Дневниците на Кари Брадшоу

— Разбира се, че ще се обади. Трябва да се обади! — припява Маги, но без особен ентусиазъм.

От случката на покрива на плевнята са изминали четири дена, а ние правим дисекция на събитията за най-малко двайсети път. Стана ясно, че след като Лали ни спаси, Мишката и Уолт също са се върнали да ни помогнат, обаче ние вече сме се били изпарили със стълбата, та те стигнали до заключението, че сме се оправили. В понеделник, когато всички се събрахме в даскало, не можехме да спрем да се смеем на преживяванията си. Всеки път, когато някой от нас поглеждаше през прозореца и виждаше „198…“, а до него безобразното червено петно, избухвахме в кикот. Сутринта в актовата зала Синтия Вайънд спомена за инцидента и изтъкна, че вандализмът над съседната частна собственост не е останал незабелязан и че ако бъдат хванати, извършителите ще бъдат сериозно наказани.

През това време всички се подхилваме самодоволно като котаци.

Което ще рече всички, с изключение на Питър.

— Възможно ли е ченгетата наистина да са чак толкова тъпи? — пита през пет минути той. — Така де, те бяха там! Видяха ни!

— И какво според теб видяха? Няколко хлапета, събрани пред старата плевня!

— Този Питър е… бррр! — споделя по-късно с мен Лали. — Толкова параноичен! И какво изобщо правеше той там?!

— Мисля, че си пада по Маги.

— Ама нали Маги ходи с Уолт!

— Да, знам.

— И сега има две гаджета, така ли? Как можеш да имаш две гаджета едновременно?

— Слушайте какво — заявява внезапно Питър, като се примъква към мен по коридора. — Не съм много сигурен, че можем да имаме доверие на този Себастиан! Ами ако ни изпорти?

— Споко, брато! Той е последният човек, който ще тръгне да ни порти пред властите!

Успокоих го, обаче само чуването на името на Себастиан ми действа като нож в корема.

От целувката насам присъствието на Себастиан е като невидима сянка, пришита към кожата ми. Никъде не мога да мръдна, без да го повлека със себе си. Когато съм под душа, той ми подава шампоана. Лицето му се носи във въздуха зад уроците в учебниците ми. В неделя Маги, Уолт и аз отскочихме до един битпазар и докато ровех в купчините тениски от шейсетте, единственото, за което бях в състояние да мисля, бе какво би харесал Себастиан.

Няма начин да не се обади.

Ама не е.

Минава цяла седмица и в събота сутринта аз неохотно започвам да стягам багаж в едно малко куфарче. Плъзвам неуверено поглед по дрехите, които съм разстлала на леглото си. Те са като случайните, несвързани мисли на тълпа непознати. Какво съм си мислела, когато си купих този пуловер с мъниста от петдесетте? Или розовата лента за глава? Или зелените дълги дамски чорапи на жълти ивици? Нямам нищо, което да облека за това интервю. Как да бъда онази, която се предполага, че съм, с тези дрехи?

А коя се предполага, че съм все пак?

Себе си.

И коя съм аз?

Ами ако той се обади, докато ме няма? Защо вече не се е обадил?

Може пък нещо да му се е случило.

Какво например? Нали го виждаш всеки ден в училище и той си е съвсем наред!

— Кари? — провиква се баща ми. — Готова ли си?

— Почти. — Сгъвам една плисирана пола и я поставям в куфарчето, а след нея слагам и пуловера с мънистата. Добавям към всичко това един широк колан и хвърлям и едно шалче на „Хермес“, което беше на майка ми. Купи го по време на едно пътешествие до Париж, на което ходиха с баща ми преди няколко години.

— Кари?

— Идвам! — Затрополявам надолу по стълбите.

Преди пътуване баща ми винаги е нервен. Изучава карти и изчислява време и разстояния. Неочакваното или неизвестното не му създават проблеми само тогава, когато са част от уравнението. Непрекъснато му напомням, че случаят не е кой знае колко драматичен. Все пак става въпрос за неговата Алма матер, а, както знаем, колежът „Браун“ е само на четирийсет и пет минути оттук.

Обаче той не може да не се суети до безбожие. Кара колата на автомивка. Тегли пари в брой. Проверява дали валидността на застраховката му не е изтекла. Дорит върти очи и подхвърля:

— Стига де! Ще отсъствате за не повече от двайсет и четири часа!

По пътя към „Браун“ вали. Докато пътуваме на изток, забелязвам, че листата вече напускат клоните на дърветата, подобно на ято птици, запътили се на юг за зимата.

— Кари — обажда се баща ми, — не обръщай внимание на дребните проблеми! Не се самонаказвай излишно за нищо! — Той обикновено долавя, когато нещо не е наред, обаче почти никога не е в състояние да уцели причината.

— Не го правя, татко.

— Защото, ако обръщаш внимание на дребните проблеми — продължава той, вече набиращ инерция за една от любимите си теми, — губиш двойно. Веднъж, когато губиш, каквото губиш, и втори път, когато губиш перспективата си. Защото животът е нещо, което просто се случва на хората. Животът е по-голям от хората. Такива са законите на природата. Жизненият цикъл… не се поддава на човешки контрол.

А не би трябвало да е така. Трябва да има закон, който да разпорежда, че всеки път, когато едно момче целуне момиче, трябва да му се обади в рамките на не повече от три дена.

— Та значи с други думи, старче, гадории в живота има всякакви, но накрая всички умират.

Казвам това по такъв начин, че баща ми се разсмива от сърце. За мое огромно нещастие чувам и смеха на Себастиан, от задната седалка.

— Кари Брадшоу, нали?

Типът на име Джордж премества папката ми от едната си ръка в другата, а след това стисва ръката ми.

— А вие, сър, сигурно сте господин Брадшоу!

— Точно така — отговаря баща ми. — Випуск 1958 година.

Джордж ме оглежда критично и пита:

— Нервна ли сте?

— Малко.

— Но няма защо! — Усмихва ми се успокоително. — Професор Хокинс е един от най-добрите. Има докторски титли и по английска литература, и по физика. От молбата ви виждам, че се интересувате и от наука, и от творческо писане. Е, тук, в „Браун“, можете да учите и двете! — Тук се поизчервява лекичко, като че ли си дава сметка, че се държи по-скоро като търговец, а после внезапно добавя: — Освен това изглеждате прекрасно!

— Благодаря — промърморвам, чувствайки се като агне на заколение.

И веднага осъзнавам, че за кой ли път съм се държала като пълна глупачка и съм драматизирала прекалено много нещата. Джордж е прав — всичко в „Браун“ е перфектно — от очарователните тухлени сгради в кампуса на колежа „Пембрук“ през великолепните морави с кокетни брястови горички, които все още не са изгубили листата си, до величествената колонада на библиотеката „Джон Картър Браун“. Единственото, което остава, е да напъхам собствената си персона в тази приказна гледка, извадена сякаш от пощенска картичка.

Но докато денят напредва през интервюто сред творческия безпорядък в кабинета на професора („Какви са вашите цели, госпожице Брадшоу?“ — „Бих искала да оставя свой отпечатък в обществото, да допринеса с нещо смислено за развитието му“) до обиколката на района, химичните лаборатории, компютърната зала, спалнята на първокурсниците и накрая вечерята с Джордж на Тейър стрийт, на мен започва да ми става все по-чоглаво и в крайна сметка се сдобивам с усещането, че съм някаква кукла, изработена от хартиени кърпички. Някъде към средата на вечерята, когато Джордж споменава, че в зала „Ейвън“ щял да свири някакъв рокаджийски състав, аз решавам, че не мога да му откажа, макар че, честно казано, предпочитам да си лежа в хотелската стая и да си мисля за Себастиан.

— Върви! — поощрява ме баща ми. Той вече е успял да ме информира, че Джордж е точно от онзи тип мъже, с които си ме е представял да излизам — интелигентен и с добри обноски.

— Сигурен съм, че „Браун“ много ще ти хареса! — отбелязва Джордж в колата. Той кара сааб. Добре конструиран, малко скъпичък, в европейски стил. „Точно като Джордж“ — казвам си аз. Ако не бях луднала толкова много по Себастиан, Джордж със сигурност щеше да ми хареса.