Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Срамота! — каза тя тихо.
Но младежът само махна с досада ръка.
— Карай!… Ако дойдат хора, ще го спра, разбира се… Но май че няма да дойдат, ще си ядеш сама сармите.
Тя го погледна презрително и влезе отново в кухнята. След малко на вратата се позвъни. Влязоха три възрастни жени, облечени в доста износени, но прилично ушити тъмни дрехи. Навярно не едно и две погребения бяха минали през посивелите им глави, сега пристъпваха плахо и малко спънато, очите им неспокойна оглеждаха обстановката. И трите се препоръчаха за бивши съученички на покойната, били учили заедно в Първа девическа, „в класа на Герова“, както казаха те. Младият човек ги гледаше зяпнал от смайване — нима е възможно? Та толкова възрастна ли е била неговата покойна вуйна? Изглеждаше просто невероятно. И все пак не беше възможно да лъжат — какъв смисъл? Като ги настани в меките удобни кресла, той съвсем ясно забеляза блясъка на задоволство някъде на дъното на очите им — може би обикновеният човешки егоизъм, че все още са живи, а може би чувството за възмездие за нейното богатство и красота. И все как има бог, и има справедливост на тоя свят — навярно мислеха те. Всичко е премерено и въпросът е само как ще го получиш — на какви дози и в какви срокове. Като дойдоха и другите гости, те се размърдаха като хлебарки из апартамента, огледаха всичко, дори надникнаха в спалнята, облепена в златисти виенски тапети. Задоволството в погледа им стана още по-забележимо — доста хубави нещица бе загубила тя в тоя беден и нищожен живот.
Дойдоха още четирима-петима мъже, всичките възрастни, много изискано облечени, с меки, възпитани лица. Сашо измъкна как да е вуйчо си от кабинета му, той влезе мрачен при другите, но това можеше да мине и за неизживяна скръб. Насядаха около дългата маса, сестра му поднесе желирано бяло месо от пилета, варен език, пражка шунка, сандвичи с черен хайвер. Сармите все още ги пазеше като основно ядене, макар че хората бяха много по-малко, отколкото ги очакваше. След това разля по чашите много тъмно, десертно вино и доволно зачака. В тишината някъде навън в далечината долетя силно ехо на мощния вик „Гооол!“, но само Сашо го чу и радостно трепна. Всички други мълчаха, никой не пресягаше.
— Вземете, моля ви се! — обади се неспокойно сестрата. — Ще обидите паметта й.
Мъжете посегнаха неохотно, но жените се заловиха здраво за работа. Изведнъж академикът усети в себе си глада, за пръв път през последните два дни. Най-напред си взе от желираното пилешко месо, макар че се стараеше да дъвче колкото се може по-бавно и с безразличие. Но тая жалка комедия скоро го възмути, той отблъсна чинията от себе си. Другите като че ля все още загряваха, не се втурваха в богатото ядене. Мъжките лица му се струваха познати, може би някакви сродници, негови или нейни — сега беше безпомощен да си даде каквато и да било сметка. Колкото повече напредваха годините, толкова повече всички лица около него се сливаха в обща маса, безлична и безименна, в която му беше безкрайно трудно да се ориентира. Това го подтискаше, понякога му се струваше, че е навлязъл вече в тъмния тунел на старостта и напредва като сляп по него към онова беззрачно дъно, което се нарича пълно забвение. Сестра му, която бе седнала до него, го подпря едва забележимо с лакътя си.
— Пийни поне глътка вино! — каза тя тихо. — Хората не смеят да посегнат към чантите.
Тон я погледна враждебно, но все пак взе чашата и отпи няколко глътки от сладкото и тръпчиво питие. Никога през живота си не бе пил повече от няколко чаши. Едва забележимото замайване, което винаги го обземаше, му бе приятно и противно в същото време, сякаш се бе унизил с нещо. Но сега виното мина като някаква жива тръпка през тялото му и сякаш пламна в безцветните му уши. Без да съзнава какво прави, той отново протегна ръка и изпразни докрай чашата.
— Пийни, пийни — обади се тихичко сестра му. — Да ти се отпуснат малко нервите.
Академикът с учудване разбра, че се случи точно това. Всичко, което бе настръхнало в него, всичко, което се бе изпънало до крайност, изведнъж омекна и се смири. И гостите край масата се бяха пооживили, гласовете им сега звучеха по-високо и по-ясно. Внезапно тон различи две от мъжките физиономии — тоя, разбира се, бе братовчед на покойната, а другият до него — нейният адвокат. Трите съученички се бяха поразпуснали, едната разказваше оживено някакъв спомен.
— Ама пък беше луда, луда, та не се помнеше… Веднъж дойде на училище на кон. Ей тъй — на кон, без седло, даже без юзди, само с едно въже на шията. Върза го на едно дърво пред гимназията, а като свършихме, отново се качи на него и си замина… А после се разбра, че конят бил краден на всичко отгоре.
Всички на масата се поусмихнаха. Не беше кой знае колко прилично, но се усмихнаха.
— А помниш ли как удари плесница на стажантката ни по етика? Защото й беше направила бележка за копринените чорапи.
От това приключение се бе измъкнала много трудно благодарение на баща си, бивш магистрат от Касационния съд. Но едно от тях бе завършило едва ли не фатално. В новата открита къпалия била построена и нова висока кула за скокове. Все още и най-опитните плувци не се решавали да скочат от върха й. Но тя се засилила безстрашно и бухнала във водата. Едва успели да я извадят от басейна полуудавена, полупребита.
Разговорът ставаше все по-оживен и по-весел. Но когато на другия край на масата се чу леко хихикане, академикът стана от мястото си. Не изглеждаше ни възмутен, ни ядосан, просто стана, извини се и се запъти към кабинета. Мъжете си тръгнаха веднага, но трите жени с мъка се откачиха от чашите си. Сашо не се реши веднага да стане. На всичко отгоре майка му ги забавляваше много хубаво с някакъв разговор за чудесата на хороскопите. Сашо няколко пъти зловещо й намигна, но тя, изглежда, също бе пийнала, защото не му обърна никакво внимание. Най-сетне той се принуди да им каже доста натъртено, че академикът след толкова много вълнения, се нуждае от спокойствие и почивка. Жените най-сетне си отидоха като се препъваха една в друга и объркаха траурните си шапчици в антрето. Като излязоха, майка му го погледна сърдито.
— Ужасно си невъзпитан! — каза тя възмутено.
— Можеш да си допиеш и сама — каза небрежно синът й. — Има много хубав грузински коняк в барчето.
На другата сутрин той отиде да навести вуйчо си. На етажната площадка неволно се ослуша — дали няма да чуе пак да трака пишеща машина? Но апартаментът като че ли бе изпълнен със съсирена тишина — дори звънецът се обади някак сподавено и глухо. Отвори вуйчо му, доста посърнал в зимния си халат, и мълчаливо му направи път да влезе. Личеше, че е спал на диванчето в кабинета си, макар че бе поразтребил. И въздухът бе много тежък, навярно бе забравил да отвори прозореца през нощта.
— Седни — кимна му той.
Сашо седна на коженото кресло до бюрото. Винаги сядаше там, когато идваше при вуйчо си. Старият човек мълчеше, изглеждаше като отнесен в някакви други светове, видът му бе съвсем безнадежден.
— Прочети това — обади се той най-сетне.
И му подаде няколко листа, писани на пишещата машина и след това поправяни тук-там на ръка. Сашо ги зачете, но му беше много трудно да се съсредоточи. Мислите му се разпиляваха, думите просто се плъзгаха край съзнанието му. Той започна отново. Значи това е писал вуйчо му през оная нощ, когато на това кресло, равнодушна и отпусната, е седяла смъртта. Знаеше колко е добросъвестен в своите задължения, но това наистина минаваше всякакви граници. И откъде можеше да знае, че всъщност всичко е било рефлекс на самосъхранение, изработван ден след ден и минута след минута през целия му живот? Така той се бе спасявал винаги — като се бе заравял в делата си.
Сашо остави обратно листовете, чувствуваше се съвсем неудобно.
— Как ти се струва? — запита вуйчо му.
— Какво да ти кажа, вуйчо, май че няма да стане — измърмори неохотно младежът.
Тоя път вуйчо му го погледна право в лицето — погледът му бе тежък и мъртъв.
