Дневниците на Кари Брадшоу

Разговаряме най-малко от половин час, когато внезапно ни стряска нечий гръмовен, гневен глас.

— Здравей, Себастиан! Чудех се къде изчезна!

Себастиан се намира върху мен. Аз поглеждам над рамото му и съзирам Дона Ладона, увиснала до нас като гневна валкирия. Скръстила е ръце пред гърди, за да подчертае още повече обилната си гръд. Ако гърдите можеха да убиват, вече щях да бъда мъртва.

— Отвратителен си! — просъсква тя на Себастиан, а след това пренасочва вниманието си към мен. — А ти, Кари Брадшоу, ти си още по-лоша и от него!

— Просто не разбирам — повтарям за кой ли път едва чуто аз.

— Кари, много съжалявам! — гледа ме виновно Себастиан. — Нямах никаква представа, че тя ще реагира толкова драстично!

„Как така да е «нямал представа»?“ — питам се аз с все по-нарастващ гняв. Утре цялото училище ще гръмне за нас. И аз ще бъда тази, която ще изглежда в очите на другите или като пълна глупачка, или като кучка.

Себастиан е поставил едната си ръка върху волана и почуква по фалшивата дървена инкрустация с изгризания си нокът, като че ли и той е точно толкова объркан, колкото съм и аз. Вероятно би трябвало да му се развикам, обаче той изглежда такова олицетворение на невинността, че сърце не ми дава да го направя.

Поглеждам го и този път аз скръствам ръце.

— Все пак ходиш ли с нея?

— Сложно е.

— В какъв смисъл?

— Че не е толкова просто.

— Това е като да си малко бременна. Или си, или не си!

— Всъщност не ходя с нея, обаче тя си мисли, че ходя!

И чия грешка е това, моля ви се?

— Ти не можеш ли да й кажеш, че не ходиш с нея?

— Не е толкова лесно. Тя се нуждае от мен!

Сега вече чашата ми наистина преля. И как точно да реагира на подобна глупост едно уважаващо себе си момиче? Дали от мен се очаква да приплача: „О, не! Аз също имам нужда от теб!“ Пък и какви са тези джентълменски отживелици с нуждите?

Той влиза в алеята пред нашата къща и спира колата.

— Кари…

— Може би трябва да тръгвам.

Знам, че в гласа ми се усеща известна горчивина. Но какво друго бих могла да сторя? Ами ако той харесва Дона Ладона повече от мен, а мен ме използва само за да я накара да го ревнува?

Излизам от колата и трясвам вратата зад гърба си.

Втурвам се нагоре към къщата ни. Почти съм стигнала до главния вход, когато чувам зад себе си дългоочакваните забързани стъпки.

Той сграбчва ръката ми и прошепва:

— Не си тръгвай така! — Позволявам му да ме обърне и да плъзне пръсти в косата ми. — Не ме оставяй! — прошепва и приближава лице към моето. — А може би аз имам нужда от теб!

12.

Невинаги можеш да имаш онова, което искаш

— Маги, какво става?

— Нищо! — отсича хладно тя.

— Сърдиш ли ми се за нещо? — ахвам.

Тя се заковава на място, обръща се и ме изпепелява с поглед. И ето я и нея — международната женска физиономия, която казва: „Бясна съм ти и ти би трябвало да знаеш защо, но не мисли, че ще ти се обяснявам!“

— Какво толкова съм направила?

— По-скоро какво не си направила!

— Добре де, какво тогава не съм направила?

— Ти ми кажи! — тросва ми се тя и тръгва напред по коридора.

Прехвърлям в главата си куп сценарии, но не се сещам за нищо, което да ми помогне.

— Маги! — хуквам след нея по коридора. — Съжалявам, че не съм направила нещо! Но, честно да ти кажа, не знам какво е това нещо!

— Себастиан! — изстрелва тя.

— Моля?

— Ти и Себастиан! Пристигам аз тази сутрин в даскало и се оказва, че всички знаят за вас. Всички, с изключение на мен! А уж се предполага, че съм една от най-добрите ти приятелки!

Вече сме почти пред вратата на актовата зала, където ще трябва да вляза със съзнанието, че ще се изправя пред враждебността на приятелите на Дона Ладона, както и на цяла армия хлапета, които мечтаят да станат нейни приятели.

— Маги! — примолвам й се аз. — Просто се случи! Много бързо! И нямах много време да ти се обаждам. Смятах да ти кажа днес!

— Обаче Лали знаеше! — отсича тя, като отказва да ми се върже.

— Просто Лали беше там! Двете бяхме на плуване, когато той дойде да ме вземе!

— Е, и?

— Хайде де, Маги! Последното, което сега ми трябва, е и ти да си ми сърдита!

— Ще видим! — отсича тя и разтваря вратите на залата. — Ще поговорим по-късно!

— Окей — въздъхвам, а тя тръгва пред мен. Аз се плъзвам покрай стената и с бързи стъпки се насочвам към задължителното си място, като се старая да не привличам общественото внимание. Когато накрая стигам до моята редица, се заковавам на място, осъзнавайки, че нещо не е наред. Ама никак. Оглеждам за буквата „Б“, за да се уверя, че не съм сбъркала.

Обаче не съм. Но на моето място сега седи Дона Ладона.

Оглеждам се за Себастиан, но от него ни следа. Страхливец! Нямам никакъв избор. Ще се наложи да се оправям сама.

— Извинете — промърморвам, като минавам покрай Сузи Бек, която от две години насам носи черно през всеки божи ден от живота си; Ралф Боменски — крехко момче с прозрачна бяла кожа, чийто баща е собственик на бензиностанция и кара Ралфи да работи там в студ и в пек; и Елън Брак, която е висока метър и осемдесет и три и създава впечатлението, че би предпочела да потъне в земята — чувство, което точно в този момент напълно споделям.

Дона Ладона обаче се прави, че изобщо не забелязва приближаването ми. Косата й прилича на гигантско семе от глухарче и пречи на всички зад нея да виждат. Разговаря оживено с Томи Брустър. Това е най-дългият разговор между тях, на който съм ставала свидетел. От друга страна, връзва се, тъй като Томи е част от нейната клика. Говори толкова високо, че се чува на практика от три редици разстояние.

— Някои хора тук просто не си знаят мястото — казва. — Всичко се свежда до спазване на реда! Знаеш ли какво става с пиленцата, които не си стоят на мястото?

— Не — отговаря тъпо Томи. Той ме забелязва, обаче бързо връща погледа си там, където му е мястото — върху лицето на Дона Ладона.

— Просто биват изкълвани до смърт! От другите пиленца! — изрича злокобно Дона.

Окей. Стига толкова. Не мога цял ден да стоя тук. Горката Елън Брак вече се чуди къде да си дене краката. Защото тук просто няма място за двама.

— Извинявай — изричам учтиво.

Никаква реакция. Дона Ладона продължава с тирадата си.

— И на всичко отгоре се опитва да открадне гаджето на друго момиче!

Виж ти! Че през последните няколко години Дона Ладона е откраднала гаджетата на всички други момичета — просто за да им покаже, че може.

— И обърни внимание, че казах „опитва се“! Защото най-жалкото от всичко е, че не е успяла! Снощи той ми се обади и ми каза каква… — Тук се привежда и прошепва някаква дума в ухото на Томи, за да не мога да я чуя — … е тя! — довършва силно.

Томи се залива от смях.

Себастиан й се е обадил?

Няма начин! Няма да й позволя да ме надвие!

— Извинявай! — повтарям, но този път доста по-силно и с много по-голям авторитет. Сега, ако не се обърне, ще изглежда като пълна глупачка.

Тя се обръща. Очите й се плъзват по мен като бавно горяща киселина.

— Кари — казва. Усмихва се. — Тъй като ти очевидно си човек, който обича да променя правилата, реших, че днес бихме могли да си разменим местата.

Умно. Но за нещастие не е позволено.

— Защо не вземем да си ги разменим някой друг път? — предлагам.

— Уууууу! — превзема се присмехулно тя. — Да не би да се страхуваш, че ще загазиш с даскалите, а? Такава примерна ученичка като теб? Не искаш да си разваляш безценното досие, а?

Томи отмята глава назад, като че ли това също е адски смешно. Господи! И пръст да му покажеш на това момче — ще се засмее!

— Добре тогава — отсичам. — Щом не желаеш да се преместиш, очевидно ще се наложи да седна върху теб!

Детинско, да. Но ефективно.