Дневниците на Кари Брадшоу

— Синтия Вайънд да върви на майната си! — изкрещявам ей така, без никаква причина.

— Да върви на майната си и гимназия „Касълбъри“! — припява ми Лали. — Заедно с всичките фешъни!

Влизаме в алеята към даскало с почти сто километра в час и се насочваме право през тревата. Опитваме се да стигнем чак до хълма, обаче пикапът затъва, затова решаваме да го паркираме в някое тъмно ъгълче на паркинга. Докато се опитваме да измъкнем стълбата от каросерията, чувам добре познатото измъркване на един зареден до дупка двигател и ето че Себастиан Кид паркира до нас.

Какво, за бога, прави пък той тук?

Сваля прозорчето и пита:

— Да имате нужда от помощ, момичета?

— Не — казвам аз.

— Да — казва Лали и ми прави знак с очи да си затварям устата. Аз й отвръщам със същия поглед.

Себастиан се измъква от колата. Прилича на пантера, която се разгъва след сън. Дори се прозява.

— Бавно върви нощта, а?

— Може и така да се каже — отвръща Лали.

— След като така и така не изглежда да си тръгваш, би могъл да слезеш от трона си и да ни помогнеш! — допълвам аз.

— Можем ли да ти се доверим? — пита Лали.

— Зависи за какво става въпрос — отговаря той.

Накрая опираме стълбата до стената на плевнята и точно в този момент се появява Мишката, въоръжена с кутия боя и голяма четка. После паркингът се осветява от два огромни конусовидни лъча и ние разбираме, че пристига и Маги със своя кадилак. Маги все се оплаква, че не е в състояние да следи късите и дългите си светлини, затова обикновено заслепява своите колеги на пътя. Паркира и се насочва нагоре по хълма, следвана плътно от Уолт и Питър. Питър автоматично се заема с управлението на ситуацията. Грабва боята и я оглежда.

— Червена? — провиква се, сякаш вече ни е казал каква да купим, а ние не сме го чули. — Червена боя?!

— Какво й е лошото на червената боя?

— Не е традиционният гимназиален цвят за тази цел. Би трябвало да бъде синя!

— Ние пък искаме да е червена! — контрирам аз. — Който изписва годината, той избира цвета!

— Ама не е правилно! — не се предава Питър. — Така до края на годината всеки път, когато погледна през прозореца, ще виждам годината на нашето завършване, изписана в червено вместо в синьо!

— Какво значение има какъв е цветът? — намесва се Себастиан.

— Червеното е послание. Нещо като показване на среден пръст на традициите! — обажда се и Уолт. — Така де, нали това е целият смисъл на занятието?!

— Съвсем си прав, братко! — кимва Себастиан.

Маги скръства ръце пред гърди и простенва:

— Страх ме е!

— Запали си една — предлага Уолт. — Цигарата ще успокои нервите ти.

— У кого е пиячката? — пита Лали. Някой й подава бутилка уиски, тя избърсва уста в ръкава си и отпива.

— Окей, Брадли! Скачай на покрива! — командва Мишката.

Трите едновременно вдигаме глави нагоре и поглеждаме към небето. Оранжевата луна на жътвата вече се е появила иззад покрива, оставяйки зад себе си черни сенки. В призрачната й светлина върхът изглежда висок като Еверест.

— Ще се качиш горе?! — провиква се изумен Себастиан.

— Едно време Брадли беше много добра по спортна гимнастика — обяснява Мишката. — Изключително добра! Е, поне докато не стана на дванайсет. Спомняш ли си, когато направи онова превъртане на гредата и после се приземи на…

— Предпочитам да не си спомням — отговарям и поглеждам крадешком към Себастиан.

— Бих го направила и аз, обаче ме е страх от височини — обяснява Лали. Височините са единственото нещо, от което твърди, че се страхува — вероятно смята, че така изглежда по-оригинална. — Всеки път, когато минавам по моста към Хартфорд, трябва да седна на пода, за да не ми се завие свят.

— Ами ако ти караш? — пита Мишката.

— Тогава се налага да спре в средата на пътя и да седи там трепереща, докато не се появи полицията, за да изтегли колата й — отговарям вместо нея аз и се разхилвам, когато си представям картинката.

Лали ме поглежда на кръв и се провиква:

— Не е вярно! Когато карам аз е различно!

— Аха — обажда се многозначително Уолт.

Маги отпива голяма глътка уиски и изрича:

— Може би трябва да отидем до „Смарагда“. Студено ми е.

О, не! Не и след цялата тази подготовка!

— Ти ако искаш, върви, Маги. Обаче аз ще остана и ще довърша задачата! — отсичам с глас, в който се надявам да съм вложила достатъчна доза решимост.

Питър започва да разтрива раменете на Маги — жест, който изобщо не убягва от вниманието на Уолт.

— Нека останем — казва й той. — А в „Смарагда“ можем да отидем и после.

— Така, хора! — привлича всеобщото внимание Мишката. — Всички, които не искат да бъдат тук, веднага да тръгнат! А онези, които искат да останат, автоматично да си затворят устата!

— Аз оставам — промърморва Уолт и пали цигара. — И не смятам да си затварям устата.

Планът е простичък: Лали и Питър ще държат стълбата, докато аз се катеря. Когато се приземя на покрива, Себастиан ще се изкачи след мен с кутията с боята. Поставям ръка на едно от стъпалата. Металът е студен и хлъзгав. Гледай само нагоре, напомням си. Бъдещето е пред теб. Не поглеждай надолу. Никога не се обръщай назад. Никога не позволявай на другите да видят, че се страхуваш.

— Давай, Кари!

— Можеш да го направиш!

— Тя е на върха! Божичко! Ама тя е на покрива! — Това безсъмнено е Маги.

— Кари! — Това е Себастиан. — Идвам след теб!

Пълната октомврийска луна се е превърнала в яркобяло кълбо, обградено от милиони звезди.

— Хей, тук горе е адски красиво! — провиквам се. — Трябва да го видите!

Изправям се бавно, проверявам как съм с равновесието и правя няколко предпазливи стъпки напред, за да свикна с повърхността. Не било чак толкова трудно. Напомням си за всички други преди мен, които вече са го правили. Себастиан вече е на върха на стълбата, с кутията боя в ръка. С кутия в едната ръка и четка в другата аз се отправям към страничната част на покрива.

Започвам да изписвам цифрите, а бойната група отдолу напява:

— Едно… девет… осем…

— ХИЛЯДА ДЕВЕТСТОТИН ОСЕМДЕСЕТ И… — И тъкмо се приготвям да изпиша и последната цифра, когато кракът ми се подхлъзва.

Кутията с боя полита от ръката ми, подскача, превърта се и пада от покрива, оставяйки след себе си огромно червено петно. Маги се разпищява. Аз се свличам на колене, като се опитвам да се задържа за шинделите — дървените дъсчици, поставени вместо керемиди. В този момент чувам зад себе си меко тупване — кутията с боя се приземява в тревата. А после… нищо.

— Кари? — обажда се предпазливо Мишката. — Добре ли си?

— Няма проблеми.

— Не мърдай! — провиква се Питър.

— Не мърдам.

И това си е самата истина. Изобщо не помръдвам. Обаче после, мъчително бавно, започвам да се плъзгам надолу. Опитвам се да вклиня крака си в някой от долните шиндели, обаче кракът ми решава да се плъзне точно по разлятото петно червена боя. Успокоявам се, че няма да умра. Не ми е дошло времето. Ако щях да умра, щях да го знам по някакъв начин, нали така?! Известна част от мозъка ми осъзнава, че кожата ми се ожулва някъде, но до момента на болката остава още известно време. Тъкмо си се представям в гипсово корито, когато нечия твърда ръка сграбчва китката ми и ме измъква чак на върха. Зад себе си забелязвам как стълбата се накланя в обратната посока на покрива и като на забавен кадър се свлича в близките храсти.

Всеобщ писък и суетня.

— Добре сме! Нищо ни няма! Никакви наранявания! — провиква се Себастиан и точно в този момент в тишината на нощта се дочува вой на полицейска сирена.

— Дотук с Харвард — промърморва Питър.

— Веднага скрийте стълбата в плевнята! — командва Лали. — Ако ченгетата ни питат какво правим, просто си пушим цигарите!

— Маги, дай ми уискито! — командва и Уолт. След малко се чува трясък, когато той захвърля бутилката в плевнята.

Себастиан ме дръпва и казва: