Проклятието на Шалион

„Секретар-преподавател, станал плашлив и глупав, вместо смел и мъдър? Или просто обречен и луд…“ Ако всеки, който навлезеше в обсега на проклятието, ставаше уязвим, беше ли той обречен да се превърне в бич за Изел, както ди Жиронал беше бич за Орико?

— А Теидез и Изел? И техните ли начинания са предварително обречени на неуспех като тези на Орико, или неговото бреме е по-голямо, понеже е царин?

— Мисля, че с времето проклятието на Орико набра сила. — Сивите очи на рокнариеца се присвиха. — Зададохте ми поне десет въпроса, лорд Казарил. Позволете и аз да ви задам един. Как стана така, че се хванахте на служба при царевна Изел?

Казарил отвори уста и се облегна назад, докато спомените му препускаха назад към деня, когато провинкарата го беше изненадала с предложението си да го наеме. Но… преди това беше… а още преди това… И откри, че разказва на Умегат за деня, когато един войник от рицарския орден на Дъщерята, яхнал плашлив кон, беше изпуснал златна монета в калта, и как самият той беше пристигнал във Валенда. Умегат запари чай на малкия огън, наля една глинена чаша и я сложи пред Казарил, който замълча само колкото да промие изсъхващото си гърло. Разказа как Изел беше изложила корумпирания съдия в Деня на Дъщерята и продължи да разказва така до деня, когато бяха пристигнали в Кардегос.

Умегат подръпна плитката си.

— Мислите ли, че стъпките ви са били предначертани още оттогава? Смущаваща мисъл. Но боговете са пестеливи и се възползват от всяка разкрила се възможност.

— Ако боговете са ми начертали тази пътека, то къде остава свободната ми воля? Не, не може да бъде!

— Аа! — Умегат се оживи при повдигането на този щекотлив теологически въпрос. — Мислил съм и преди върху тези предначертания и стигнах до извод, който не отхвърля ролята нито на боговете, нито на хората. Може би вместо да контролират всяка стъпка, боговете просто са дали начален тласък по този път на сто или на хиляда Казариловци и Умегатовци. И пристигат онези, които сами го решат.

— И аз първият пристигнал ли съм, или последният?

— Е — сухо рече Умегат, — мога да ви гарантирам, че не сте първият.

Казарил изсумтя в знак, че е разбрал. След като помълча, за да обмисли казаното, рече внезапно:

— Но ако боговете са пратили теб при Орико и мен при Изел… макар лично аз да мисля, че Някой е направил голяма грешка… кой е пратен да защитава Теидез? Не трябва ли да сме трима? Човек на Брата, естествено, макар че дали ще е инструмент, светец или глупак не знам… или пък всичките сто предначертани защитника на момчето са отпаднали някъде по пътя дотук, един по един? Може пък човекът още да не е пристигнал. — Една нова мисъл го остави без дъх. — Може би е трябвало да бъде ди Санда. — Наведе се напред и зарови лице в ръцете си. — Ако остана още дълго тук да си говорим за теология, кълна се, че накрая пак ще се напия до безсъзнание, само и само мозъкът ми да спре да се върти като пумпал в главата ми.

— Пристрастяването към алкохола всъщност е често срещана слабост сред свещените — каза Умегат.

— Започвам да разбирам защо. — Казарил допи последните капки от чая, който вече беше изстинал, и остави чашата. — Умегат… ако трябва да обмислям всяка своя постъпка и да се питам не само дали е мъдра и добра, но и дали точно така се предполага да постъпя, ще се побъркам. Направо ще полудея. Накрая ще свърша свит на топка в някой ъгъл, ще си мънкам под носа и ще роня сълзи.

Умегат се изхили — жестоко, помисли си Казарил, — но после поклати глава.

— Човек не може да отгатне божия промисъл. Придържайте се към добродетелността — стига да можете да я познаете — и се надявайте дългът, който ви се представя, да е дългът, който боговете желаят от вас. И че талантите, които са ви дадени, са талантите, които трябва да поставите в услуга на боговете. Вярвайте, че боговете не ще си поискат обратно повече, отколкото вече са ви дали. Дори и живота ви.

Казарил потърка лице и въздъхна.

— В такъв случай ще впрегна всичките си усилия за осъществяването на женитбата, дето си я е наумила Изел, и ще се надявам това да я освободи от проклятието. Трябва да се доверя на здравия си разум, иначе защо богинята би избрала един разумен човек за пазител на Изел? — После добави тихо: — Поне бях разумен човек… — Кимна, много по-твърдо, отколкото се чувстваше, и избута стола си назад. — Моли се за мен, Умегат.

— Всеки час, милорд.

Стъмваше се. Лейди Бетриз донесе запален фитил в кабинета на Казарил и почна да пали свещите му за четене. Той се усмихна и кимна признателно. Тя му върна усмивката и духна да угаси фитила, но после се помая, сякаш не бързаше да се върне в женските стаи. Стоеше, забеляза Казарил, на същото място, където двамата се бяха сбогували в нощта на смъртта на Дондо.

— Нещата, изглежда, се поуспокоиха, слава на боговете — каза тя.

— Да. Донякъде. — Казарил остави перото си.

— Започвам да вярвам, че всичко ще се нареди.

— Да. — Коремът му се сгърчи в спазъм. „Не“.

Дълга пауза. Той взе отново перото и го топна в мастилницата, макар че нямаше какво повече да пише.

— Казарил, трябва ли да вярваш, че си на път да срещнеш смъртта, за да събереш смелост да целунеш една дама? — внезапно попита тя.

Той сви глава между раменете си, изчерви се и се прокашля.

— Приемете най-искрените ми извинения, лейди Бетриз. Няма да се повтори.

Не смееше да вдигне поглед от страх тя да не опита отново да прекърши крехките му бариери. От страх, че може да успее. „О, Бетриз, не жертвай достойнството си за моето безсилие!“

Гласът й стана студен:

— Много съжалявам да го чуя, кастиларю.

Той не вдигна очи от сметководната книга, докато стъпките й не заглъхнаха.

Минаха няколко дни, през които Изел продължи да притиска Орико. Минаха няколко нощи, в които воят на Дондовата душа продължи да тормози Казарил. Тези вътрешни посещения наистина се оказаха еженощни, четвърт час, който преповтаряше ужаса на Дондовата смърт. Казарил не успяваше да заспи преди среднощната интерлюдия, когато лежеше в трескаво очакване, нито дълго след нея, разтърсен от ехото й, и сутрин лицето му сивееше от умора. Размазаните стари призраци започваха да му се струват като домашни любимци в сравнение с това. Нямаше начин всяка вечер да изпива достатъчно вино, за да проспи крясъците, така че си наложи да търпи.

Орико търпеше посещенията на сестра си с далеч по-малко твърдост. Опитваше се да я избягва по все по-странни начини, но тя винаги го откриваше, било в някоя зала, било в кухнята, а веднъж, с което скандализира бедната Нан ди Врит, в парната му баня. В деня, когато той напусна призори замъка и препусна към ловната си хижа в дъбовата гора, Изел го последва след закуска. Казарил с облекчение забеляза, че собствената му призрачна свита изостана малко след като напуснаха Зангре, сякаш нещо ги привързваше към мястото на смъртта им.

Беше ясно, че бързият галоп доставя неизразима радост на Изел, сякаш я отърсваше от напрежението на ограниченията и скуката в замъка. Един ден на седлото, на щипещия зимен въздух, натам и обратно за един всъщност неуспешен лов, съживи очите й и изкара руменина по бузите й. Лейди Бетриз се оживи не по-малко от нея. Четиримата войници от Баошия, пратени да ги придружат, едва поддържаха темпото, пришпорвайки конете си до изнемога. Колкото до Казарил, за него ездата беше агония, която се мъчеше да прикрива. Същата вечер в гърнето отново се появи кръв, за пръв път от няколко дни, а еженощната серенада на Дондо се оказа особено неприятна, защото този път вътрешното ухо на Казарил успя да различи и членоразделни думи сред писъците. В думите нямаше смисъл, но въпреки това се чуваха ясно. Какво ли още го чакаше?

С мисълта дали не го чака още една ужасна езда, късно на следващата сутрин Казарил изкачи уморено стълбите към покоите на Изел. Тъкмо беше наместил схванатите си мускули на стола зад писалището си и беше отворил счетоводната книга, когато се появи царина Сара с две от придворните си дами. Профуча покрай Казарил като облак от бяла вълна. Той скочи изненадано на крака и се поклони дълбоко. Единственият признак, че царината е забелязала съществуването му, беше едно леко, разсеяно кимване.