Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— И защо според тебе?
— Не знам как да ти обясня — замънка младежът. — Иначе добре е написано, с чувство, но ми се струва неподходящо за политическия момент. Ето, например вземи началото — за двата свята, дето здраво са се вчепкали един в друг. А ние сега говорим за мирно съвместно съществуване. И за разведряване на международната обстановка.
— А тоя фашистки преврат! — каза намръщен вуйчо му. — Да не съм го инсценирал аз?
— Добре, вуйчо, напиши там нещо за американските монополи, прибави и за ЦРУ. Но за двата свята, дето са се вчепкали на живот и смърт, не е така. Защото няма да е на живот, а на смърт.
— Добре, напиши го, както ти знаеш. Все пак това е проект.
— Кой ти го е поръчал?
— Комитетът, естествено.
Вуйчо му бе подпредседател на Националния комитет за мир.
— Добре — отвърна младежът. — Но ще ти кажа, че напразно си се старал. Те са поръчали това възвание още на неколцина. След това ще изберат най-баналното и точно него ще напечатат. И да ти кажа — най-трудно е да се пише банално, освен ако не ти е естествено.
Сашо имаше чувството, че вуйчо му изобщо не го е чул — толкова в тоя миг изглеждаше някъде извън кабинета си. Но беше го чул.
— И тъй да е — каза той. — Но това надали е най-същественото. Всеки човек трябва да върши своята работа според себе си. А как ще я преценят другите — това не е толкова важно.
От няколко години младежът беше нещо като частен секретар на вуйчо си, изготвяше му всички ония материали, които академикът нямаше как да откаже. Бяха главно статии, политически бележки, даже изявления и интервюта — всичко това минаваше през безупречното, кажи-речи, вдъхновено перо на младежа. Точно това вдъхновение и тая натрапваща се убеденост и искреност понякога смущаваха академика. Нищо подобно той не можеше да открие в обикновените им разговори. Сашо му се струваше прекалено трезв, по-скоро скептичен и сдържан, отколкото пламенен и доверчив. Кое беше негово лично убеждение, а кое ловко нагласява не към становището на инвеститора, това старият никога не можеше да разбере. Защото в крайна сметка академикът наистина беше нещо като инвеститор — и на средства, и на идеи. Той отстъпваше на племенника всички хонорари от поръчките, а когато те имаха чисто обществен характер, намираше някакви начини да го възнагради. Така или иначе и двамата имаха полза от това сътрудничество. Обществената работа на академика беше в ред, без да краде от времето за научната. А пък Сашо винаги имаше малко пари в джоба си, в това отношение не приличаше на обикновените студенти.
— А сега аз да си вървя — каза младежът. — Искаш ли да ти помогна нещо?
— Върви, върви — каза академикът. — Ще се оправя сам.
Когато Сашо си отиде, той се повъртя безсмислено из празния апартамент, после полегна на диванчето. От сутринта се чувствуваше някак изпразнен, почти кух. И мисълта му непрекъснато се връщаше към вчерашното погребение, сега е малко повече срам и стеснение. Защо така внезапно се бе разридал в залата на покойниците? Така страшно, така неутешимо? И кого бе оплакал — себе си или нея? Може би нито едното, нито другото. Себе си той никога не бе жалил, защото, като всеки зает човек, никога не се бе замислял сериозно за съдбата си. Никога не се бе обръщал назад, за да огледа пътя си. Дори не се бе опитвал да премери ръста си в своята собствена наука — докъде бе стигнал, какво още можеше да очаква? А жена си бе загубил постепенно и спокойно, без сътресения и без кризи освен в случая, за който изобщо не искаше да си спомня. Беше свикнал с нея, но никой не оплаква така горчиво своите навици.
Тогава защо?
Да, трябваше непременно да разбере това, трябваше да стигне до истината, преди да е дошла смъртта. Да, далече преди това. Когато тя наближи съвсем, човек става слаб, безпомощен, безразличен. Да, съвсем, съвсем безразличен към всичко, даже към себе си. А тон чувствуваше смътно, че в тия ридания е имало някакъв смисъл, че не са били без причина. И тоя смисъл е бил може би истинският смисъл на неговото съществуване, на всяко човешко съществуване. Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп. Такива мисли минаваха сега през ума му, но не му се струваха нито горчиви, нито страшни.
Той не усети как внезапно бе заспал, сякаш се бе скъсала някаква нишка. Тоя път нямаше нищо в съня му — бе празен и дълбок като смъртта.
3
Десетина дни академикът не излезе никъде, дори не прекрачи прага на дома си. Не работеше нищо, не мислеше нищо. Но не се чувствуваше и нещастен. Като че ли го бе обхванало някакво пълно безразличие, по-лошо и от апатията, в която винаги има някаква скрита драма. Не, нямаше драма, нямаше нищо. Просто бе загубил всякакъв интерес към живота.
През тия тихи и съвсем безлични дни като че ли и времето беше негов съюзник. Той не си опомняше друг такъв студен и дъжделив юни. Приличаше повече на късна есен, ниско над града се влачеха огромни и тежки облаци, бръскаше студен дъжд. В кабинета му бе винаги здрачно и малко хладно, дъждът миеше обилно стъклата и през тях светът му изглеждаше някак размазан и нереален. Най-странното бе, че телефонът упорито мълчеше, никой не се обаждаше. И така, както се бе затворил в кабинета, с тия обливани от дъжда стъкла, имаше чувството, че ще се понесе бавно, като загубена лодка, в мъгливия океан на времето и ще изчезне там завинаги.
Всяка сутрин към осем часа идваше сестра му, винаги с пълна пазарска чанта. Свършваше до към десет часа леката домакинска работа, след това се залавяше да му сготви. Вършеше това не просто и делнично, а едва ли не с някакво вътрешно благоговение. И наистина готвеше много хубаво.
Докато бе жив мъжът й, тя смътно усещаше, че това е, кажи-речи, единственият начин да го задържи в къщи.
Никога не се хранеше заедно с брат си, дори избягваше да се мярка пред очите му. Академикът пристигаше разсеян в кухнята, сядаше мълчаливо и изяждаше без да каже думичка, всичко в чинията. Но ядеше все тъй разсеяно, без никакъв апетит, просто набиваше, както веднъж кратко и непочтено се бе изразил синът и. Но колкото и да бе разсеян, все пак академикът си даваше някаква несъзнателна сметка, че яде повече, отколкото преди нейната смърт. Това го подтискаше, изпълваше го с чувство на неясна вина. Но беше безпомощен да се спре, изяждаше всичко и усещаше, че все още му се яде. Някога покойният му баща казваше, че така ненаситно и лакомо започват да ядат старците, преди да умрат. Но той не ядеше лакомо, той просто не знаеше къде да спре.
През цялото време го посети само Сашо, неговият племенник. Той му донесе възванието, както бе обещал, академикът го прочете внимателно два пъти. По лицето му бе все така безразлично, изразът му не подсказваше нищо.
— Много добре! — каза той внезапно. — Тая материя просто ти допада. Винаги съм смятал, че от тебе може да излезе чудесен политик.
Младежът го изгледа внимателно.
— Смяташ, че не ме бива за науката? — попита той. Академикът някак унило поклати глава, но това че означаваше нищо. В края на краищата Сашо бе наистина отличен студент, най добрият в целия курс. Всички му предричаха бляскава научна кариера, а сега неговият собствен вуйчо сякаш се бе усъмнил.
— Не исках да кажа това! — отвърна той. — Но твоят ум е повече спекулативен, отколкото аналитичен.
Младежът съвсем се обиди.
— Всъщност аз не обичам политиката! — отвърна доста сухо. — Аз не обичам нищо, което не е сигурно и положително знание.
За миг академикът сякаш изчезна от стаята и съвсем го забрави. Навън все тъй безутешно плискаше студеният дъжд.
— Ще дойде време и ще разбереш, че знанието не е всичко — каза някак тихо и без желание вуйчо му. А понякога даже може да пречи. Като гората, която пречи да видиш дървото.
Скоро след това Сашо си тръгна малко огорчен, без да се издаде съвсем. Академикът стана и отиде до прозореца, все тъй обливан от дъжда. Всъщност за какво му бе нужно да огорчи момчето? Той никога никого не поучаваше, дори своите студенти. Това просто не беше в стила му. Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея. А ето че сега без никаква нужда бе обидил своя племенник. И бе останал сам. Когато самотата му стана непоносима, тон набра първия телефонен номер, който му дойде на ума. Оттатък се обади слаб и небрежен женски глас:
