Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Кой тракаше на машината?
Вуйчо му сякаш не го чу. Само притвори вратата и каза естествено и спокойно:
— Искаш ли да видиш вуйна си?
Не, не искаше. Но нима можеше да му го каже? Не обичаше да се среща с нея, особено насаме, дори когато беше жива. Тя беше винаги много любезна с него, дори ласкава, но именно това го плашеше и подтискаше. Една истинска вуйна се държи много по-майчински.
— Добре — каза той и потегли към спалнята.
Вуйчо му остана в хола със сухото си невъзмутимо лице. Походката на младежа му се стори в тоя миг много лека, почти безгрижна. И фигурата му бе много лека и малко суха, приличаше в това отношение на него, а не на баща си. Само тоя насмешлив израз на лицето, почти маска, бе взел от покойния си баща, гуляйджията, който също бе починал от инфаркт при доста съмнителни обстоятелства. Академикът се обърна и отново влезе в кабинета си. Изпитваше странното чувство, че след малко младежът ОТНОВО ще се появи и ще каже весело: „Вуйчо, какви глупости приказваш, вуйна беше само припаднала“. И наистина Сашо скоро се върна, но лицето му сега изглеждаше съвсем разстроено.
— Напълно се е вкочанила! — каза той. — Умряла е най-малко преди два часа.
Преди да се прехвърли във факултета по биология, той бе следвал два семестъра медицина.
— Да, както е спала — отвърна старият.
Сашо мълчаливо поклати глава. Лицето му бавно възвърна цвета си, очите му се оживиха. Той приседна на диванчето и добави:
— Вуйчо, то се знае, никоя смърт не е хубава, но нейната е била поне лека. Тя нищо не е усетила, просто е заспала завинаги.
Макар и печален, тонът му беше някак лек, като момчешката му походка. „Така не се говори за смърт! — мислеше академикът потиснат. — Всяка смърт е ужасна, за смърт просто не бива да се говори“.
— Как се чувствуваше тая вечер? — попита младежът.
— Нищо, обикновено.
— И какво вечеря?
Какво е вечеряла? Те никога не вечеряха заедно. Но като влезе тая вечер случайно в кухнята, видя, че си беше приготвила ягоди, леко посипани със захар. И лицето й беше намазано с крем от ягоди, приличаше в тоя миг на одрана. Като го чу, тя трепна и се обърна към прозореца. Знаеше, че не обича да я гледа така, затова побърза да се върне назад.
— Не знам — отвърна той.
— Повиках лекар — каза младежът. — Чакам го всеки момент.
И наистина лекарят дойде след десетина минути. Беше млад човек в болнична манта, на гърдите му висеше стетоскоп, сякаш се готвеше да съживи с него мъртвата. Държеше се прекалено почтително, почти на пръсти, но очите му бързо обходиха обстановката. На сутринта жена му щеше да го разпита най-подробно, включително и за цвета на пердетата, той трябваше да знае какво Да й отговори. Тя винаги живо се интересуваше как живеят известните хора. Лекарят зададе малко разсеяно няколко предварителни въпроса, после отиде в спалнята.
Докато го чакаха в кабинета, Сашо взе машинално някакво чуждо списание и все тъй машинално започна да го разлиства. Умът му очевидно бе някъде другаде, навярно в спалнята.
— Има статия от Мидуей — каза внезапно вуйчо му.
— Да, знам я — отвърна младежът. — Според мен ти си отишъл по-далече…
Старият не отговори. Стори му се грозно, че така внезапно се бе разбъбрал, докато жена му лежеше мъртва оттатък. Той стана от мястото си и отиде до отворения прозорец. Тилът му беше много мършав, небрежно подстриган, едното му рамо висеше по-ниско от другото. И в ума на младежа се въртяха някакви подобни мисли. Всъщност вуйчо му беше ли усетил смъртта? Или чисто и просто още не си даваше сметка. Виждаше му се съвсем безчувствен — или още по-зле — напълно равнодушен. Само колко старателно чаткаше преди малко на пишещата машина, освен ако е имал някаква звукова халюцинация. Но машината беше на мястото си, листът хартия — също. Това му се струваше невероятно, извън ума му. Освен ако е мръднал малко от тая неочаквана и неестествена смърт. Неговата собствена майка и досега изглеждаше малко смахната след смъртта на мъжа си. А на всичко отгоре вуйчо му бе много деликатен човек, в това напълно бе сигурен. А не може един деликатен човек да не бъде чувствителен. Той с тягостно чувство пропъди тия мисли от ума си. Беше привързан към вуйчо си, сега би трябвало да се чувствува облекчен, че не страда.
След малко влезе лекарят. Стетоскопът все тъй висеше на гърдите му, но сега поне бе пъхнал в джоба си бялата шапчица. Изглеждаше все тъй крайно внимателен и почтителен.
— Жена ви боледуваше ли от сърце?
— Не, никога — отвърна академикът. — От нищо. Дори от сливици… Тя беше изключително здрав човек… Като канара — изтърва се внезапно от езика му.
„Да, наистина като канара!“ — помисли младежът. Като гранитна канара край морето, заоблена от морските вълни в течение на милиони години. От нея наистина лъхаше нещо вечно, като от някаква жива, неостаряваща мумия.
— Главата й беше здраво превързана с кърпа. — Може би е имала високо кръвно налягане?
Академикът мълчеше затруднен.
— Не знам! — отвърна той неловко. Може би… Но тя беше малко особен човек, никога от нищо не се оплакваше… Особено пък от здравето си…
Това беше наистина така. Веднъж бе лежала цяла седмица, бяла като платно, без да каже нито една дума. Той само можеше да се досеща какво се е случило.
— Така или иначе, починала е от инфаркт — каза лекарят. — Ако желаете, можем да направим аутопсия.
— Не, не! — възкликна едва ли не уплашено академикът. — Не е нужно.
Наистина в тоя миг му се стори истинско светотатство мисълта да се разруши по някакъв начин съвършенството на нейната фигура.
— Добре, ако разрешите ще седна да напиша смъртния акт — каза лекарят.
— Моля.
Когато най-после си отиде и линейката отбръмча в пустотата на нощта, младежът каза:
— Вуйчо, мисля да те заведа на вилата… Утре тука ще бъде лудница.
— И да я оставим сама? — попита с укор академикът.
„Та точно сега надали някой ще я открадне“ — помисли с досада младежът. Съвсем не очакваше от един учен такова религиозно суеверие.
— Не, ще доведа майка ми… Бъди спокоен, тя всичко ще уреди. И без това ти само ще пречиш тук.
— Не! — каза академикът.
Но след половин час все пак успя да го убеди. Неговият престарял форд таунус беше паркиран наблизо, в една от глухите улички. Сашо бе возил с него чичо си не веднъж и не два пъти, носеше винаги в себе си резервните ключове. Скоро колата пърпореше меко с недопомпаните си гуми по шосето за Княжево. Нейният истински стопанин бе вуйна му и тя се грижеше за нея толкова немарливо, колкото взискателна бе към себе си. Пък и рядко я ползуваше, бе потънала в прахоляци и птичи курешки, така че Сашо се принуди да спре насред пътя и да изтрие с лакът част от предното стъкло. Вилата им беше в подножието на Витоша, не много голяма, по удобно мебелирана. Имаше водопровод със собствен каптаж, баня и няколко много хубави картини от Данаил Дечев, неизвестни за специалисти. Но колкото повече старееше, академикът по-рядко ходеше там, Сред буйната зеленина, сред жужукането на пчелите, сред непрекъснатото чирикане на птиците той се чувствуваше неспокоен и тъжен, не можеше да се съсредоточи, работата не му спореше. Много по-често ходеше там жена му, стоеше по няколко дни. Всъщност вилата бе нейно дело, беше я построила в една от гънките на самата Витоша. Това бе станало в краткия промеждутък между атомната и водородната бомба. Тогава в нейните кръгове всеки ден се шушукаше за война и тя бе решила да вземе някакви мерки. Но когато се бе появила и водородната, тя разбра, че е паднала в собствения си капан. Нямаше спасение от кошмара, трябваше да се примири. И все пак не се примири съвсем, след време купи от едно посолство форд таунуса, и то на прилична цена. Много внимателно следеше събитията, готова да офейка при всяка по-сериозна заплаха. И наистина при Карибската криза под разни хитри и деликатни предлози тя замъкна мъжа си чак в Нареченските бани. И, разбира се, отегчи се безкрайно там, докосваше се до всяка вещ едва ли не с отвращение, а на баните изобщо не отиде, въпреки че ги бе използувала за предлог.
