Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Но да мисли за друго, за каквото и да е. Тая сутрин бе помолил жена си да му купи летни обувки, все едно какви, но да бъдат с някакви дупки и да не запарват краката. Наталия му бе отговорила, че един академик не може да носи каквито и да е летни обувки. Все пак тя излезе на пазара и се върна оттам, както винаги, намръщена и ядосана. Каза му, че летните обувки в магазините са достойни само за зарзаватчии и келнери от откритите бирарии. Толкова скъпи? — пошегува се той. Но тя не разбра шегата и продължи да мърмори. Като ходи всяка година по какви ли не конгреси и симпозиуми, защо не си купува поне тия дребни вещи, които му са потребни. Ето, няма нито едни свестни копчета за ръкавели. Няма нито една хубава бяла риза за официални приеми. Няма… Той благоразумно мълчеше. А можеше да й отвърне нещо. Можеше да й каже например, че като ходи в чужбина, харчи цялата си валута за разни козметики, помади и биокремове, от тия, които си купува Жаклин Кенеди… Можеше, но си мълчеше…
Той се поусмихна и погледна към леглото й. Мракът в стаята сякаш се бе просветлил, сега виждаше много по-ясно. Жена му спеше, както винаги, по гръб, с отвити рамене. Бе привързала силно главата си през челото с тюлено шалче, правеше го понякога, когато имаше мигрена. Спеше винаги много тихо, никога не чуваше дори дишането й. Скоро очите му свикнаха съвсем с тъмнината, той вече виждаше нейния красив профил, с малко едър нос и строго изрязани устни — силна и властна както в живота, така и в съня. Лежеше съвсем бездиханна, бледа и неподвижна като статуя, целият й вид като че ли излъчваше стаена вечност. Понякога той се учудваше сутрин на бледостта й, сякаш нямаше капка кръв в нейните обезцветени, невидими вени. Бледи, почти бели бяха и едро изрязаните й устни. Но след четвърт час, като поработеше малко пред огледалото с четчици и бои, видът и отново ставаше съвсем нормален.
Той въздъхна и затвори очи. И изведнъж го обзе някаква непонятна тревога, толкова тягостна, че съвсем се разсъни. Обърна се и отново погледна към леглото й — нищо, спеше си, както винаги. Но тревогата не затихваше, даже повече се усили. Мисълта беше съвсем нелепа, но какво от това? Беше толкова лесно да се опровергае. Лесно, но глупаво. Той лежа още няколко минути, като се бореше със себе си, после стана и тихичко се промъкна до леглото й. Ставаше смешен, разбира се, ето сега ще отвори своите едри порцеланови очи и ще му изръмжи нещо сърдито с дълбокия си плътен глас на лъвица. Навярно всички жени по света стават непоносими и зли, когато някой посегне на съня им. Някой чужд — помисли той внезапно. Не собствените им деца например, не бебетата, които реват нощем, не синовете им, които се връщат пияни призори, и не дъщерите им, които се прибират разплакани и с изподрани блузки. Притаил дъх, той докосна челото й едва ли не с пигмента на мършавите си пръсти. Сърцето му мигновено се вледени. Тя беше мъртва. Тогава се опита да намери пулса и. Какви глупости прави, тя беше мъртва от часове може би, мъртва, мъртва, мъртва.
Краката му омекнаха изведнъж, той приседна на табуретката. После не можеше да си припомни колко време е стоял тъй — минути ли, часове ли? Като че ли бе изчезнал безпаметен за света. Най-страшното беше, че в сърцето му нямаше нищо — ни болка, ни тъга, ни мъка. Ни дори най-обикновена човешка жал. Приличаше в тия минути на празно, прекършено чучело, в което нямаше нищо освен суха, безчувствена слама.
Най-сетне се посъвзе. Първото живо чувство, което изпита, бе ужасът. Но скоро то изчезна така внезапно, както се бе появило. Беше виждал много трупове през живота си, това не можеше да го уплаши. Но нямаше сили и да помръдне от мястото си, бе така безпомощен и празен. Имаше само едно усещане в него — за безпределна и мъчителна самота. Разбираше само, че трябва да се махне оттук, да извика някого — някой друг човек, какъвто и да е той, само да не бъде сам със смъртта, която все още присъствуваше някъде тук, наоколо. Като напрегна цялата си воля, той се повдигна от неустойчивата табуретка и запали лампата, която блесна ослепително в млечния глобус. Не се обърна назад, за да я види — истинска, в светлината. Тая мисъл го изпълваше с ужас. Вървеше напред като сляп, като палеше лампите по пътя си, една по една, докато ги запали всичките. После седна отново край бюрото си, притегли телефона и спря безпомощен.
Вече нямаше никакви приятели, никакви близки на тоя свят. Повечето бяха измрели, а старостта бе разнищила връзките и с последните живи. Старостта не обича да вижда себе си, угасналите си очи, вдървената си походка. Тя винаги е много самотна, освен ако не намери нещо в себе си. Той дори нямаше тефтерче с телефонни номера, не търсеше вече никого, макар че него все още го търсеха. Освен да извика, разбира се, но… но не е ли несправедливо, не е ли малко жестоко? Та Сашо е все още момче, защо трябва да гледа чужди трупове?
Той преглътна сухо и започна да набира номера. Нямаше никаква надежда да събуди някого там по това време, но въртеше безпомощно шайбата. Телефонът даде свободно, той чакаше, като придържаше едва-едва с обезсилената си ръка слушалката до ухото. И изведнъж чу сънлив мъжки глас.
— Кой е?
— Сашо, ти ли си? — попита академикът.
Младежът оттатък не позна гласа, толкова той бе станал неузнаваем.
— Аз съм… Кой се обажда?
— Вуйчо ти — отвърна той.
— А, ти ли си? — Гласът на младежа оттатък му се стори зарадван. — Да не е станало нещо?
— Да, стана — отвърна академикът. — Почина вуйна ти…
Нещо щракна, сякаш му бяха затворили слушалката. Но след миг отново долетя гласът, тоя път доста стреснат:
— Какво приказваш?… Кога почина? От какво?
— Не знам… Навярно инфаркт… Сашо, прощавай, трябва да дойдеш веднага у дома.
— Разбира се, ще дойда! — отвърна с готовност младежът.
— Как те събудих? Нали телефонът е в хола?
— Имам контакт и в моята стая… Пък бях поръчал да ме събудят сутринта.
— Трябва да ставаш рано?
— Не, не мисли за това… Да събудя ли мама?
Академикът замълча. Той все още се плашеше от прекалено любопитната си сестра.
— Не е нужно сега… Защо да я будим, тя нищо не може да ни помогне. Но ти вземи едно такси и ела.
Академикът затвори телефона. Отново го обзе непоносимото чувство на празнота. Искаше да има болка, а нямаше. Искаше да има жал, а нямаше. А това беше по-мъчително от болката и страданието. Искаше да има някакъв шум или поне някакво малко движение, та макар и от махалото на престарелия стенен часовник, който не работеше от години. Но всичко около него бе безжизнено като безжалостната светлина на лампата.
Искаше му се да вземе отново телефона, да потърси някого. Нужен му бе някакъв човешки глас. Но сега дори улицата мълчеше, не се чуваше никакъв звук, сякаш бе попаднал сред пустоша на звездите. Или сякаш съвсем внезапно бе оглушал. Той дори несъзнателно се докосна до слепоочието си, косата леко прошумя под пръстите му. И в ток миг погледът му попадна на пишещата машина, избутана малко встрани. На нея имаше празен бял лист само с една-единствена дума „възвание“ с главни букви и широка разредка. Той някак механично си помисли, че изобщо бе забравил за това възвание. После мислите му сякаш се посгъстиха, в отпадналото съзнание се появи някаква фраза, все още далечна и смътна. И без да съзнава какво прави, придърпа машината към себе си. Фразата бавно се оформи. „Живеем в бурно и преломно време, в което се решават за векове съдбините на човечеството…“
Ясните металически звуци от ударите на буквите, толкова познати и близки, му подействуваха като кислород при задушаване. Той си пое дъх и продължи: „Силите на прогреса и силите на мрака са се вплели в борба на живот и смърт“. Нататък като че ли бе по-лесно. Той писа тъй, докато навън се позвъни. Беше неговият племенник, все още задъхан от изкачването по стълбите. Личеше си, че се е облякъл набързо, гладкото му лице, винаги малко насмешливо, сега изглеждаше някак неестествено стреснато и уплашено. Той се огледа и запита учудено:
