Игра на тронове

Кучетата се мотаеха между масите и въртяха опашки след прислужващите момичета. Едно от тях — черен женски мелез с дълги жълтеникави очи — усети миризмата на пилешкото и се пъхна под масата да си вземе пая, а Джон загледа с любопитство свадата. Кучката изръмжа ниско и гърлено и се приближи. Дух вдигна мълчаливо муцуна и прикова псето с жарките си червени очи. Кучката се озъби предизвикателно. Беше три пъти по-голяма от дивото вълчо пале. Дух не помръдна. Стоеше над плячката си, оголил острите си зъби. Кучката настръхна, изджавка още веднъж, след което премисли и се отказа. Обърна се, подви опашка и се измъкна, само още веднъж изръмжа, колкото да опази донякъде гордостта си. Дух отново се залови с храната.

Джон се ухили доволен и бръкна под масата да разроши бялата му козина. Малкото вълчище вдигна муцуната си към него, близна нежно дланта му и отново се зае с яденето.

— Това да не е от онези вълчища, за които толкова много ми разправяха? — попита до рамото му много познат глас.

Джон вдигна зарадван очи към чичо си Бен, а той сложи ръка на главата му и разроши косата му точно както Джон преди малко бе погалил вълчето.

— Да. Казва се Дух.

Един от скуайърите прекъсна мръсната историйка, която разказваше, за да направи място за брата на господаря им. Бенджен Старк метна дългите си крака през пейката и взе чашата вино от ръката на Джон. Опита го и млясна с уста.

— Лятно вино. По сладост е несравнимо. Колко чаши обърна, Джон?

Джон се усмихна, а Бен Старк прихна.

— Точно от това се боях. Какво пък. Мисля, че бях по-малък и от теб, когато за пръв път се напих здраво. — Взе си от близката тава една печена глава лук, плувнала в мазнина, захапа и лукът изхруска между зъбите му.

Чичо му беше ръбат и сух като планинска скала, но в синьосивите му очи винаги се долавяше нотка смях. Обличаше се все в черно, както се полага на мъж от Нощния страж. Този път дрехите му бяха от разкошно черно кадифе, с високи кожени ботуши и широк колан със сребърна тока. На врата му висеше тежка сребърна верижка. Ръфаше лука и гледаше Дух развеселен.

— Много кротък вълк.

— Не е като другите — каза Джон. — Звук не издава. Затова го нарекох Дух. А и защото е бял. Всички други са тъмни — сиви или черни.

— Има все още вълчища отвъд Вала. Често чуваме за тях при обходите си. — Бенджен Старк изгледа Джон продължително. — Ти не се ли храниш обикновено на масата с братята си?

— Повечето пъти — отвърна навъсено Джон. — Но тази нощ лейди Старк реши, че ще обиди кралското семейство, ако постави сред тях едно копеле.

— Разбирам. — Чичо му погледна през рамо към издигнатата маса в другия край на залата. — Брат ми тази нощ не изглежда много празнично настроен.

Джон също го бе забелязал. Едно копеле трябваше да свиква да забелязва разни неща, да прочита истината зад хорските очи. Баща му спазваше всички дължими норми на учтивост, но в него се усещаше една напрегнатост, каквато Джон не бе виждал досега. Говореше малко и често поглеждаше навъсен към залата, с празен поглед. На два стола от него, кралят пиеше непрекъснато. Широкото му лице бе почервеняло под черната брада. Вдигаше тост след тост, смееше се гръмко на всяка шега и нападаше всяко блюдо като прегладнял. Кралицата до него изглеждаше студена като изсечена от лед.

— Кралицата също е сърдита — пошушна тихо Джон на чичо си. — Следобеда татко заведе краля долу в криптата. Кралицата не искаше да го пусне.

Бенджен го погледна изпитателно.

— На теб май почти нищо не ти убягва, а, Джон? Човек като тебе може да ни е полезен на Вала.

Джон преглътна гордостта си.

— Роб е по-силен от мен с пиката, но аз съм по-добър с меча, а според Хълън яздя не по-зле от всеки друг в замъка.

— Забележителни постижения.

— Вземи ме с теб като тръгнеш към Вала — изведнъж каза момчето. — Татко ще ми разреши да отида, ако го помоля. Знам, че ще разреши.

Чичо Бенджен се вгледа съсредоточено в лицето му.

— Валът е тежко място за едно момче, Джон.

— Аз вече съм почти мъж — бурно възрази Джон. — Според майстер Лувин копелетата растат по-бързо от другите деца.

— Така е. — Бен прехапа замислено долната си устна. После взе чашата на Джон, напълни я от прясно поднесената кана и отпи.

— Дерен Таргариен бил едва на четиринайсет години, когато завоювал Дорн — каза Джон. Младият Дракон беше един от любимите му герои.

— Завоевание, продължило цяло лято — изтъкна чичо му. — Твоето дете-крал е загубило пет хиляди души, за да го завладее, и двайсет хиляди, за да го удържи. Трябвало е някой да му каже, че войната не е играчка. — Отново отпи от виното. — Освен това… — Бен отри устата си — Дерен Таргариен умрял едва на осемнадесет години. Или си забравил тази част?

— Нищо не забравям — похвали се Джон. Виното го правеше смел и той се мъчеше да стои изправен, за да изглежда по-висок. — Искам да служа в Нощния страж, чичо.

Отдавна и много упорито си го беше мислил, докато лежеше нощем в леглото си, а братята му наоколо спяха дълбоко. Роб един ден щеше да наследи Зимен хребет, щеше да командва големи армии като пазител на Севера. Бран и Рикон щяха да са знаменосците на Роб и да управляват гарнизони от негово име. Сестрите му Санса и Аря щяха да се омъжат за наследници на големи домове и да заминат на юг като господарки на собствените си замъци. Но какво можеше да се надява да получи едно копеле?

— Още не знаеш какво искаш, Джон. Нощния страж е заклето братство. Ние нямаме семейства. Никой от нас няма да стане баща. Невястата ни е дългът. Честта е нашата любовница.

— Едно копеле също може да има чест — отвърна Джон. — Готов съм да положа клетвата ви.

— Ти си четиринадесетгодишен — каза Бенджен. — Не си мъж. Още не си. Докато не познаеш жена, няма да можеш да разбереш от какво се отказваш.

— Това не ме интересува! — заяви Джон разгорещено.

— А би могло, ако знаеше какво означава — заяви Бенджен. — Ако знаеше какво би ти струвала клетвата, едва ли щеше да си толкова напорист да платиш цената, момчето ми.

Джон кипна от гняв.

— Не съм твое момче!

Бенджен стана.

— И жалко. — Опря десница на рамото на Джон. — Ела пак при мен, след като сам станеш баща на няколко копелета, и ще видим как ще се чувстваш.

Джон потръпна.

— Никога няма да стана баща на копеле. Никога! — Изтърси го като змийска отрова.

И мигом осъзна, че всички около масата са притихнали и го гледат. Усети, че сълзите напират в очите му, и стана.

— Моля да ме извините — промълви с последната троха достойнство, която му бе останала, обърна се и си тръгна преди да го видят, че плаче. Сигурно, без да усети, беше изпил повече, отколкото му се полага. Краката му поддадоха, той се люшна към едно от слугинчетата и каната с подправено вино изхвърча от подноса в ръцете й и се строши на пода. Наоколо избухна смях и Джон усети топлината на сълзите по бузите си. Някой се опита да му помогне, но той се дръпна и се втурна полузаслепен към вратата. Дух заприпка по петите му.

Дворът беше тих и пуст. Горе, високо на бойниците на вътрешната стена, стоеше самотен часовой, плътно загърнат в наметалото си. Присвит там самичък, човекът изглеждаше отегчен и окаян, но сега Джон беше готов моментално да си сменят местата. Инак замъкът изглеждаше помръкнал и запуснат. Веднъж Джон беше видял изоставена твърдина. Зловещо място, където не се движеше нищо освен вятъра, а камъните мълчаха за обитавалите ги някога хора. Тази нощ Зимен хребет му напомни за онова място.

През отворените прозорци зад него се лееше музика и песен. Последното, което му се искаше да слуша. Джон отри сълзите с ръкава на ризата си вбесен, че ги беше допуснал да потекат, и се обърна да се прибира.

— Момче — извика му някой и Джон се обърна.

На ръба на каменната площадка над вратата към голямата зала седеше Тирион Ланистър. На това нелепо място му заприлича на някой от капчуците с чудноватите форми. Джуджето му се ухили отгоре.