Името на розата

— А когато си оставал до късно, да си забелязал нещо, което да ни подскаже кой би могъл да обикаля из кухнята и библиотеката, без да има оправдателни причини като теб?

— Ако бях забелязал нещо, щях да уведомя абата.

— Правилно — съгласи се Уилям и промени темата. — Това село в долината не е много богато, нали?

— И да, и не — отвърна Ремиджо. — Там живеят пребендарии 190, които са на служба към манастира; когато годината е плодородна, ние им даваме доста неща. Така например за празника на свети Иван получиха дванайсет модии малц, един кон, седем вола, един бик, четири юници, пет телета, двайсет овце, петнайсет свине, петдесет кокошки и седемнайсет кошера. А освен това двайсет пушени свине, двайсет и седем калъпа свинска мас, половин мярка мед, три мерки сапун, една рибарска мрежа…

— Добре, добре! — прекъсна го Уилям. — Но нали разбираш, от това не ми стана ясно какво е положението в селото, колцина от жителите му са пребендарии на манастира, колко земя притежава селянинът, който не е пребендарии…

— Е, щом питаш — отвърна Ремиджо, — знай, че едно семейство може да притежава и петдесет таволе земя.

— А колко е една тавола?

— Четири квадратни трабуки.

— Квадратни трабуки ли? Какво значи това?

— Един трабуко се равнява на 36 квадратни стъпки. Или осемстотин линейни трабуки правят една пиемонтийска миля. Имай предвид също, че едно семейство — по на юг — може да отглежда маслинени дървета, от които да получава най-малко половин мех зехтин.

— Половин мех ли?

— Да. Един мех се равнява на пет емини, а една емина се равнява на осем големи чаши.

— Ясно — отвърна унило моят учител. — Всяко село си има своите мерки. Вие например как мерите виното? На бокали ли?

— Или на рубии. Шест рубии правят една брента, а осем бренти — едно буренце. Или едно рубо се равнява на шест пинти от по два бокала.

— Мисля, че разбрах — отвърна примирен Уилям.

— Интересува ли те още нещо? — запита Ремиджо и както ми се стори, предизвикателно.

— Да! Питах те как живеят долу в равнината, защото днес размишлявах за проповедите на Умберто от Романс към жените и по-точно върху главата с наслов „За бедните жени в селата“, където казва, че те, поради това че са бедни, се поддават повече от другите жени на плътски изкушения, и твърди, че „peccant enim mortaliter, cum peccant cum quocumque laico, mortalius vero quando cum Clerico in sacis ordinibus constituto, maxime vero quando cum Religioso mundo mortuo“ 191. Ти знаеш по-добре и от мен, че и в светите места като манастирите никога не липсват плътски изкушения. Питах се — нали си имаш работа с хората от селото — дали не си чувал някои монаси — не дай Бог — да са прелъстили някои момичета.

Въпреки че моят учител изричаше тия думи някак си между другото, читателят ще се досети какъв смут всяваха те у клетия ключар. Не знам дали пребледня, но ще кажа, че желанието ми да го видя пребледнял бе толкова силно, че видях как стана блед като платно.

— Ако знаех всичко, за което ме питаш, щях да го кажа на абата — отвърна смирено Ремиджо. — За всеки случай, ако, както предполагам, такива сведения са от полза за твоето дирене, узная ли нещо, ще ти го съобщя. Виж какво, първият ти въпрос ме накара да поразмисля… През нощта, когато загина клетият Аделмо, аз обикалях из двора… във връзка с една кокоша история… бях дочул, че нощем някакъв коняр ходел да краде в кокошарника… Та същата нощ ми се стори, че видях Беренгарий — но бях далеч, не мога да се закълна, че е бил той; беше се запътил към спалните помещения, вървеше край хоровата част на църквата, като да идваше откъм Зданието… Не се учудих, защото от доста време монасите говореха за Беренгарий… сигурно си дочул нещо…

— Не, продължавай.

— Какво да ти кажа… Подозираха, че Беренгарий се е поддал на страсти, неподходящи за един монах…

— Да не би да намекваш, че Беренгарий е имал някакви връзки с момичета от селото, както вече те запитах?

Ключарят се изкашля смутено, после се усмихна угоднически.

— Не, не… още по-нечестиви страсти…

— Значи ли това, че ако един монах се забавлява плътски с момичета от селото, се поддава на страсти, които подобават на сана му?

— Не съм казал такова нещо. Но ти твърдиш, че и пороците, и добродетелите се степенуват. Плътта може да съгреши според природата и… против природата.

— Значи искаш да кажеш, че Беренгарий се е поддал на плътски помисли към лица от мъжкия пол?

— Казвам само, че така говореха… Казвам ти го, за да ти докажа, че съм искрен и че имам най-добро желание…

— Благодаря ти. Съгласен съм с теб, че содомията е много по-тежко престъпление от други прояви на разврат, за които, искрено казано, не съм склонен да водя разследване…

— Това са жалки неща, ако и да се случват — отвърна философски ключарят.

— Жалки работи, Ремиджо. Всички сме грешни. Никога не ще се осмеля да търся сламката в очите на мой събрат, защото се боя, че в окото си имам греда. Но ще ти бъда благодарен за всички греди, които ще ми посочиш отсега нататък. Така ще се опираме на дебели, яки дънери, а ще оставим сламките да се носят из въздуха. На колко се равняваше един трабуке?

— На трийсет и шест квадратни стъпки. Не се безпокой. Искаш ли да знаеш нещо, идвай при мен. Можеш да разчиташ на мен като на верен приятел.

— Такъв те и смятам — натърти Уилям. — Убертино ми каза, че навремето си бил в моя орден. Никога няма да издам мой стар събрат, особено сега, когато очакваме да пристигне папска делегация начело е един голям инквизитор, известен с това, че е пратил на кладата мнозина от хората на Долчино. Та ти каза, че един трабуко имал трийсет и шест квадратни стъпки, така ли?

Ключарят не беше глупак. Реши, че няма повече смисъл да си играе на котка и мишка; още повече, след като разбра, че той е мишката.

— Брате Уилям — рече той, — разбирам, че знаеш много повече, отколкото можех да допусна. Не ме предавай и аз няма да те предам. Вярно е, и аз съм човек, и аз се поддавам на плътски изкушения. Салваторе ми каза, че или ти, или твоят послушник снощи сте ги заварили в кухнята. Уилям, ти си видял свят, знаеш, че и кардиналите в Авиньон, и те не са пример за добродетелност. Знам, не ме разпитваш за тия дребни, нищожни прегрешения. Ала се досещам, че си дочул нещо за моето минало. Подобно на мнозина минорити и аз съм се люшкал насам-нататък. Преди години повярвах в идеала за бедност, напуснах братството и се отдадох на скитнически живот. И аз като мнозина други повярвах на проповедите на Долчино. Не съм учен човек, подстриган съм за монах, но знам само едно — да отслужвам литургия. От богословие не разбирам кой знае колко. Й може би не съм способен да подкрепям никаква идея. Виждаш ли, навремето се опитах да се дигна на бунт срещу господарите, а сега им служа; в името на тукашния господар командвам хора като мен. Ние, простолюдието, нямаме кой знае какъв избор — или да се бунтуваме, или да изменяме.

— Понякога простите хорица схващат нещата по-ясно от учените — рече Уилям.

— Може би — отвърна ключарят и сви рамене. — Просто не мога да разбера защо тогава постъпих така. Виждаш ли, за Салваторе е обяснимо; той е от крепостните, детството му е било глад и болести… Долчино бе символ на бунт, на премахването на господарите. С мен беше друго, аз съм от градско семейство, не бях подтикван от глад. Беше нещо… просто не знам как да се изразя, като лудешки празник, като хубав карнавал… Там, в планините, при Долчино, преди да бъдем принудени да ядем месото на нашите загинали другари, преди толкова много наши другари да почнат да измират от лишения, че не успявахме да ги изядем и оставяхме труповете им на хищните птици и зверовете по склоновете на Ребело… а може и по това време… се чувстваме някак си свободни. Дотогава не знаех какво е свободата, проповедниците казваха: „Истината ще ви направи свободни.“ Чувстваме се свободни, мислехме, че това е истината. Мислехме, че всичко, каквото вършим, е правилно…