Бараяр

Слизаха надолу и надолу, към центъра на нервната система на базата Танъри. Стигнаха до силно охраняваната зала за съвещания — пред нея пазеше цял взвод въоръжени до зъби войници. Куделка им махна да се отдръпнат. Вратите се плъзнаха встрани и отново се затвориха зад тях.

Мъжете около полираната маса прекъснаха работата си и се обърнаха към нея. В центъра, разбира се, беше Арал. От двете му страни бяха Илян и граф Пьотър.

Там бяха премиер-министърът Вортала и Канциан, и някакви други старши щабни офицери, всички облечени в зелени униформи. Срещу тях седяха двамата двойни предатели и помощниците им. Пълно със свидетели.

Тя искаше да бъде сама с Арал, без цялата тази тълпа. „Скоро.“

Арал срещна погледа й. Устните му се извиха в иронична усмивка. Това беше всичко и все пак стомахът й се затопли отново от увереност, от сигурност в него. Никакъв лед. Всичко щеше да се оправи. Отново бяха в крак и това не би могло да се изрази по-добре с порой от думи и силни прегръдки. Преръдки обаче щеше да има, така обещаваха сивите му очи. Собствените й устни се извиха нагоре за пръв път откакто… от кога?

Граф Пьотър плесна с длан по масата.

— Мили Боже, къде беше? — извика той яростно.

Обзе я болезнена лудост. Тя му се усмихна свирепо и му подаде чантата:

— На пазар.

За миг старецът почти й повярва и на лицето му се изписаха противоречиви чувства: удивление, недоверие, после гняв, сякаш разбра, че му се подиграват.

— Искате ли да видите какво съм купила? — Корделия развърза чантата и изтърколи главата на Вордариан върху масата. За щастие, кръвта бе спряла да тече преди няколко часа. Главата се спря с лице пред графа, с усмихнати устни и отворени, празни очи.

Пьотър зяпна. Канциан скочи, щабните офицери започнаха да ругаят, а един от предателите на Вордариан наистина падна от ужас от стола си. Вортала сви устни и вдигна вежди. Куделка, мрачно горд с ключовата си роля в този исторически момент, остави сабята на масата като ново доказателство. Илян изпухтя и се усмихна триумфално. Но и той бе смаян.

Арал беше съвършен. Очите му се разшириха за съвсем кратко, после той опря брадичка на ръцете си и погледна главата на Вордариан с хладен интерес.

— Но разбира се — въздъхна той. — Всяка ворска дама ходи да пазарува в столицата.

— Платих твърде много за това — призна Корделия.

— Това също е традиционно. — На устните му трепна сардонична усмивка.

— Карийн е мъртва. Застреляха я в схватката. Не можах да я спася.

Той развори дланта си, сякаш да остави черния хумор да се изплъзне между пръстите му.

— Разбирам. — Той отново вдигна поглед към нея, сякаш питаше „Добре ли си?“ и очевидно разбра отговора: „Не“.

— Господа, ако ме извините, бих искал да остана насаме с жена си за няколко минути.

Сред тътренето на изправящите се мъже Корделия долови шепот: „Храбър мъж…“

Тя спря с поглед хората на Вордариан.

— Господа. Препоръчвам ви, когато това съвещание се възобнови, да се предадете безусловно на милостта на лорд Воркосиган. Може да му е останала още малко. — „На мен определено не ми е“ — беше неизреченият завършек на думите й. — Писна ми от глупавата ви война. Сложете край на това.

Пьотър мина покрай нея и тя му се усмихна горчиво. Той й отвърна с тревожна гримаса и промълви:

— Очевидно съм те подценявал.

— Никога не… заставайте отново на пътя ми. И стойте далеч от сина ми.

Воркосиган я погледна и възпря изблика й. Тя и Пьотър размениха предпазливи кимвания, много напомнящи на леките поклони на двама съперници в дуел.

— Ку — каза Воркосиган, поглеждайки смутено към страховития „подарък“, който лежеше до лакътя му. — Моля те, уреди да отнесат това нещо в моргата на базата. Не ми харесва за украса на масата. Трябва да го запазят, докато могат да го изгорят заедно с тялото. Където и да е то.

— Сигурен ли сте, че не искате да я оставите тук, за да подтикнете офицерите от щаба на Вордариан към споразумение? — попита Ку.

— Не — отвърна твърдо Воркосиган. — Вече оказа достатъчно благотворен ефект.

Ку взе предпазливо чантата от Корделия, отвори я и прибра главата на Вордариан. Явно не му се искаше да я докосва.

Арал обгърна с поглед уморената група — мъката на Друшнакови, принудителните гърчове на Ботари.

— Дру. Сержант. Свободни сте да се измиете и нахраните. Ще ми докладвате в моята квартира след като свършим тук.

Друшнакови кимна, сержантът отдаде чест и двамата последваха Куделка навън.

Корделия се хвърли в прегръдките на Арал в момента, в който вратата се затвори и той стана. Паднаха с трясък на стола, а после се прегърнаха толкова силно, че трябваше да се откъснат, за да се целунат.

— Никога повече недей да правиш такива номера — помоли я той.

— А ти никога повече не допускай да се налага.

— Договорихме се.

Той отдалечи лицето й от своето, поглъщайки я с очи.

— Толкова се страхувах за теб, че забравих да се страхувам за враговете ти. Трябваше да си спомня, мили капитане.

— Сама нямаше да успея. Дру беше моите очи, Ботари — дясната ми ръка, а Куделка — краката ни. Трябва да простиш на Ку самоотлъчката. Ние почти го отвлякохме.

— Така чух и аз.

— Разказа ли ти за братовчед ти Падма?

— Да — въздъхна мъчително той. После потъна в спомени. — Падма и аз бяхме единствените оцелели след клането на лудия император Юри над потомците на принц Ксав. Бях на единайсет. Падма беше още бебе… Оттогава винаги съм мислил за него като за бебе… Сега аз съм единственият останал. Работата на Юри е почти свършена.

— Дъщеричката на Ботари — Елена. Трябва да направим нещо. Тя е много по-важна от пълните обори в резиденцията.

— Точно в момента работим по този въпрос — каза той. — Това е основна задача сега, след като ти извади император Видал от сметките. — Той замълча и бавно се усмихна. — Страхувам се, че си шокирала моите бараярци, любов моя.

— Защо? Да не би да си мислят, че имат монопол върху варварството? Знаеш ли какви бяха последните думи на Вордариан? „Вие сте бетанка! Не можете да направите…“

— Какво да направиш?

— Каквото направих.

— Зловещ трофей си носила в монорелсовата железница. Ами ако някой те бе помолил да отвориш чантата?

— Щях да го направя.

— Наистина ли… си добре, любов моя? — Под усмивката устните му бяха сериозни.

— Имаш предвид дали не съм загубила самообладание? Да, малко. Повече от малко. — Ръцете й все още трепереха, трепереха непрекъснато от предишния ден, без да спират.

— Изглеждаше ми… необходимо да донеса главата на Вордариан. Разбира се, не съм си и помисляла да я закачваме на стената в замъка Воркосиган, наред с ловните трофеи на баща ти, макар че това е добра идея. Струва ми се, не осъзнавах защо я нося, докато не влязох в тази стая. Ако се бях клатушкала тук с празна глава и разкажех на всички, че съм убила Вордариан и съм сложила край на необявената им малка война, кой би ми повярвал? Освен теб.

— Илян, навярно. Виждал те е в акция и преди. Другите… наистина си права.

— Мисля, че имах и някаква идея, останала в ума ми от древната история. Не са ли имали обичай да излагат на показ телата на убитите владетели, за да смажат претендентите? Изглежда ми подходящо. Макар че Вордариан беше почти страничен въпрос, от моята гледна точка.

— Твоят ескорт от ИмпСи ми докладва, че си донесла репликатора. Работи ли още?

— Сега е при Вааген, проверява го. Майлс е жив. Какви са уврежданията е неизвестно. Още нещо: Вордариан има пръст в пращането на Евън Ворхалас. Непряко, чрез някакъв агент.

— Илян подозираше това. — Прегръдката му се стегна около нея.

— Относно Ботари — каза тя. — Не е в добра форма. Има нужда от истинско лечение — медицинско, не политическо. Онова изтриване на паметта е било ужасно.

— Навремето му спаси живота. Моят компромис с Ецар. Тогава нямах власт. Сега мога да му помогна.

— Направи го. Залепил се е за мен като куче. Според собствените му думи. А и аз го използвах точно така. Дължа му… всичко. Но ме плаши. Защо мен?