Дневниците на Кари Брадшоу

Кимвам бавно. Правя няколко крачки към прозорчето на старата тоалетна и поглеждам навън.

— И защо не ми каза? — изричам накрая.

— О, Кари, просто не можех да ти кажа! — изплаква приятелката ми. — Много съжалявам! Исках да ти кажа, обаче бях адски уплашена! Защото… ами ако някой друг научеше? Ако научеше Уолт? Всички ще решат, че съм развратница!

— Аз никога не бих си помислила такова нещо за теб! Никога не бих те помислила за развратница, ако ще и да си спала със стотина мъже!

Тук вече тя се изкисква.

— Смяташ ли, че една жена може да спи със сто мъже?

— Мисля, че може, стига да положи достатъчно усилия. Така де, това ще рече, че всяка седмица трябва да спиш с различен мъж. В продължение на две години. Лошото е, че практически няма да ти остава време почти за нищо друго, освен за секс.

Маги изхвърля тоалетната хартия, поглежда се в зацапаното огледало, а след това наплисква лицето си със студена вода.

— Това ми звучи точно като Питър. Единственото, за което си мисли, е секс.

Виж ти! Кой да допусне, че задръстеният Питър бил такъв жребец!

Кабинетът на въпросния доктор би трябвало да е на петнайсетина минути път от даскало, обаче вече минават трийсет, а ние все още се лутаме в квартала. До този момент бяхме почти притиснати от две коли, качихме се четири пъти на тротоара и прегазихме няколко пържени картофа. Маги настоя на път за доктора да се отбием в „Макдоналдс“, а когато вмъкнахме храната в колата, тя потегли толкова рязко, че всичките ми картофки излетяха от прозореца.

Идва ми да се разкрещя: „Стига толкова!“ Обаче не мога да го направя — не и когато се опитвам да придружа приятелката си до кабинета на някакъв съмнителен доктор, който трябва да й даде рецепта за противозачатъчни. Затова, когато поглеждам часовника си и виждам, че дванайсет и половина вече минава, й предлагам да се отбием в най-близката бензиностанция.

— Защо? — пита Маги.

— Там продават карти.

— Ние нямаме нужда от карта.

— Ти какво, да не би да си мъж?! — Отварям жабката и поглеждайки съдържанието й, ме изпълва отчаяние. Празна е! — Освен това имаме нужда и от цигари!

— Проклетата ми майка! — просъсква Маги. — Опитва се да ги спре, разбираш ли! Много я мразя, когато тръгне да се опитва.

За щастие, проблемът с цигарите отвлича вниманието ни от главния проблем, че сме изгубени, че се намираме в най-опасния град на щата Кънектикът и че сме загубеняци. Все пак този въпрос е напълно достатъчно основание, за да ни отведе до някаква бензиностанция, където съм принудена да флиртувам с някакъв пъпчив бензинджия, докато Маги пишка притеснено в мръсната тоалетна.

Показвам на бензинджията листчето хартия, на което е написан адреса на доктора, и той казва:

— О, тук е! Завивате зад ъгъла и сте там! — А после започва да изобразява различни фигури с пръсти върху стената на постройката.

— Хей, много те бива да правиш зайчета! — хваля го аз.

— Знам — кимва сериозно пъпчивецът. — Смятам скоро да напусна тази работа. Ще ходя да правя театър на сенките по детски партита.

— Сигурна съм, че няма да останеш без клиентела! — Изведнъж се изпълвам с необясними топли чувства към този сладък, пъпчив младеж, който иска да прави театър на сенките за децата. Толкова е различен от нашите съученици в гимназията! А после Маги се появява и аз я натъпквам в колата, изобразявам с пръсти фигурка на лаещо кученце и двете побързваме да се изнижем оттам.

— Това пък какво беше? — изумява се приятелката ми. — С ръката. Откога правиш фигурки с пръсти?

Иска ми се да й отговоря: „Откакто ти реши да започнеш да правиш секс, а не ми каза.“ Но не изричам нищо. Вместо това казвам:

— Винаги съм можела да ги правя. Просто досега не си ме забелязвала.

Адресът на въпросния доктор е на уличка с малки къщички, натъпкани една до друга. Когато стигаме до номер 46, двете с Маги се споглеждаме, сякаш това не може да бъде истина. Кабинетът е просто поредната къщичка — дребна, синя, с червена врата. Зад къщата има друга врата, върху която виси надпис: „Лекарски кабинет“ Но сега, когато най-сетне сме открили така търсения лекар, Маги е ужасена.

— Не мога да го направя! — изписква и се отпуска върху волана. — Не мога да вляза!

Знам, че би трябвало да съм й бясна, задето ме накара да дойдем чак до Ийст Милтън за нищо, но не го правя, защото отлично си давам сметка как се чувства. Вкопчила се е като удавник за сламката на миналото, иска й се нещата да са такива, каквито винаги са били, изпитва огромен страх да направи крачка напред към бъдещето си. И е права, защото кой знае какво му е подготвило бъдещето?! От друга страна, вече е твърде късно да се връща назад.

— Знаеш ли какво ще направим? — отсичам. — Ще вляза и ще проверя как стоят нещата там. Ако всичко е наред, ще се върна и ще те взема. Ако не се върна до пет минути, викай полиция!

На вратата е лепнато листче хартия, на което пише: „Чукайте силно!“ Чукам силно. Чукам толкова силно, че почти ожулвам кокалчетата на ръката си.

Вратата се открехва и в пролуката се подава жена на средна възраст със сестринска униформа.

— Да? — пита.

— Приятелката ми има час за преглед.

— За какво? — пита делово сестрата.

— За рецепта за противозачатъчни — прошепвам.

— Вие ли сте тази приятелка? — извисява глас тя.

— О, не! — извиквам втрещено и крайно възмутено. — Приятелката ми е в колата отпред!

— Тогава да идва бързо, защото днес докторът е много зает!

— Окей — кимвам. Чувствам главата си като една от онези дребни играчки, които шофьорите на камиони поставят на предното си стъкло.

— Хайде, или бързо води „приятелката“ си, или влизай! — командва сестрата.

Обръщам се и помахвам енергично на Маги. И за първи път през живота си тя взема, че излиза.

Влизаме. Намираме се в миниатюрна чакалня, която вероятно е била стаята за закуска на оригиналната къща. Тапетите по стените са с изрисувани чайничета. Има шест метални стола и масичка от изкуствено дърво, върху която са разпръснати броеве от детски списания. На един от столовете седи момиче приблизително на нашата възраст.

— Докторът скоро ще ви приеме — казва сестрата на Маги и излиза от чакалнята.

Ние сядаме.

Поглеждам към момичето, което се е вторачило в нас с неприкрита враждебност. Косата й е подстригана по странен начин — къса отпред и много дълга отзад. Очната й линия се извива плавно като криле и създава илюзията, че очите й всеки момент ще излетят от лицето й. Изглежда тъпа и нещастна и дори малко гадна. Всъщност изглежда така, като че ли иска да ни пребие. Опитвам се да й се усмихна, но тя ме смразява с поглед и с многозначителен жест грабва едно списание от масичката. Но после веднага го хвърля обратно и пита троснато:

— Ти какво гледаш, ма?!

Точно сега няма да мога да понеса още една женска битка, затова отговарям колкото ми е възможно по-любезно:

— А, нищо!

— Гледай да е нищо!

— Нищо не е, кълна се!

И накрая, преди това мъчение да продължи безкрайно, вратата най-сетне се отваря и оттам излиза сестрата, прегърнала друга тийнейджърка. Момичето прилича досущ на приятелката си, само дето плаче тихичко и бърше сълзи с опакото на ръката си.

— Всичко мина добре, скъпа! — казва сестрата с изненадваща любезност. — Докторът казва, че ще се оправиш! През следващите три дена никакви аспирини! И никакъв секс най-малко две седмици!

Момичето кимва, но продължава да плаче. Приятелката му скача и обгръща раменете му.

— Хайде, Сал! Всичко е наред! Ще се оправиш!

И с един последен кръвнишки поглед към нас извежда приятелката си.

Сестрата поклаща глава, после се обръща към Маги и казва:

— Докторът е готов да ви приеме.

— Маги — прошепвам, — не си длъжна да го правиш! Можем да отидем и другаде…

Обаче Маги се изправя с невиждана до момента решителност и заявява:

— Длъжна съм да го направя!