Проклятието на Шалион

— Миналия път не го обсъди с другите лордове. Ако питаш мен, ти изпитваш някакъв необясним страх да направиш каквото и да било без одобрението на ди Жиронал. Кой е царинът в Кардегос всъщност, Орико ди Шалион или Марту ди Жиронал?

— Аз… аз… ще помисля над думите ти, скъпа сестро. — Орико размаха дебелите си ръце, сякаш да изкъшка нахални врабчета.

Изел, след като го изгледа продължително и с пламтяща настойчивост, от която брат й се размърда неспокойно на стола, прие думите му с леко, неангажиращо кимване.

— Да, помислете добре върху молбата ми, милорд. Утре ще дойда пак.

С това обещание — или заплаха — тя приклекна отново пред Орико и Сара и се оттегли, следвана от Казарил и Бетриз.

— Утре и всеки ден след това? — тихо попита Казарил, когато тя тръгна по коридора, шумолейки ядно с фусти.

— Всеки ден, докато Орико не се предаде — отвърна тя през стиснати зъби. — Виж какво можеш да измислиш, Казарил.

Когато същия следобед Казарил се отправи към конюшните, през сивите облаци косо биеше жълтеникава зимна светлина. Той придърпа около себе си бродираното палто от фина вълна и сви врат като костенурка под напора на влажния, студен вятър. Издишаше ли с отворена уста, дъхът му излизаше на малко облаче пара. Той издуха няколко облачета към призраците, които, почти невидими под лъчите на слънцето, се влачеха постоянно след него. Влажен скреж обрамчваше камъните на калдъръма под краката му. Той бутна тежката врата на менажерията само колкото да се вмъкне през отвора и веднага я затвори. Поспря за миг, изчаквайки очите му да се нагодят към по-слабата светлина вътре, и кихна от сладкия прах на сламата.

Конярят с отрязаните палци остави едно ведро на пода и забърза към Казарил, поклони му се и изломоти нещо нечленоразделно за поздрав.

— Трябва да говоря с Умегат — каза му Казарил. Дребният стар мъж се поклони още веднъж и му даде знак да го последва по пътечката. Красивите животни до едно се прилепиха до предните решетки на клетките си и задушиха трескаво въздуха при преминаването му, а пясъчните лисици се изправиха на задните си лапи и заскимтяха възбудено.

В дъното на коридора имаше малко помещение, бивш склад за конски сбруи, сега превърнат в стая за почивка на прислугата от менажерията. Малък огън припукваше весело в каменното огнище и прогонваше студа поне донякъде. Лекото, приятно ухание на горящо дърво се смесваше с миризмите на кожа, восък за лъскане и сапун. Натъпканите с вълна възглавнички по столовете, към които му махна конярят, бяха протрити и избелели, а старият работен тезгях — целият в белези и петна. Стаята обаче беше преметена, а малките прозорци, по един от двете страни на огнището, светеха измити. Конярят изломоти още нещо и излезе.

След няколко минути в стаята влезе Умегат — бършеше ръце с някаква кърпа и приглаждаше туниката си.

— Добре дошли, милорд — меко рече той. Казарил неочаквано бе обзет от несигурност как да постъпи — дали да стане като в присъствието на висшестоящ, или да остане седнал, като да беше влязъл прислужник. В литературния рокнарийски липсваше граматична форма за обръщение на секретар към светец. Поизправи гръб и се поклони леко от кръста, не особено сполучлив опит да намери някакво средно положение.

— Умегат…

Умегат затвори вратата, за да могат да говорят спокойно. Казарил се наведе напред, стисна ръце върху масата и заговори с тревогата на пациент, който се обръща за помощ към своя лечител:

— Ти виждаш призраците на Зангре. А случвало ли се е да ги чуваш?

— Обикновено не. А вие? — Умегат си издърпа един стол и седна под прав ъгъл на Казарил.

— Тези — не. — Прогони с яден жест най-нахалния, който го беше последвал. Умегат сви устни и перна петното с кърпата. — Дондовия. — Казарил му разказа за нощешната врява в главата си. — Мисля, че се опитваше да се отскубне. Може ли да го направи? Ако богинята не успее да го удържи?

— Сигурен съм, че никой призрак не може да надвие един бог — каза Умегат.

— Това… не ми звучи много категорично. — Казарил се замисли. Може пък Дондо и демонът да бяха решили да го уморят от безсъние. — Не се ли сещаш за някакъв начин да му запуша устата, ако не друго? Пробвах с глава под възглавницата, но въобще не помогна.

— Има някаква симетрия във всичко това — бавно рече Умегат. — Външните призраци можеш да ги видиш, но не и да ги чуеш, и вътрешните, които можеш да чуеш, но не и да видиш… ако Копелето има нещо общо, възможно е да има връзка с поддържането на равновесието. Във всеки случай аз съм сигурен, че животът ти не е бил запазен случайно и че смъртта ти също няма да е случайна.

Казарил се умълча, замислен над думите му. Нормалните задължения значи. Днешните бяха взели неочакван обрат. Заговори като другар на другар:

— Умегат, слушай, имам една идея. Знаем, че проклятието се предава в рода на Шалион по мъжка линия — от Фонса на Иас и от него на Орико. В същото време царина Сара е обвита от сянка, почти толкова тъмна, колкото и тази на Орико, а тя няма кръвна връзка с Фонса. Излиза, че е прихванала проклятието след брака си, нали така?

Фините бръчки по челото на Умегат се вдълбаха.

— Сара вече носеше сянката, когато дойдох тук, преди години, но предполагам… да, така трябва да е станало.

— По тази логика същото се отнася и за Иста?

— Така излиза.

— В такъв случай… възможно ли е Изел да се отърве чрез брак от проклятието? Да се отърси от него, когато изрече брачните клетви, когато напусне родното си семейство и влезе в семейството на съпруга си? Или проклятието ще я последва и ще се предаде и на мъжа й?

Веждите на Умегат скокнаха нагоре.

— Не знам.

— Но не знаеш със сигурност, че е невъзможно, нали? Мислех си дали това няма да се окаже някакъв път към спасението… или…

Умегат се облегна назад.

— Възможно е. Не знам. При Орико подобна възможност не е съществувала и не съм се замислял.

— Трябва да знам, Умегат. Царевна Изел притиска Орико да започне преговори за женитбата й извън Шалион.

— Канцлер ди Жиронал със сигурност няма да го допусне.

— Не бих подценил убедителността й. Тя не е като Сара.

— И Сара не беше такава навремето. Прав сте обаче. Ох, бедният ми Орико, озовал се е между чука и наковалнята.

Казарил прехапа устни и мълча дълго преди да зададе следващия си въпрос:

— Умегат… ти наблюдаваш този двор от много години. Ди Жиронал винаги ли е бил такъв опасен интригант, или проклятието бавно е подронвало и неговата почтеност? Проклятието ли е привлякло човек като него на такава висока позиция, или всеки, който се опитва да служи на дома Шалион, рано или късно се променя?

— Задавате много интересен въпрос, лорд Казарил. — Сивите вежди на Умегат се смъкнаха в размисъл. — Ще ми се да имах по-еднозначен отговор. Марту ди Жиронал винаги е бил амбициозен, интелигентен, способен. Да оставим настрана по-малкия му брат, който си спечели славата на силна ръка на бойното поле, а не на силна глава в двора. Когато Марту пое канцлерския пост, не бих го определил като по-податлив на изкушенията на гордостта и алчността от всеки друг висш лорд в Шалион, който има да издържа цял родов клан.

„Доста постна оценка. И все пак…“

— Все пак ми се струва… — Умегат сякаш продължи мисълта на Казарил, като вдигна очи да срещне погледа на госта си, — че проклятието не се отрази добре и на него.

— Което ще рече… че прогонването на ди Жиронал няма да разреши проблемите на Орико? Че друг като него, а може и по-лош, просто ще заеме мястото му?

Умегат разпери ръце.

— Проклятието приема стотици форми и изкривява всяко хубаво нещо в живота на Орико според слабото място в неговото естество. Съпруга, която става ялова, вместо да ражда деца. Главен съветник, който е корумпиран, вместо да е лоялен. Приятели, на които не може да разчита, храна, която го разболява, вместо да го прави силен, и така нататък и така нататък.