Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Като че ли живееше малко насън. Шеташе мълчаливо, почти не влизаше в кабинета на брат си. През свободното време стоеше обикновено в спалнята на покойната. Там пък брат й не влизаше. Той й бе поръчал изрично да му постила в кабинета, там спеше. Тя бе готова да стои с часове в тая луксозна спалня, цялата облечена в златисти виенски тапети, напоена с тъжните аромати. Стъкълцата и бурканите покриваха цялата повърхност на тоалетната масичка, умножаваха се в овалното огледало. Тя ги разглеждаше винаги с малко свито сърце и ги оставяше точно на мястото, откъдето ги е взела, сякаш покойната можеше да се върне внезапно и да й кресне защо пипа нейните вещи.
В чекмеджетата на тоалетната масичка тя откри бижутата на покойната. Бяха извънредно много, струваше й се — цял куп. Само пръстените бяха към трийсетина. Отначало не смееше да се докосне до тях, но сетне се престраши. Най-напред сложи една огърлица, най-обикновена, кехлибарена. Разходи се с нея из спалнята, но бързо я свали, без да успее да се погледне в огледалото. Страшната сянка на покойната все още бдеше. Трябваше да минат няколко дни, докато свикне. Слагаше една по една брошките, огърлиците, гривните. Слагаше пръстените, които се въртяха около нейните сврачешки пръсти. Все по-често и по-често започнаха да връхлитат спомени от нейното детство, когато живееше в хубавия стар дом. Живееше наистина самотно и тъжно, но поне от нищо не се лишаваше. Тогава се чувствуваше на върха на обществото, а сега в низините му. Сега не беше нищо повече от една безплатна слугиня на брат си. Но веднага се изплаши от тая мисъл, обидено я изхвърли от ума си. Всъщност тя обичаше своя мълчалив и недружелюбен брат, който бе останал голям и известен човек дори в тоя чужд за нея свят.
И все пак не смееше да се докосне до дрехите на покойната. Понякога до смърт й се искаше да облече някоя от нейните вечерни рокли от старовремско лъскаво моаре или от черна дантела. И все й се струваше, че ще навлече някаква чужда змийска кожа. Именно змийска, на едра, тлъста боа, която така ловко се бе увила около брат й, така здраво го бе притиснала в своите коварни обятия, но не толкова силно, за да го умъртви. Най-сетне след големи колебания навлече един пеньоар, който висеше на обикновен пирон на кухненската врата. Беше доста овехтял пеньоар, отдавна непран, в кройка на японско кимоно, зеленикав и с големи оранжеви цветове, които навярно не цъфтяха никъде по земята. За съжаление беше й доста широк, та повече й пречеше, но тя не обърна внимание. Беше толкова приятно да се мотае из къщата с японски пеньоар на едри цветя. Точно в тоя вид я съзря брат й, като случайно прекосяваше хола. Видя я в гръб и за миг замръзна на мястото си. Сърцето му удари гръмко като стара забравена камбана. Сестра му го погледна учудено.
— Какво ти е?
— Нищо — отвърна той. — Защо питаш?
— Виждаш ми се малко пребледнял.
— Не, нищо ми няма. Може би трябва да проветриш кабинета ми.
— Та аз го проветрих сутринта — каза тя обидено. — Отворих и двете крила на прозореца, докато ти беше в банята.
— Добре, добре — измърмори той и обърна гръб.
— Приготвила съм ти за обед овнешко шпиковано — продължаваше тя. — С индийски подправки. Ти нали обичаш малко лютичко?
Много добре знаеше, че обича, но искаше да го чуе с ушите си. Той не отвърна нищо, само се вмъкна в кабинета си като сянка. Тоя човек е наистина неблагодарен като някакъв боянски шоп — мислеше тя. Защо не попита къде е намерила тия индийски подправки? Като че ли у нас индийските подправки се намираха на път и на кръстопът.
Точно в тоя миг той отново отвори вратата и показа само изтънелия си нос.
— Слушай, Ангелинке, забравих да ти кажа, можеш да вземеш всички вещи на покойната. Не се стеснявай, те сега никому не са нужни.
Той забеляза за миг радостния блясък в погледа на сестра си.
— Всички ли? — попита тя. — И бижутата?
Тоя въпрос го намери неподготвен. Той бе имал предвид, разбира се, само дрехите. А бижутата?… Та за какво му са на него женски бижута?
— Да, и бижутата — отвърна той. После се поколеба за миг и добави:
— Ще взема само няколко за спомен… Пък нали трябва да подаря нещо и на бъдещата снаха.
— Ще има да чакаш за снаха — измърмори тя.
Той влезе в кабинета, отвратен и от себе си, и от сестра си. Всъщност във всеки човек се крие един мъничък мародер — мислеше той. И един жалък скъперник. Защо са на сестра му тия чужди мъртвешки дрехи? И защо му са на него бижута? Не му оставаше нищо друго, освен да си повярва сам, че ги взима за спомен.
Той се изправи разсеяно до прозореца. Стъклата бяха двойни, външното бе мокро и едва пропускаше студената сипкава светлина на облаците. Не е вярно, че вещите убиват хората — мислеше той. Всъщност човек загрозява вещите със своята алчност за притежание. Може би неговите далечни прадеди са били много по-последователни, като са погребвали мъртвите заедно с техните вещи.
Така мислеше той край мокрото от дъжда стъкло, но вечерта все пак отдели няколко от бижутата, които смяташе, че са най-красиви и навярно най-скъпи. Мисълта да остави всичко на сестра си в тоя миг му се струваше развращаваща.
След няколко дни му се обади Спасов, новият подпредседател на БАН. Те се познаваха много слабо, така че академикът се учуди на тона му. Той говореше меко, почти ласкаво, гласът му едва ли не с бълбукане преливаше от слушалката.
— Как сте, другарю Урумов?… Със здравето искам да кажа.
— Със здравето ли? Със здравето, мисля, че съм добре.
— Това е хубаво. Тогава бихте ли дошли при мен?… Искам да поприказваме нещо.
— Кога? — запита кратко академикът.
— Когато ви е удобно… Утре сутринта например.
— Добре — отвърна той и затвори телефона. Академикът се облегна на стола си. Какво означаваше тая покана?… Може би се бе случило нещо в института, който ръководеше близо петнадесет години? Не, надали! Е научен институт истинско събитие, все едно какво, се случва веднъж на десет години. И непременно щяха да го предупредят, ако бе станало нещо.
И едва сега той си даде сметка, че неговият заместник не се бе обадил нито веднъж през тия дни. Както и да го погледне човек — не беше редно. Може би искаше да каже с това, че работите могат да вървят много добре и без него?… Или просто от деликатност не смее да го безпокои? Сега и двете неща му се струваха еднакво възможни. Той просто не познаваше своя заместник. Нито пък някога си бе дал труд да се вгледа с по-особен интерес в него. Той мълчалив солиден човек, който бе изпреварил в йерархията поне половин дузина свои колеги, според академика надали заслужаваше повече внимание. Макар да беше доста посредствен учен, всички казваха, че е отличен организатор. Сам той не беше забелязал з това отношение нищо особено, но факт беше, че работите в института вървяха добре.
Като се поколеба малко, академикът взе телефона.
— Вие ли сте, Скорчев?
— Аз съм — отвърна заместникът. — Радвам се да ви чуя, другарю професор.
— Скорчев, нещо да е станало в института?
— Не, всичко е в ред… Аз прегледах вашите последни посевки, другарю професор, всичко съм сортирал.
— Благодаря… И все пак май че беше редно да ми се обадите през тия дни.
Оттатък настана кратко мълчание, навярно тия думи го бяха изненадали.
— Не исках да ви безпокоя… Мислех, че вие…
— Добре, добре — прекъсна го академикът. — Работете си спокойно, аз ще мина утре-други ден.
Той затвори телефона. Напразно го бе заподозрял, тоя мощен човек навярно би могъл да съществува само в нечия чужда сянка.
На другия ден той отиде до академията пеша. Вървеше бавно, усещаше, че му се вие свят. И краката му бяха отслабнали, така че още на втората пресечка спря за малко да си почине. Денят, макар и облачен, не бе така хладен, от време на време между облаците се мяркаше синьо, измито небе. Тая гледка му беше много по-приятна от буйната зеленина на дърветата по техния булевард — нахална, бликаща зеленина, но тленна, да, тленна в сравнение е небето. Някаква спирачка изскърца остро край дясното му рамо, чу някаква ругатня. Академикът продължи огорчен. Сякаш не се движеше той по булеварда, а сянката му — и тя самата изтощена и отпаднала.
