Дневниците на Кари Брадшоу

— Ало? — изричам в телефонната слушалка. Изпълнена съм с безумния страх, че това може да е Себастиан. Проследил ме е, разбрал е, че съм на среща с друг, и сега е бесен. Обаче се оказва сестра ми Миси.

— Кари? — изрича тя, но с толкова ужасен глас, че автоматично си представям, че баща ни или Дорит са загинали при внезапен инцидент. — Най-добре е веднага да се връщаш!

Коленете ми омекват.

— Защо? Какво се е случило? — питам с дрезгав шепот.

— За Дорит е. Намира се в полицейския участък. — Тук Миси прави драматична пауза, за да нанесе и финалния удар: — Арестувана е!

— Не знам за вас — казва някаква непозната жена, облечена с копринена пижама и стиснала в скута си старо кожено палто, — но аз бях дотук. Писна ми. Смятам вече да си измия ръцете от нея.

Баща ми, който седи на пластмасовия стол до нея, кимва невиждащо.

— Толкова дълго мечтаех за нея — продължава жената, като примигва. — Четири момчета, обаче аз продължих да опитвам за момиче. И накрая тя се появи. Но сега ми се ще да не се беше раждала. Независимо какво твърдят хората, моето мнение е, че момичетата се гледат по-трудно от момчетата. Вие имате ли момчета, господин…

— Брадшоу — отговаря рязко баща ми. — И не, нямам момчета. Само три дъщери.

Жената кимва съчувствено и потупва баща ми по коляното.

— Горкият човечец!

Това очевидно е майката на прочутата пушеща трева приятелка на Дорит, Черил.

— В действителност — казва баща ми, като се помества в стола си, сякаш за да се отдалечи от нея. Очилата му се плъзват към върха на носа му. — Най-общо казано — отново започва, очевидно подготвящ се да се впусне в една от неговите теории за отглеждането на децата, — предпочитанието на един пол при децата за сметка на друг, особено когато е толкова ярко демонстрирано от родителя, често води до определена липса у детето, на вродена липса…

— Татко! — втурвам се аз напред, за да го спася.

Той бутва очилата на мястото им, изправя се и разтваря обятия.

— Кари!

— Господин Брадшоу! — поздравява Джордж.

— Джордж!

— Джордж? — Майката на Черил се изправя и започва да пърха с клепки като младо момиче. — Аз съм Кони.

— Аха — кимва Джордж, сякаш е напълно логично тя да се казва „Кони“. Кони автоматично се лепва за него и изрича: — Аз съм майката на Черил. И тя всъщност не е чак толкова лошо момиче…

— Сигурен съм, че е така — отбелязва любезно Джордж.

О, боже! Да не би майката на Черил да е решила да флиртува с Джордж?

Правя знак на баща ми да се дръпнем настрани. Пред очите ми непрекъснато се върти онази малка лула за марихуана, която открихме в господин Панда.

— Да не би да става въпрос за… — Не довършвам, защото не мога да събера сили да изрека на глас думата „наркотици“.

— Дъвка — довършва безсилно баща ми.

— Дъвка ли? Арестувана е за това, че е откраднала дъвка?

— Това очевидно е третото й престъпление. Вече два пъти била хващана да краде от магазините, но досега полицията я е пускала. Този път обаче не е извадила такъв късмет.

— Господин Брадшоу? Аз съм Чип Марони, полицаят, извършил ареста — материализира се до нас млад мъж с униформа и блеснали очи.

Марони — ченгето от плевнята.

— Може ли да видя дъщеря си, ако обичате?

— Трябва да й вземем отпечатъци. И да я снимаме за досието.

— Защото е откраднала дъвка? — не се сдържам аз.

— Тя ще има полицейско досие? Тринайсетгодишната ми дъщеря ще има досие като обикновен престъпник? — извиква пребледнял баща ми.

— Такива са правилата — отсича Марони.

Сръгвам баща ми и казвам:

— Извинете, но ние наистина сме големи приятели със семейство Кандези…

— Градът е малък — отбелязва Марони, като потрива бузата си. — Много хора познават семейство Кандези…

— Но Лали е като член на нашето семейство! И с нея сме приятелки, откакто се помним! Нали, татко?

— Виж какво, Кари — промърморва баща ми, — не можеш да караш хората да нарушават правилата. Не е правилно.

— Ама…

— Може би е добре да им се обадим. На семейство Кандези — намесва се Джордж. — Просто за всеки случай.

— Мога да ви уверя, полицай, че моята малка Черил никога досега не се е забърквала в неприятности! — изписква и Кони и стиска ръката на Джордж.

На Марони очевидно му писва от нас.

— Ще видя какво мога да направя — промърморва и вдига телефона на бюрото. — Ясно — изрича в слушалката. — Окей. Няма проблеми.

Затваря телефона и ни поглежда на кръв.

— Общественополезен труд ли? — ахва Дорит.

— Считай се за късметлийка, ако се отървеш толкова лесно! — казва баща ми.

Джордж, баща ми, Дорит и аз сме се събрали в нашата дневна и обсъждаме ситуацията. Марони се съгласи да пусне Дорит и Черил, но при условие че в сряда се явят пред съдията, който най-вероятно ще ги осъди на общественополезен труд, за да платят по някакъв начин за престъпленията си.

— Надявам се, че обичаш да събираш боклук по градинките — казва игриво Джордж и ръгва сестра ми в ребрата. Тя се изкисква. Двамата са седнали на канапето. Баща ми каза на Дорит, че може да отиде да си ляга, обаче тя отказа.

— Ти бил ли си арестуван някога? — пита тя Джордж.

— Дорит!

— Какво? — поглежда ме най-невинно тя.

— В интерес на истината, бил съм — отговаря той. — Обаче моето престъпление беше много по-лошо от твоето. Прескочих въртящата се преграда към метрото, за да не плащам, и налетях директно на едно ченге.

Дорит се облещва срещу Джордж с очи, изпълнени с възхищение.

— И после какво стана? — пита.

— Ченгето се обади на баща ми. И да знаеш само как се ядоса той! После, за наказание, трябваше да прекарвам всеки следобед в неговия офис, да пренареждам бизнес книжата му в азбучен ред и да попълвам всичките му платежни нареждания!

— Сериозно? — ококорва се все повече Дорит.

— Следователно поуката от тази история е: винаги си плащай таксата!

— Чу ли това, Дорит? — изтъква баща ми. Изправя се, но раменете му остават свити. От цялото му същество се излъчва невероятно изтощение. — Аз си лягам. Ти също, Дорит!

— Ама…

— Веднага! — изрича тихо той.

Дорит хвърля на Джордж един последен поглед, изпълнен с много копнеж, но после веднага побягва нагоре по стълбите.

— Приятна вечер, деца — казва баща ми.

Аз отнесено приглаждам полата си и казвам:

— Извинявай за всичко това. Баща ми, Дорит…

— Няма проблеми — казва той и пак поема ръката ми. — Разбирам. Никое семейство не е идеално. В това число и моето.

— Така ли? — Опитвам се да си измъкна ръката от неговата, обаче не мога. Вместо това се опитвам да сменя темата.

— Дорит като че ли те харесва.

— Бива ме с децата — казва той и се привежда, за да ме целуне. — Открай време ме е бивало.

— Джордж — обръщам рязко глава. — Аз… мммм… много съм уморена.

— Разбирам — въздъхва той. — Време е да си тръгвам. Но скоро пак ще те видя, нали?

— Разбира се!

Той ме изправя на крака и обвива с ръце кръста ми. Аз заравям лице в гърдите му в старанието си да избегна онова, което неизбежно предстои.

— Кари? — глади косата ми той.

Приятно е, но не мога да позволя това да продължи повече.

— Много съм уморена! — простенвам.

— Окей! — Той отстъпва назад, повдига брадичката ми и леко поставя устни върху моите. — Утре ще ти се обадя.

16.

Докъде можеш да стигнеш?

— Какво има още? — пита Себастиан.

— Трябва да се гримирам — отговарям.

Той плъзга пръсти по ръката ми и се опитва да ме целуне.

— Нямаш нужда от грим — казва.

— Престани! — просъсквам. — Не и в къщата!

— В нашата къща не забелязах да имаш някакъв проблем.

— Обаче ти нямаш две по-малки сестри, едната от които…

— Да, знам. Била е арестувана, задето е откраднала дъвка — махва презрително с ръка той. — Което заема твърде ниско място в аналите на криминалната дейност. Числи се към групата на страховити престъпления от рода на хвърляне на пиратки в пощенските кутии на съседите.