаква ученическа екскурзия до планетариума и гледахме звездите. Не мисля, че се брои.

— Аз пък буквално израснах в планетариума. Както и в Музея по естествена история. Някога знаех всичко за динозаврите. И обожавах да ходя в зоологическата градина на Сентръл Парк. Къщата на семейството ми се намира на Пето авеню, затова, когато бях малък, много обичах да слушам рева на лъвовете през нощта. Беше страхотно преживяване!

— Да, наистина — кимвам, като обвивам ръце около раменете си, за да се стопля. Не знам защо, но внезапно ми става много студено. И ме обзема някакво странно предчувствие — аз също ще живея в Манхатън! Също ще слушам рева на лъвовете в Сентръл Парк. Засега не знам как ще стигна дотам, но ще го направя!

— Семейството ти живее в къща? — питам като последната глупачка. — А аз си мислех, че в Ню Йорк всички живеят в апартаменти.

— Всъщност е апартамент — отговаря Джордж. — Класически осемстаен. Но наистина има и къщи. Обаче всички в Ню Йорк наричат апартаментите си къщи. Не ме питай защо. Вероятно поредната превземка. — Пак ме поглежда косо. — Трябва някой ден да ми дойдеш на гости. Майка ми прекарва цялото лято в къщата си в Саутхамптън, така че апартаментът е на практика празен. Има четири спални! — побързва да добави, за да не си създам погрешна представа.

— Разбира се! Би било страхотно! — А ако успея да се вмъкна в онази проклета програма за творческо писане, ще бъде още по-добре.

Освен ако, разбира се, вместо това не замина за Франция. Със Себастиан.

— Хей — казва той, — знаеш ли, че много ми липсваше тази седмица?

— А не би трябвало, Джордж! — изричам с престорено раздразнение. — Та ти дори не ме познаваш!

— Познавам те достатъчно, за да ми липсваш. Или най-малкото — да мисля за теб. Така по-добре ли е?

Наистина би трябвало да му кажа, че имам приятел, но като че ли е твърде скоро. Всъщност аз почти не го познавам. Усмихвам се и нищо не казвам.

— Кари! — възкликва Айлийн, управителката в „Браунстоун“, и ме приветства като стар приятел. Оглежда Джордж от горе до долу и кима одобрително.

Джордж ме поглежда изненадано.

— Значи тук те познават? — пита, като ме повежда след Айлийн.

Аз кимам загадъчно.

— Кое е най-хубавото в този ресторант? — пита, като поема менюто.

— Мартинито — отговарям с усмивка. — И френската лучена супа, и агнешките котлети.

Джордж се ухилва и отбелязва:

— За мартинито съм съгласен, но за френската лучена супа — не. Това е едно от онези блюда, които американците си мислят, че са френски, ала никой уважаващ себе си французин никога не би си поръчал!

Смръщвам се, като за пореден път се питам как изобщо ще успея да издържа тази кошмарна вечеря. Джордж поръчва охлюви и задушено с фасул — същото, което аз исках да си поръчам снощи, обаче не го направих, защото Себастиан не ми позволи.

— Искам да знам всичко за теб — казва Джордж, като поема ръката ми от другата страна на масата.

Аз я измъквам дискретно, прикривайки нежеланието си да ме докосва, като веднага след това хващам чашата, за да отпия малко мартини. Какво очаква той от мен — да започна да си изливам душата пред него ли?

— Какво по-точно искаш да знаеш?

— Като за начало, мога ли да очаквам да те видя в „Браун“ наесен?

Свеждам очи и отговарям:

— Това е мечтата на баща ми. Но аз открай време съм искала да живея в Манхатън.

И преди да се усетя, аз вече му разказвам за мечтите си да стана писателка и как се опитах да кандидатствам за летния семинар по творческо писане, но ме отхвърлиха.

Незнайно защо, но той очевидно не е никак шокиран от моята изповед. Нито пък демонстрира неодобрение.

— Познавам неколцина писатели — усмихва се спокойно той. — И отхвърлянето е част от процеса по превръщането ти в писател. Или поне в началото. Голяма част от писателите не успяват да публикуват нищо, докато не са написали поне две-три книги.

— Така ли? — блесват очите ми.

— Разбира се! — кимва авторитетно той. — Издателският бранш е пълен с истории за ръкописи, които са отхвърлени от двайсет издателства, преди някой да се реши да поеме риска, за да се окаже, че е издал бестселър.

„Точно като мен!“ — казвам си аз. В живота се правя на обикновено момиче, но някъде дълбоко в мен се крие звезда, очакваща някой да й даде шанс, за да блесне.

— Знаеш ли? — предлага внезапно той. — Ако искаш, за мен ще бъде удоволствие да прочета някои от твоите неща. Може пък да мога да ти помогна!

— Ти сериозно ли? — ококорвам се аз. Досега никой не ми е предлагал да ми помогне за творчеството ми. Никой даже не ме е окуражавал. Поглеждам нежните кафяви очи на Джордж. Толкова е мил! По дяволите! Аз наистина искам да вляза в онази програма по творческо писане! И наистина искам да живея в „града“! И да отида на гости на Джордж, и да слушам рева на лъвовете от Сентръл Парк.

И внезапно ми се приисква бъдещето ми вече да е започнало.

— Няма ли да бъде страхотно, ако ти си писател, а аз редактор в „Ню Йорк таймс“? — казва той.

„Да!“ — идва ми да се разкрещя. Има само един проблем. Аз имам приятел и не мога да продължавам да лъжа Джордж повече. Още сега трябва да му кажа. Иначе няма да е честно.

— Джордж, трябва да ти кажа нещо…

Тъкмо се каня да изплюя камъчето, когато Айлийн приближава към нашата маса и изискано, сякаш говори на някоя грандама, изрича:

— Кари? Търсят ви по телефона!

— Така ли? — изписквам аз, като поглеждам ту Джордж, ту Айлийн. — Че кой може да ме търси тук?

— Най-добре върви, за да разбереш — кимва Джордж и се изправя в мига, в който аз ставам от масата.