Бараяр

Приближавайки базата Танъри по зазоряване, Корделия изпита изключително неприятно усещане. Толкова приличаше на първото й пристигане от планините, че имаше чувството, че е впримчена в някакъв капан на времето. Навярно бе умряла и бе попаднала в ада, и бе обречена на безкрайното мъчение да преповтаря събитията от последните три седмици отново и отново вовеки. Тя потрепери.

Друшнакови я наблюдаваше загрижено. Изтощеният Ботари дремеше в пътническата кабина. Двамата служители на Илян от ИмпСи — идентични близнаци с онези на Вордариан, които бяха убили в резиденцията, — мълчаха нервно. Корделия притискаше маточния репликатор в скута си. Пластмасовата чанта беше на пода между краката й. Тя бе неспособна да изпусне чантата от поглед, макар да бе ясно, че Дру би предпочела да я остави в багажното отделение.

Въздушната совалка се приземи плавно и двигателите й постепенно заглъхнаха.

— Искам капитан Вааген. Веднага — каза за пети път Корделия, когато хората на Илян ги заведоха под земята в Службата за сигурност.

— Да, миледи. На път е — увери я отново мъжът от ИмпСи. Тя го погледна подозрително.

Хората от ИмпСи предпазливо ги освободиха от личния им арсенал. Корделия не ги обвиняваше — тя също не би се доверила на безумно изглеждащата, при това въоръжена група. Благодарение на склада на Ецар жените бяха добре облечени, макар да нямаше нищо по размера на Ботари, който бе останал с одимената си и вмирисана черна униформа. За щастие изсъхналите кървави пръски не си личаха много. Но очите и на тримата бяха хлътнали, обкръжени от сенки и гледаха трескаво. Корделия трепереше, Ботари стискаше юмруци, а Друшнакови от време на време се разплакваше тихо без очевидна причина и спираше толкова внезапно, колкото бе започнала.

Най-после капитан Вааген се появи заедно с един санитар. Беше облечен в зелена униформа и вървеше бързо — отново със скоростта на стария Вааген. Единственият остатък от нараняванията му, изглежда, беше черната превръзка на окото — стоеше му добре и му придаваше вид на пират. Корделия се надяваше превръзката да е само временна.

— Миледи! — успя да се усмихне той въпреки болката в лицевите мускули — поне така помисли Корделия. — Значи успяхте!

— Надявам се, капитане. — Тя му подаде репликатора — не бе позволила на хората от ИмпСи дори да го докоснат. — Надявам се, че сме успели навреме. Още не светят червени лампички, но има предупредително писукане. Изключих го, едва не ме влуди.

Той разгледа репликатора, проверявайки сигналите.

— Добре. Добре. Хранителният резервоар е почти празен, но не е съвсем изчерпан. Филтрите още функционират, равнището на пикочната киселина е високо, но не надхвърля толеранса. Струва ми се, че всичко е наред, миледи. Жив е. А за да определя какъв е ефектът от това прекъсване за моето лечение, ще ми трябва повече време. Ще бъда в лазарета. Трябва да започна със зареждането му на часа.

— Разполагате ли с всичко, което ви трябва?

Белите му зъби блеснаха.

— Лорд Воркосиган ми нареди да започна с уреждането на лаборатория на другия ден, след като заминахте. За всеки случай, така каза.

„Арал, обичам те.“

— Благодаря ви. Вървете, вървете. — Тя предаде репликатора в ръцете на Вааген и той забърза навън.

Корделия седна като марионетка с прорязани конци. Сега можеше да си позволи да почувства цялата тежест на изтощението си. Но все още не можеше да спре. Трябваше да разбере още нещо много важно. И не й беше до тези обкръжили я като напаст мъже от ИмпСи. Тя затвори очи и подчертано ги игнорира, оставяйки Дру да изрича, запъвайки се, отговорите на глупавите им въпроси.

Желанието се бореше със страха. Тя искаше Арал. Тя му се беше противопоставила, и то възможно най-открито. Дали това бе наранило честта му, дали бе засегнало неговото — трябваше да признае, необикновено гъвкаво — бараярско мъжко его над границата на търпимостта? Дали доверието му към нея щеше да бъде смразено завинаги? Не, това подозрение бе определено нечестно. Но общественото му влияние — дали не му бе навредила? Дали всичко това нямаше да предизвика някакви проклети непредвидени политически последици? А интересуваше ли я това? Да, реши тъжно тя. Беше ужасно уморена и все пак я интересуваше.

— Ку!

Викът на Дру накара Корделия да отвори очи. Куделка влизаше куцайки в канцеларията на ИмпСи. Мили Боже, той бе отново в униформа, избръснат и силен. Само сивите кръгове около очите му не бяха по правилника.

Срещата на Ку и Дру, забеляза с удоволствие Корделия, не беше ни най-малко военна. Офицерът от щаба прегърна високата мръсна блондинка и двамата си заразменяха приглушени поздрави твърде далеч от правилника, като например миличък, любов моя, слава Богу, в безопасност, скъпа… Хората от ИмпСи се обърнаха встрани, изпитвайки неудобство от изблика на толкова емоции. Корделия им се наслаждаваше. Далеч по-разумен начин да посрещнеш приятел от всички слабоумни отдавания на чест и военни поздрави.

Те се разделиха само за да се огледат по-добре, без да пускат ръцете си.

— Ти успя — сподави смеха си Друшнакови. — Кога дойдохте? Как е лейди Ворпатрил?…

— Пристигнахме само два часа преди вас — каза задъхано Ку, зареждайки се отново с кислород след геройската им целувка. — Лейди Ворпатрил и малкият лорд са в лазарета. Лекарят казва, че тя страда предимно от стрес и изтощение. Беше невероятна. Преживяхме няколко неприятни момента, докато минавахме покрай хората от Службата за сигурност на Вордариан, но не се провалихме. И ти успя! Срещнах Вааген по коридора с репликатора — ти си спасила сина на милорд!

Раменете на Друшнакови се отпуснаха.

— Но загубихме принцеса Карийн.

— Оо! — Той докосна устните й. — Не ми казвай — лорд Воркосиган ми нареди да ви заведа всичките в мига, в който пристигнете. Ще разкажеш първо на него. Сега ще ви заведа. — Той махна с ръка към хората от ИмпСи, сякаш разгонваше мухи — нещо, което Корделия копнееше да направи.

Ботари имаше нужда от помощ, за да се изправи. Корделия вдигна жълтата пластмасова чанта и чак сега забеляза, че тя носи името и рекламния знак на един от най-добрите магазини за женски дрехи в столицата. Каква ирония. „Карнйн най-после ти избяга, копеле.“

— Какво е това? — попита Ку.

— Да, лейтенант — вметна припреният служител от ИмпСи, — моля ви, тя отказа да ни остави да проверим чантата. По правилник не трябва да я пускаме да я внесе в базата.

Корделия отвори чантата и я подаде на Ку. Той надникна вътре и отскочи назад.

— По дяволите!

Мъжът от ИмпСи се втурна напред, но Ку му махна да спре.

— Аз… аз разбирам — преглътна той. — Да, адмирал Воркосиган определено ще иска да види това.

— Лейтенант, а какво да впиша в описа си? — почти изскимтя дежурният от ИмпСи. — Щом я внасят, трябва да я регистрирам.

— Остави го Ку, той просто си пази задника — въздъхна Корделия.

Ку надникна отново и устните му се сгърчиха в крива усмивка.

— Всичко е наред. Впиши я като подарък по случай Зимния панаир за адмирал Воркосиган. От жена му.

— А, Ку. — Дру му подаде сабята. — Запазих ти това. Но загубихме ножницата, съжалявам.

Ку взе оръжието, погледна чантата, направи връзката и го понесе по-внимателно.

— Няма… няма нищо. Благодаря ти.

— Ще я занеса в „Сийглинг“ и ще поръчам да направят нова ножница — обеща Корделия.

Мъжът от ИмпСи им направи път. Ку поведе Корделия, Ботари и Дру в базата. Корделия отново стегна връзките на чантата и дори лекичко я залюля.

— Ще слезем на етажа на Щаба. Адмиралът има секретна среща през последния един час. Снощи пристигнаха тайно двама висши офицери на Вордариан. Преговарят да му го предадат. Най-добрият план за освобождаване на заложниците зависи от тяхното сътрудничество.

— Още ли не са научили за това? — вдигна чантата Корделия.

— Струва ми се, че не, миледи. Вие току-що променихте всичко. — Той се усмихна малко странно и ускори неравната си крачка.

— Но заложниците все пак трябва да се освободят — въздъхна Корделия. — Макар и провалили се, хората на Вордариан все още са опасни. Може би дори по-опасни, защото са отчаяни. — Тя си помисли за хотела в центъра на Ворбар Султана, където, доколкото знаеше, още пазеха момиченцето на Ботари — Елена. Заложници. Да можеше да убеди Арал да отпусне малко ресурси, за да бъдат заложниците по-малко!